Решение № 606 от 09.02.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 606 гр. Пловдив, 09.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Величка З. Запрянова при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Гражданско дело № 20235330111490 по описа за 2023 година

Предявен е иск от С. М. И. против „Адессо кредит България” ЕООД за прогласяване за нищожна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК, клаузата за неустойка от сключения между страните договор за паричен заем № **** г.

В исковата молба се твърди, че на *** г. между страните бил сключен договор за паричен заем № ****, по който на ищеца била предоставена сумата от 300 лева, при фиксиран лихвен процент- 40 % и ГПР- 48, 74 %. Според чл.

4 ал. 1 от договора като обезпечение се предвиждало обезпечение с банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на определени условия, а в противен случай се дължала неустойка по чл. 4, ал. 2 в размер на 91,56 лева, платима разсрочено с погасителните вноски. За да се заобиколи нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят (неизпълними условия за поръчителство или банкова гаранция), а като санкция за неизпълнение се предвиждало заплащане на неустойки или такси, чрез които се гарантирала допълнителна печалба за дружествата.

Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи, като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й бил почти половината от този на получения заем и така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което 1 неоснователно се обогатявал кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави. Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб.

Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Поради изложеното се иска прогласяване нищожността на оспорената клауза и присъждане на разноски.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника „Адессо кредит България” ЕООД, с който предявеният иск се оспорва, като неоснователен. Оспорва се договорът да е недействителен, както и сочената в него клауза, в която връзка са изложени подробни съображения относно съответствие на атакуваната клауза за неустойка с изискванията на добрите нрави, съответствие на същата с присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и липсата на нарушение на чл.

11, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Сочи се, че не е налице заобикаляне изискването по чл.

19, ал. 4 т ЗПК, доколкото в ГПР не следва да се включват разходите, дължими при неточно изпълнение на задължението за погасяване на кредита, какъвто представлява разходът по процесната неустоечна клауза. Излагат се съображения, че клаузата за неустойка е индивидуално уговорена, и поради това не е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Иска се отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски. Предявява се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.

Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, на основание чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

За безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните са отделени обстоятелствата, че на **** г. между страните е сключен договор за паричен заем № ****, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 300 лева, при фиксиран лихвен процент- 40 % и ГПР- 48,74 %., като в чл. 4 ал. 2 от същия е договорено плащане на неустойка в размер на 91,56 лева, платима разсрочено с погасителните вноски, при неизпълнение на условието по чл. 4 ал. 1 от същия договор за предоставяне на обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчител, както и че посоченият размер на неустойката не е включен при изчисляване на посочения в договора ГПР.

Следователно установено е, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 300 лева.

Доколкото страните по договора за кредит имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, същият договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит и Закон за защита на потребителите.

2

Така регламентираната клауза за неустойка е недействителна, в частност нищожна, като противоречаща на добрите нрави и заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Уговорената в чл. 4, ал. 2 от процесния договор неустойка действително излиза извън присъщите й функции, с оглед предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – в деня на сключването на договора, а изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва и то в размер почти равен на 1/3 от отпуснатия кредит. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство/гаранция, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. С оглед на изложените съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са задължителните указанията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.

Клаузата е недействителна независимо дали ищецът е съзнавал коментираните тук пороци, поради което неоснователни се приемат доводите на ответника, че ищецът е имал възможност да прецени дали да сключи договора при посочените условия и изисквания и клаузата е индивидуално уговорена.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора /обстоятелство, което е обявено за безспорно между страните с изготвения по делото доклад/, като по този начин посоченият в договора ГПР не съответства на действителния и води до заобикаляне нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни 3 посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска.

Невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви и като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Така е налице и противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, чиято цел е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение в ГПР, кредитът се оскъпява, то е явно, че е налице противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем № **** г. следва да бъде прогласена за нищожна.

Поради изложеното предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора е нищожна следва да бъде уважен, като основателен.

По отношение на разноските:

При този изход на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК, разноски се дължат на ищеца. Същите са за заплатена държавна такса в размер на 50,00 лева и следва да бъдат присъдени.

Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално 4 представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адв. С. Н..

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Н., се намира следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от ****г. по съединени дела C ‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд) , установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Разпечатката съдържа 30 от 38 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b66e1d50-76e9-41b1-9244-c05bde643324