Определение № 20568 от 16.08.2022, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 20568 гр. София, 16.08.2022 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети август през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ВА като разгледа докладваното от ВА Частно гражданско дело №

20211110156854 по описа за 2021 година

ОПРЕДЕЛЕНИЕ гр. София, 16.08.2022 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О, 156-ти състав в закрито заседание на шестнадесети автгуст през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВА като разгледа докладваното от съдия ВА ч. гр. д. № 56854/2021 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248 ГПК.

Подадена е молба с вх. № 15422/27.01.2022 г. от адв. Д Ч с искане за допълване на Разпореждане от 10.01.2022 г. в частта за разноските. Твърди, че са разпореждането съда бил обезсилил издадена заповед за изпълнение, но не се бил произнесъл по искането за присъждане на разноски за което било направено искане в подадено възражение по чл. 414 ГПК. Поддържа, че били ангажирани доказателства, че в случая е предоставена правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., във вр. чл. 36 ЗАдв., поради което на процесуалният представител се дължало адвокатско възнаграждение. Иска допълване на разпореждането в частта за разноските.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е подаден отговор на молбата, като се твърди, че молбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Излага подробни съображения, че с оглед характера на заповедното производство и ефекта на възражението по чл. 414 ГПК на длъжника не се дължало заплащането на деловодни разноски. Поддържа в евентуалност, че ако се дължи възнаграждение за адвокатско възнаграждение, то следвало да се вземе предвид, че правилата на НМРАВ не били приложими, когато се определяло адвокатско възнаграждение при подаването на възражение по чл. 414 ГПК, тъй като не били изрично предвидено в НМРАВ. Навежда доводи, че с оглед наличието на решения по преюдициално запитване, прилагането на чл. 7 от НМРАВ по отношение на материалния интерес не преследвала легитимна цел, поради което същата била неприложима, а освен това подаването на възражение представлявало фактическа и правна сложност, което било 1 от значение при определяне на възнаграждението. Иска молбата да бъде оставена без уважение.

Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С Определение от 14.02.2022 г., постановено по ч. гр. д. № 56854/2021 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав, съдът е оставил без разглеждане молба с вх. № 15422/27.01.2022 г.

Постановено е Определение № 5514/13.06.2022 г. по в. ч. гр. д. №3919/2022 г. по описа на СГС, с което е отменено Определението от 14.02.2022 г., като делото е върнато за произнасяне от съда по молбата по чл. 248 ГПК.

Съгласно правилото на чл. 278, ал. 3 ГПК постановеното определение по частната жалба е задължително за долустоящия съд. С оглед на това, настоящият съдебен състав намира, че молбата по чл. 248 ГПК е подадена в срок, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима, като по същество съдът намира следното:

Издадена е Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.

№56854/2021 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав.

В срока по чл. 414, ал. 1 ГПК е подадена възражение от длъжника. Във възражението е направено искане за заплащане на деловодни разноски.

Приложен е Договор за правна защита и съдействие сключен межди Н. К. К. и адв.

Д Ч за извършване на процесуално представителство по ч. гр. д. № 56854/2021 г. по описа на СРС, като е уговорено адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2, във вр. чл. 36, ал. 1 ЗАдв.

С Разпореждане от 10.01.2022 г., съдът на основание чл. 415, ал. 5 ГПК е обезсилил Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №56854/2021 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав, като е прекратил производството по делото.

В случая следва да се разгледа по-генералният въпрос за разноските в заповедното производство. При граматическото и систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 412, т. 6 ГПК и чл. 413 ГПК, трябва да се направи извод, че в рамките на заповедното производство се извършват разноски, включително и от длъжника, като производство с получаването на заповедта за изпълнение от длъжника се превръща от едностранно в двустранно. Когато длъжникът подаде възражение, какъвто е настоящият случаи, производството се превръща и в спорно такова, доколкото е налице правен спор за вземанията претендирани от кредитора. При това положение с оглед логиката на процесуалният закон, когато липсват изрични правила за някое производство, то следва да се приложат правилата на общата част – чл. 78 ГПК и чл. 81 ГПК.

Съдът намира, че действително в заповедното производство се дължат разноски на длъжника, но само в хипотезата на чл. 6, ал. 1, т. 1 и т. 2 НМРАВ – за съвет и консултация и то при положение, че е направено подробно и обосновано възражение с доводи и възражения, които биха могли да се разгледат в акта по същество. В случая възражението е бланкетно, като е направено общо оспорване за недължимост на сумите по заповедта за изпълнение

Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави.

Законодателят допуска цената на адвокатските услуги да бъде определена при свободно договаряне между довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1 от 2

9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл е разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.

Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.

Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.

Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при отправяне на преюдициално запитване.

Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.

Заповедното производство не може да обуслови фактическа и правна сложност, тъй като целта му е да провери дали едно вземане е спорно или безспорно, но въпреки това ако длъжникът, респ. процесуалният му представител е изразил и направил адекватни небланкетни възражения това означава, че същият е бил ангажиран с делото, поради което същото е положен труд, за което следва да се заплати съответно, макар и минимално възнаграждение. Тоест, в случая следва да се приложи нормата на чл. 6, т. 5 НМРАВ, тъй като възражението по чл. 414 ГПК изпълва хипотезата на нормата in fine, поради което съдът счита, че следва да се присъди сумата от по 50,00 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за заповедното производство.

Следва да се изясни, че обемът на заповедното делото сам по себе си нито може да обуслови фактическа, нито правна сложност на последното, а още по-малко може да обуслови полагането на действителен труд за който да се дължи адвокатското възнаграждение. В случая не трябва да се присъжда адвокатско възнаграждение за заповедното производство. Единственото процесуално действие, което е извършил длъжникът-ответник е подаването на бланкетно възражение. Липсата на активно процесуално поведение изключва възможността да бъдат присъдени разноски. При това положение, да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение на практика би нарушило основния за българското гражданско право принцип на забраната за неоснователно обогатяване. Съдебните разноски като законна последица от изхода на правния спор не могат да служат като средство за обогатяване на едната от страните. Те са последица от неоснователното ангажиране на нейния патримониум, с оглед организирането на защитата срещу неоснователната претенция на другата страна.

3

Не може да се приложи и разпоредбата на чл. 7, ал. 7 НМРАВ. Този извод се основава на схващането, че съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест, националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C173/09, т. 29.

С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват „ като несъвместими с вътрешния пазар всички… решения на сдружения на предприятия…, които биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят покупни или продажни цени … споразумения или решения, които са забранени в съответствие с настоящият член, са нищожни“.