Решение № 468 от 25.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 468 гр. София, 24.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Воденичарова

Цветина Костадинова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20221100510220 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 6.02.2022 г., постановено по гр.д.№ 38507/ 2021 г. на Софийски районен съд, ГО, 174 състав, ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ е осъдена да заплати на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД на А. А. А. /ЕГН **********/ сумата 3 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от обвинение в извършване на престъпление по чл.129, ал.2, пр.5 и пр.6 вр. ал.1 вр. чл.20, ал.2 вр. ал.1 НК, повдигнато от Софийска районна прокуратура, като с решение № 665 от 27.05.2016 г. на Софийски градски съд обвиняемият е признат за невинен, ведно със законната лихва от 01.07.2021 г. до окончателното изплащане на присъдената сума, както и сумата 1 804.78 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от 27.05.2016 г. до 30.06.2021 г.

С решението предявеният от А. А. А. /ЕГН **********/ срещу Прокуратурата на Република България осъдителен иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е отхвърлен като неоснователен за разликата над сумата 3 000 лв. до предявения размер от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от обвинение в извършване на престъпление по чл.129, ал.2, пр.5 и пр.6 вр. ал.1 вр. чл.20, ал.2 вр. ал.1 НК, повдигнато от СРП, като с решение № 665 от 27.05.2016 г. на СГС обвиняемият е признат за невинен, ведно със законната лихва от 01.07.2021 г. до окончателното 1 изплащане на присъдената сума, и искът по чл.86 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен за разликата над сумата 1 804.78 лв. до пълния предявен размер от 2 000 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от 27.05.2016 г. до 30.06.2021 г.

На основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ ответникът Прокуратура на Р България /ПРБ/ е осъден да заплати на ищеца А. А. А. сумата 10 лв.- разноски за държавна такса за производството, и на основание чл.38, ал.2 ЗАдв ПРБ е осъдена да заплати на адв. Д. Г. от САК сумата 566.33 лв.- адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ и съдействие на ищеца.

Постъпила е въззивна жалба от ПРОКУРАТУРА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ /ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в осъдителната му част, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, евентуално- за намаляване размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по ЗОДОВ, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна А. А. А. /ищец по делото/ оспорва въззивната жалба на ответника и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна.

Предявени са искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната му част. Наведените в жалбата на ответника доводи за недопустимост на решението са неоснователни и не могат да доведат като краен резултат до обезсилване на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СРС или до прекратяване на съдебното производство /поради недопустимост на исковете/, тъй като произнасянето на съда по правопогасяващо възражение за давност е относимо към преценката за основателност, а не за допустимост на предявените искове, в който случай нормата на чл.270, ал.3 ГПК е неприложима.

По същество постановеното от СРС решение е правилно в обжалваната част, в която искът на А. А. по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е уважен за сумата 3 000 лв.обезщетение за неимуществени вреди, и следва да бъде потвърдено по изложените от първоинстанционния съд съображения, които въззивният съд споделя- чл.272 ГПК.

2

Спорно в настоящото въззивно производство, предвид релевираните във въззивната жалба на ответника Прокуратура на Р България доводи, е дължи ли се на ищеца обезщетение за претърпени в резултат на воденото срещу него наказателно преследване, приключило с влязла в сила на 27.05.2016 г. оправдателна присъда, неимуществени вреди /болки и страдания от психическо естество/, и какъв е размерът на това обезщетение.

По въпроса за съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, е налице задължителна практика на ВС и ВКС, намерила израз в ППВС № 4/ 23.12.1968 г. и в Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/ 2004 г. на ВКСОСГК, и е установена константна съдебна практика на ВКС, вкл. по реда на чл.290 ГПК, според която справедливостта- като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Затова справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики.

Принципът справедливост изисква в най- пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице. Този принцип изисква индивидуална преценка на моралните вреди, причинени на пострадалото лице, като размерът на обезщетението се определя от съда съобразно обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което и обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение на съда.

Понятието „вреда“, което не е нормативно определено, следва да се тълкува в широк смисъл- като всяко смущение, накърняване или засягане на човешко благо, имущество, телесна цялост, здраве, душевност и психическо състояние. Конкретно при исковете по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, какъвто е предявеният по настоящото дело, такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, вкл. дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца- има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо- цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му- семейство, приятели, професия, обществен отзвук, вкл. предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите, и пр.

3

Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ се определя глобално- за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им- в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди.

В случая въз основа на събраните по делото доказателства се установява, че НОХД № 17105/ 2012 г. на СРС, НО, 104 наказателен състав /приложено към настоящото дело, ведно с досъдебно производство /ДП/ № 737/ 2012 г. по описа на 07 РУП- СДВР, пр.пр.№ 13147/ 2012 г. по описа на СРП/ е образувано срещу А. А. А.

/ищец по делото/ за престъпление по чл.129, ал.2, пр.5 и пр.6 вр. ал.1 НК /причиняване на средна телесна повреда/ вр. чл.20, ал.2 вр. ал.1 НК, като досъдебната му фаза, считано от датата на привличане на ищеца А. като обвиняем /Постановление от 11.05.2012 г., предявено на 15.05.2012 г./, е траяла от 11.05.2012 г. до 19.09.2012 г., а съдебната му фаза- от 19.09.2012 г. до 27.05.2016 г., когато е влязла в сила постановената по посоченото НОХД оправдателна присъда, потвърдена с въззивно решение по ВНОХД № 1416/ 2016 г. на СГС, НК, 11 въззивен състав, с която А. А. е признат за невиновен в извършване на посоченото деяние. Основание за постановяването на оправдателна присъда по НОХД № 17105/ 2012 г. на СРС, НО, 104 наказателен състав, според изложеното в мотивите й, е недоказаност на обвинението и приложение на чл.304 НПК.

При тези данни и доказателства се налага приемането на извод, че наказателното преследване срещу ищеца А. А., за което същият претендира заплащането на обезщетение по ЗОДОВ и за чието незаконно водене и поддържане може да бъде ангажирана отговорността на Прокуратурата на Р България по ЗОДОВ, е продължило приблизително 4 години, считано от датата на привличането на А. като обвиняем в извършване на посоченото престъпление /15.05.2012 г./ до датата на влизане в сила на постановената от СРС оправдателна присъда /27.05.2016 година/.

За този релевантен за настоящия правен спор период въз основа на събраните по делото гласни доказателства се установява следното относно преживените от А. А. във връзка с посоченото наказателно преследване болки и страдания: Свидетелката Е.П.леля на ищеца /чиито свидетелски показания са преценени при условията на чл.172 ГПК/, сочи, че през периода 2011 г.- 2012 г. племенникът й А. А., когото тя и майка й отгледали и с когото поддържала близки отношения, бил в трудово правоотношение, но по време на наказателното дело напуснал работа, защото трябвало „да оправя 4 нещата, за които го съдели“, и в работата му „подмятали“ разни неща във връзка с делото. Бил без работа за период от 1- 2 години, след което започнал работа в друга фирма със същата дейност. Свидетелства и че ищецът имал приятелка, с която живеел на семейни начела „по време на задържането“, и след това се разделили, без да й била известна причината за това, вкл. дали има връзка с процесното наказателно производство. По данни на свидетелката „след задържането“ /каквото не се установява от доказателствата по делото/ ищецът станал по- нервен и избухлив. Освен това сочи, че процесното наказателно дело било единственото, по което ищецът се явявал в съд.

С оглед горното, при съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен материал /писмени и гласни доказателства/ настоящият въззивен състав намира, че на ищеца А. А. следва да бъде определено обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 3 000 лв. общо, каквото е определеното с обжалваното решение обезщетение.

При определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд взе предвид характера и тежестта на претърпените от А. А. болки и страдания от психическо естество /психически стрес; душевен дискомфорт; безпокойство; чувство на унижение и оскърбление от третирането му като престъпник; отчуждаване от близки, приятели и колеги/, продължили през времетраенето на наказателното производство, установени въз основа на събраните по делото гласни доказателства; продължителността на понесените във връзка с воденото срещу него наказателно преследване страдания /приблизително 4 години/ и интензивността им; липсата на трайни неблагоприятни последици за психичното му здраве; обстоятелството, че е участвал в извършени в досъдебното производство процесуалноследствени действия и в съдебни заседания по НОХД; а също и че му е наложена мярка за неотклонение „подписка“ през времетраенето на наказателното производство.