Определение № 37095 от 09.10.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 37095 гр. София, 09.10.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и шеста годИ. в следния състав:

Председател: ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело № 20261110116625 по описа за 2026 годИ.

Производството по делото е образувано по искова молба от 11.06.2026 г., с уточнение от 28.09.2026 г. на “МОСТ ФИ.НС МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр. С.. представлявано от Н. П. П. и Л.

К. Д. чрез юрк. К.. М. М., срещу М. К. С., ЕГН **********, постоянен адрес гр. С., чрез своя пълномощник адв. И. В., за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 416,70 евро, представляваща дължима и непогасена главница от вземането по запис на заповед от 29.06.2018 г., въз основа на който е издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 77673/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 90 състав, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението (10.12.2018 г.), до окончателното изплащане.

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл.

535 от ТЗ, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца суми по заповед от 20.12.2018 г. на РС София, 90 с-в, постановена по реда на чл. 417 от ГПК по гр.д. № 77673/2018 г. Вземането произтича от следните обстоятелства: неплатени суми по Запис на заповед, издаден на 29.06.2018 г., в полза на Би енд Джи Кредит ООД, предявен за плащане на 20.09.2018 г.

В исковата молба са налице твърдения, че М. К. С. е издала в полза на Би енд Джи Кредит ООД, запис на заповед за сумата от 2 020.04 лв., предявен за плащане на 20.09.2018 г.

Ищецът твърди, че между „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ” ООД С ЕИК 1

201513004 в качеството му на кредитор и М. К. С. с ЕГН **********, в качество на кредитополучател е сключен Договор за кредит №

500007900/29.06.2018 г., обезпечен с процесния запис на заповед. По силата на посочения договор, кредитополучателят е получил кредит за сума в общ размер на 598,19 евро или 1169,96 лева, от които 511,29 евро или 1000,00 лв.главница по договора за кредит, както и е уговорена е договорна лихва в размер на 86,90 евро или 169,96 лв. Съгласно условията на договора, в изпълнение на същия, кредитополучателят е следвало в уговорения срок да върне сума в размер на на 598,19 евро или 1169,96 лева на 11 (едИ.десет) месечни вноски, съгласно погасителен план, приложен към Договора.

Доколкото кредитополучателят не е изпълнил задължението си по договора, дружество цедент е подало заявление по чл. 417 ГПК срещу М. К. С., във връзка с което е образувано ЧГД № 77673/2018 г., по описа на СРС. След като по ч.гр.д. № 77673/2018 г. съдът е издал Заповед по чл. 417 ГПК, дружеството цедент е образувало изпълнително дело № 963/2022 г., по описа ЧСИ Стефан Петров.

На 20.05.2024 г. с Договор за продажба и прехвърляне на вземания „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ” ООД с ЕИК 201513004 прехвърлило вземането си по Договора за кредит, сключен с ответника и който е обезпечен с процесния запис на заповед, на “Мост ФИ.нс Мениджмънт” АД, ЕИК... П оканата за доброволно изпълнение е връчена на длъжника през 2026г. Тъй като ответницата е депозирала възражение по ЧГД № 77673/2018 г., по описа на СРС, съда е предоставил едномесечен срок за предявяване на установителен иск.

В исковата молба са формулирани и доказателствени искания, а именно да се приложи ч.гр.д. № 77673/2018 г. по описа на СРС, 90 състав , както и да бъде изискано копие на изпълнително дело № 963/2022 г., по описа на ЧСИ С.

П.. Представя и писмени доказателства и прави искане за допускане на ССЕ единствено ако ответникът оспори размера на иска.

Ответникът М. К. С., чрез адв. В., е депозирала писмен отговор на исковата молба по реда и в срока на чл.131, ал.1 от ГПК. Намира иска за недопустим, евентуално за неоснователен. Намира, че липсва корелация между процесната ценна книга и приложения към исковата молба договор за кредит. В т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 2

4/2013 г. на ВКС, изрично е прието, че предмет на делото по установителния иск по чл. 422 от ГПК е съществуването на вземането, основано на записа на заповед. Ищецът следва да докаже вземането си, основано на менителничния ефект, а връзка между договора за кредит и записа на заповед не се твърди в исковата молба, нито произтича от приложените към нея документи. Записът на заповед не е цитиран в представения договор за кредит, за да се направи извод, че служи за обезпечение именно на него, а главниците по кредита и менителничния ефект са коренно различни (1000 лв. срещу 1855,04 лв. част от главница).

На следващо място ответникът прави възражение за нищожност на договора за кредит, поради наличие на неравноправни клаузи в същия.

Твърди, че клаузите не са индивидуално уговорени, а са част от предварително изготвен типов договор и общи условия, поради което са нищожни съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Прави възражение за нищожност и непротивопоставимост спрямо него на клаузите на чл. 14 и чл. 19–24 от договора, уреждащи т.нар.

„Доброволен пакет Доверие“. По договора е предоставен кредит в размер на 1 000 лв. (възлизащи на 511,29 евро), а общата стойност на плащанията по самия кредит е посочена като 1 169,96 лв. (възлизащи на 598,19 евро).

Същевременно чрез „Доброволен пакет Доверие“ задължението е увеличено с още 850,08 лв. (възлизащи на 434,64 евро), като в чл. 24 е посочено общо задължение 2 020,04 лв. (възлизащи на1 032,83 евро) и обща месечна вноска 183,64 лв. (възлизащи на 93,89 евро).

В част III, т. 4.3 на стандартния европейски формуляр пакетът е посочен като „Доброволен Пакет „Доверие“ на обща стойност 850.08 лв.“, но същевременно не е включен в посочените ГПР 40,20% и обща сума, дължима от потребителя 1 169,96 лв. (възлизащи на 598,19 евро). Това води до заблуждаващо представяне на реалната цена на кредита и не позволява на потребителя да прецени действителните икономически последици от договора. Макар пакетът формално да е наречен „доброволен“, той е включен в същия договор, разсрочен е заедно с погасителните вноски, посочен е в СЕФ като свързан с договора разход и формира обща месечна вноска 183,64 лв.

(възлизащи на 93,89 евро). Следователно този разход е част от икономическата тежест по кредита и следва да бъде включен в общата сума, дължима от потребителя, и в ГПР. Когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички разходи по кредита, правото на ЕС допуска договорът 3 да се счита освободен от лихви и разноски, така че потребителят да дължи само предоставената главница (така т. 56, Дело C-714/22 на Съда на ЕС с предмет преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд (България) в рамките на производство по дело С.Р.Г. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД; т. 101 от Дело C-337/23 на Съда на ЕС с предмет преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд (България) в рамките на производства по дела срещу „АПС бета България“ ЕООД и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД). Наред с това съдържанието на пакета е неясно, бланкетно и икономически неопределено. В чл. 19 са изброени действия като „ДИ.мично плащане“, „Отлагане на вноска“, „Скорост“, „Безплатни документи“, „Вътрешен рефИ.нс без собствени средства“, „Усвояване на кредита“, но не е ясно каква конкретна самостоятелна услуга реално получава потребителят срещу цена 850,08 лв.

(възлизащи на 434,64 евро). Част от тези действия са свързани с усвояване, управление и обслужване на кредита, за които кредиторът няма право да събира такси и комисиони, а съгл. чл. 10а от ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират такси, трябва да са ясно и точно определени в договора.

Ответникът намира и че е налице и вътрешно противоречие относно цената на пакета: в чл. 22 от договора са посочени 11 вноски по 77,28 лв.

(възлизащи на 39,51 евро), докато в Декларацията за съгласие за ползване на Допълнителен пакет „Доверие“ е посочена „Цена на вноска, в лева: 17,28“ „3. договор за кредит лични данни декларации.pdf“. Това противоречие прави клаузата неясна и недвусмислено следва да се тълкува в полза на потребителя съгласно чл. 147, ал. 2 ЗЗП. Поради изложеното счита, че клаузите на чл. 14 и чл. 19–24 от договора са неравноправни, нищожни и непротивопоставими на ответницата, тъй като водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от договора и заобикалят правилата за ГПР и общата цена на кредита. Оспорва като неравноправна и нищожна и клаузата на чл. 20 от договора, според която 30% от възнаграждението за „Доброволен пакет Доверие“ са дължими към момента на подписване на договора, но „за улеснение“ се разсрочват във вноските. Тази клауза задължава потребителя да заплати част от възнаграждението за пакет от евентуални и условни действия, независимо дали реално ще възникне необходимост от тях и дали те изобщо 4 ще бъдат предоставени. Така потребителят поема сигурно парично задължение срещу несигурна, условна и неопределена насрещна престация.

Това създава значително неравновесие във вреда на потребителя и позволява на кредитора да получи възнаграждение за услуга, която може изобщо да не бъде извършена.

На следващо място оспорва като нищожни и неравноправни клаузите на чл. 17, чл. 25 и чл. 26 от договора, които предвиждат задължение на потребителя да заплаща разходи за събиране при просрочие, включително 50 лв. (възлизащи на 25,56 евро) месечно при просрочие от 15 до 20 дни и 100 лв.

(възлизащи на 51,13 евро) месечно при просрочие над 21 дни. Тези клаузи противоречат на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, съгласно който при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума, а според чл. 33 от ЗПК обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Предвидените месечни суми не са индивидуализирани като действително направени разноски, не са обвързани с конкретно извършени действия, начисляват се автоматично и могат да се натрупват неограничено във времето. По съществото си те представляват скрита неустойка/санкция за забава, която заобикаля ограничението на чл. 33 ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на ЗПК, е нищожна по чл. 21, ал. 1 ЗПК. Клаузите са неравноправни и по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, защото задължават потребителя при неизпълнение да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Оспорвам като неравноправна клаузата на чл. 27 от договора, доколкото предвижда при просрочване на две или повече погасителни вноски вземането да става предсрочно изискуемо в целия му размер, включително „всички определени от този договор надбавки“, обезщетение за забава и всички разходи. Клаузата е неравноправна в частта, в която позволява към предсрочно изискуемото задължение да бъдат включени недължими компоненти възнаграждение за „Доброволен пакет Доверие“, разходи за събиране, бъдещи възнаграждения, такси и други „надбавки“. Така тя разширява отговорността на потребителя извън допустимото по ЗПК и създава значително неравновесие във вреда на потребителя. Оспорва като неравноправна и непротивопоставима и клаузата на т. 14.1 от Общите условия, според която при недостатъчно плащане сумата се отнася първо за „разноски“, „допълнителни действия“, лихви, обезщетения и едва накрая за 5 главница. Клаузата е неравноправна поне в частта, в която позволява плащанията на потребителя да бъдат отнасяни приоритетно към оспорените и недължими „допълнителни действия“, разходи и такси, вместо към действително дължимата главница. Така кредиторът може изкуствено да поддържа непогасена главница и да формира просрочие, основано на нищожни или неравноправни клаузи. Това не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от договора и създава значително неравновесие във вреда на потребителя. Оспорва като неравноправни клаузите на т. 25 и т. 26 от Общите условия, според които кредиторът си запазва право да актуализира Общите условия, а измененията се считат приети, ако потребителят не ги оспори писмено в едномесечен срок. Тези клаузи предоставят на кредитора възможност едностранно да изменя договорното съдържание въз основа на предварително формулирани общи условия и чрез мълчание на потребителя. Такава уговорка попада в хипотезата на чл. 143, ал.