Решение № 703 от 14.11.2023, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 703 гр. гр. Хасково, 14.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Михаела Кр. Стойчева като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20235640101292 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на Л. П. П., ЕГН **********, с адрес: гр.*******************, съдебен адрес: гр.**************, адв. П. И. П. от АК - Хасково, против „Микро Кредит“ АД, ЕИК 202073629, със седалище и адрес на управление – град София, бул. „Цариградско шосе” № 137, ет.3, представлявано от В. М. В. и Г. А. А. – изпълнителни директори, съдебен адрес: гр.**************, адв. Г. М. – член на САК, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП.

Ищецът твърди, че е страна по Договор за потребителски кредит № 9032-00133180 от 20.02.2023 г., сключен с ответното дружество „Микро Кредит" АД. Спрямо договора за паричен заем № 9032-00133180, същият получил сумата от 500 лв., която следвало да бъде върната на 7 месечни вноски. В точка 4 от Договор за допълнителни услуги № 903200133180 от същата дата към Договора потребителски кредит № 9031-00031792 било предвидено, че ищецът следва да заплати и възнаграждение за допълнителни услуги в размер на 338,45 лв., като по този начин общото задължение по договора с включена главница, лихва и възнаграждение за допълнителни услуги възлизало в размер на 908,18 лв.

Ищецът счита, че клаузата, с която е уговорено възнаграждение за допълнителни услуги по Договора за потребителски кредит № 9031-00031792, била нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр.чл.21, ал.1 от ЗПК, като излага следните съображения в тази насока:

На първо място, в правната доктрина и съдебната практика безспорно се приемало, че 1 накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретно други разпоредби. В този смисъл се сочи практика на ВКС. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Поради накърняване на принципа на „добрите нрави" по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещната престация по договорното съглашение, до злепоставняне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода от кредитора.

Поддържа се в исковата молба, че договорът, в частта за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, бил нищожен на три отделни правни основания – 1) На основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, поради нарушение на императивни разпоредби на ЗПК. В текста на чл.10а, ал.2 от ЗПК било посочено, „че кредитора не може да иска заплащането на такси и комисионни за действия, които са свързани с усвояване и управление на кредита".

Допълнителните услуги, които били посочени в договора представлявали действия по усвояване и управление на кредита. В текста на чл.10а, ал.4 от ЗПК било посочено „че видът, размера и действието, за което се събират такси или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора". Тази правна норма приведена към клаузите на процесния договор означавала, че в договора трябва ясно и точно да е посочено възнаграждението за всяка една допълнителна услуга. Възнаграждението за услугите било посочено общо в договора за двата вида услуги; 2) На основание чл.26, ал.1 от ЗЗД поради противоречието му с добрите нрави и съгласно трайната съдебна практика на ВКС, която еднозначно приемала, че договора ще противоречи на добрите нрави, когато е нарушен принципа за еквивалентност на насрещните престации. В конкретния казус при отпуснат кредит в размер на 500 лв. възнаграждението за допълнителни услуги било в размер на 338,45 лв., което било необосновано високо и надвишавало половината от размера на кредита. Споразумението противоречало на добрите нрави и поради нарушаване на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговски взаимоотношения. Неморално и неетично било да се уговоря възнаграждения за услуги, които не били предоставени на клиента.; 3) Споразумението за допълнителни услуги било нищожно и на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД поради заобикаляне на закона. В чл.19, ал.4 от ЗПК била въздигната възбрана да се определя ГПР, който е повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Такава уговорка била нищожна на основание чл.19, ал.5 от ЗПК. При положение, че в договора било предвидено заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги независимо от това дали 2 ще бъдат предоставени същите, чрез споразумението се заобикаляла забраната в чл.19, ал.4 от ЗПК за максималния размер на ГПР. Пакетът от допълнителни услуги представлявали разходи по кредита за потребителя. Тези разходи би следвало да намерят стойностно изражение в ГПР, при което ГПР щял да надхвърли максималният законов размер. За да не се допусне това, кредиторът използвал правната форма на „пакет от допълнителни услуги", чрез които заобикалял забраната на закона за по-висок размер на ГПР. При установена нищожност на споразумението за допълнителни услуги очевидна била целта на кредитора да постигне непозволен правен резултат, а именно по-висок ГПР, чрез позволени правни средства - Споразумение в договора за предоставяне на допълнителни услуги.

На следващо място се поддържа от ищеца, че договорът за допълнителни услуги бил нищожен като противоречащ на добрите нрави и неравноправен по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала в размер на 338,45 лв. била в размер на над половината от получената сума на отпуснатият кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Въз основа на това, уговорката за заплащане на сума за предоставяне на пакет от допълнителни услуги предвидена в договора за потребителски кредит била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП.

Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащане на сума, размера на която бил необосновано висок. С търсената сума по договора в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение. В този смисъл била и т.32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015 г. Искането за заплащането на допълнителната услуга по съществото си било добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница.

Търсената сума за предоставяне на допълнителна услуга към Договор за заем № 9032-00113180 била нищожна и на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП във вр. чл.24 от ЗПК.

Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договора са нищожни освен, ако уговорени индивидуално. В случая, търсената сума по договора за предоставяне на допълнителна услуга не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП. Видно било от самия договор за потребителски кредит, че уговорката за заплащане на търсената сума била част от едни стандартни и бланкетни от напред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключването, особено в хипотезата на договор с общи условия. В този смисъл била и Дериктива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да приеме за 3 установено, че ищецът не дължи на ответника сума в размер на 338,45 лева, представляваща възнаграждение за допълнителни услуги, дължимо във връзка с Договор за заем № 903200031792 от 20.02.2023 г., сключен с „Микро Кредит" АД, поради това, че клаузата е нищожна на основание чл.26, ал.1 пр.3 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП.

Претендират се направените съдебни разноски и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв.

Ответникът счита иска за допустим, но неоснователен. Най-напред се посочва в отговора, че Договорът за допълнителни услуги към заем Microcredit № 903200133180/20.02.2023 г. имал самостоятелно действие и същият съдържал напълно независими клаузи, създаващи права и задължения за страните, различни от тези, произтичащи от Договор за заем Microcredit № 9032-00133180/20.02.2023 г. Допълнителният пакет услуги бил предмет на и се предоставял по силата на отделно облигационно от договора за заем правоотношение. Последният нямал характер на договор за потребителски кредит, а правоотношенията, произтичащи от този договор се регулирали и уреждали от общите разпоредби на ЗЗД.

В правната теория се приемало, че договорът за услуги стои най-близо до договора за изработка. Разликата между договора за изработка и договора за услуги се състоял в това дали изпълнителят отговаря, ако не бъде постигнат уговорения резултат. При договора за услуги можело да се иска възнаграждение дори ако уговореният резултат не може да бъде постигнат и това било така, защото при договора за услуги се дължало единствено осъществяването на определена дейност, а не обществения краен резултат от тази дейност.

При този договор възнаграждението било функция на извършената уговорена дейност като вид, характер и продължителност, независимо дали целеният краен резултат на тази дейност бил постигнат. По този въпрос съдебната практика била непротиворечива. От друга страна, приложното поле на специалния спрямо общите правила ЗПК било ясно и изчерпателно очертано в чл.1, чл.2 и чл.3 от ЗПК. Съгласно чл.1 от ЗПК, законът уреждал изискванията към договора за потребителски кредит, включително когато е сключен чрез посредник, както и към рекламата на този вид договор; изискванията към преддоговорната информация и начина на изчисляване на годишния процент на разходите при договор по т. 1; правото на потребителите на отказ от сключения договор за потребителски кредит, както и на предсрочно погасяване на задълженията и правото на достъп до извънсъдебни процедури за разрешаване на спорове във връзка с договор за потребителски кредит. А целта на закона, съгласно чл.2 от същия, била да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит.

От всички хипотези, изброени в чл.4 от ЗПК, изключващи приложното му поле, било видно, че разпоредбите на ЗПК се прилагали единствено и само по отношение на договори за кредит, какъвто процесният Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № 903200133180/20.02.2023 г. категорично не бил. В чл.9, ал.1 от ЗПК била изведена легална 4 дефиниция на понятието „договор за потребителски кредит" и в чл.9 ЗПК изрично се правела разлика между „договор за кредит" и „договор за предоставяне на услуги". Дори и да се приемело, че ищецът има качеството на потребител в правоотношението си с ответното дружество, то по отношение на процесния договор били приложими нормите на ЗЗП, но не и тези на ЗПК.

Разпечатката съдържа 21 от 79 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b670bf39-3fbd-4a70-8292-456535da4008