Определение № 25424 от 11.12.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 25424 гр. София, 11.12.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-В, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Атанас Маджев

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно частно гражданско дело № 20251100509904 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 130, вр. чл. 274 – чл. 279 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 50897/25.04.2025 г., подадена от ищеца Е. Д. М. срещу определение № 16573/09.04.2025 г., постановено по гр. дело № 139/2025 г. по описа на СРС, 49 състав, в частта, с която му е отказано предоставянето на правна помощ и е прекратено производството по делото поради недопустимост на иска.

Частният жалбоподател счита, че определението е неправилно в обжалваната част поради липсата на идентичност между цитираните от първоинстанционния съд дела, който в нарушение на разпоредбите на ХОПЕС е прекратил делото поради злоупотреба с права, осъществявайки отказ от правосъдие. Ето защо, отправя искане обжалваното определение да се отмени, като делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия, като му се назначи и служебен адвокат.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 275, ал. 1 ГПК), изхожда от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Производството пред СРС, 49 състав, е образувано по подадена от Е. Д. М. срещу Прокуратурата на Република България искова молба (жалба), с която е предявен осъдителен иск за заплащане на сумата от 24 999 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на ЕС и ООН в периода от 10.09.2015 г. до 08.12.2024 г. вследствие на незаконно задържане за извършен грабеж по ВНОХД № 134/2015 г. по описа на АСНС и решение по КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, по което е 1 прието, че не е извършил грабеж, поради което е бил оправдан. Допълва, че вследствие на незаконното лишаване от свобода е изпитал жесток психически и физически тормоз, претърпял е болки и страдания, безпокойство, безнадеждност, безпомощност и безизходица, отказвал е да се храни, като паричният еквивалент на претърпените вреди оценява на 24 999 лв., чието заплащане претендира, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

За да постанови обжалваното определение, СРС, 49 състав е приел, че с предявяване на иска ищецът упражнява очевидна злоупотреба с право, тъй като само в СРС е образувал общо 1 118 броя дела, които макар насочени срещу различни ответници (ПРБ, СГС, САС, ВКС, АССГ, ВАС, ГРБОП, ГДИН и др.), имат идентичен предмет – претендира се обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение, или косвено свързани с това твърдение като непроизнасяне по молба за възобновяване, незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не са повдигнати обвинения и др. Обобщено е, че предвид генерирането на огромен брой дела с изложени идентични твърдения страната не преследва легитимна цел – търсене на защита на свои материални права, а такава, несъвместима с изискването за добросъвестност, което е укоримо с оглед обществения интерес и равните последици са отказ от защитата им.

Доколкото е основана на ненадлежни твърдения, от които принципно е невъзможно да бъде породено претендираното право, исковата претенция е счетена за недопустима, а предоставянето на правна помощ е неоправдано предвид прекратяване на производството.

Настоящият въззивен състав намира, че определението на СРС, 49 състав, е правилно в обжалваната част, като съображенията за това са следните:

Най-напред доколкото влезлите в сила присъди са задължителни за всички съдилища, служебно известно е на съда, че ищецът Е. Д. М. е задържан в затвора в гр. София за изпълнение на наложено му наказание „лишаване от свобода“ по силата на решение № 242/16.04.2020 г. по КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, с което е оставена в сила въззивната присъда на АСНС по ВНОХД № 102/2018 г. в частта, с която е отменена първоинстанционната присъда и ищецът е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК за това, че на 12.03.2010 г. в гр. София пред „Прокредитбанк България“ АД - клон Люлин, като извършител в съучастие с Е.Д.П. и Л.Т.Л. - извършители и други неустановени лица – извършители, е отнел чужди движими вещи – сумата от 136 072 лв., собственост на „Прокредитбанк България“ АД и огнестрелно оръжие марка „Байкал“ № 442 ХАН 2793 с 12 броя патрони в пълнителя, собственост на О.Б.Б., от владението на Б., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, движимите вещи са в особено големи размери и деецът е бил въоръжен с огнестрелно оръжие.

Наред с това служебно известно е още на настоящия съдебен състав, че ищецът Е. Д.

М. е инициирал множеството искови производства (с оглед справката на СРС в табличен вид, обективирана в обжалвания съдебен акт, само в периода от 01.01.2025 г. до 27.01.2025 г. те са общо 269 броя само пред Софийски районен съд), като всички те са насочени срещу 2 различни ответници (ПРБ, СРС, РС – Костинброд, СГС, САС, ВКС, АССГ, ВАС, ГД „Охрана“ и др.) и повече от 99 % от делата са с един и същи предмет – претендира се обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение (или косвено свързани с това твърдение като: непроизнасяне по молба за възобновяване, незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не са повдигнати обвинения и др.), които са претърпени в различни периоди на увреждане. Въз основа на служебно извършена справка в Единната информационна система на съдилищата (ЕИСС) за образуваните в Софийски градски съд граждански дела също се установява наличието на стотици такива първоинстанционни и въззивни граждански дела, както и частни производства, като броят им продължава да нараства.

В мнозинството от подадените искови молби, както и по настоящото дело, ищецът излага ненадлежни твърдения за факти, от които не би могъл да обоснове противоправно поведение на ответника, респ. наличието на основание за ангажиране на отговорността му за обезщетяване на евентуално причинени неимуществени вреди. Това е така, тъй като със заявената искова претенция се цели установяване незаконност на влязла в сила присъда на ВКС, което е недопустимо, доколкото законът не предвижда подобно правомощие на гражданския съд (за инцидента проверка на законосъобразността на влезлия в сила акт на наказателния съд в противоречие с разпоредбите на чл. 299, ал. 1 и чл. 300 ГПК), а оттам и твърденията, че в рамките на производството по ВНОХД № 134/2015 г. по описа на АСНС е бил незаконно задържан от ответника Прокуратура на република България, с което същият е действал противоправно, са очевидно несъстоятелни и не биха могли да обосноват възникване в полза на ищеца на претендираното от него право на обезщетение, което е самостоятелно основание да се приеме, че исковата претенция е недопустима.

Същевременно, ищецът Е. Д. М. не е лишен от достъп до правосъдие по основното му твърдение, изложено в исковите молби по всички дела, че е осъден от ВКС по непредявено обвинение с решение № 242/16.04.2020 г., постановено по КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, като това твърдяно от ищеца нарушение на общностното право е предмет на предявена от него искова претенция по чл. 2в ЗОДОВ, по която е образувано гр. дело № 5050/2022 г. по описа на СРС, 125 състав, което към настоящия момент е висящо на етап въззивно производство по в. гр. дело № 12666/2024 г. по описа на СГС, II-В въззивен състав, по което е постановено решение от 23.07.2025 г., срещу което е постъпила касационна жалба от ищеца, която се администрира.

В допълнение и с оглед мотивите на първоинстанционния съд следва да се отбележи, че така описаното поведение, свързано с образуване на множество дела със сходен предмет и формално различни страни, при което не се цели защита на накърнено материално право, свидетелства според настоящия съдебен състав за проявена недобросъвестност, като подобни процесуални действия могат да бъдат квалифицирани като злоупотреба с право.

Последната е нормативно уредена в чл. 57, ал. 2 от КРБ, чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК, като при анализ на цитираните разпоредби може да се направи извод, че същата е противоправна и представлява недобросъвестно упражняване на право – за да бъдат 3 увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от КРБ), също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която се използва. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3(а) от Европейската конвенция за правата на човека се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно – като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено.

На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение за съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Добросъвестността е налице, когато процесуалното право се упражнява с убеждението, че то съществува – в този смисъл е Решение № 257/14.07.2011 г. по гр. дело № 1149/2009 г. по описа на ВКС, IV г. о. Но когато страната, инициирала процесуалното правоотношение, не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характер на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. Ангажирането на съда с множество заведени от същия ищец съдебни производства затруднява осъществяването на дейността на правораздавателния орган при разглеждане на делата, с които е сезиран.

Както вече се посочи по-горе, справката, обективирана в обжалваното определение на СРС, 49 състав, свидетелства за наличието на множество висящи пред Софийски районен съд дела, по които Е. Д. М. е ищец, а ответници са различни органи на съдебната власт – ПРБ, СРС, РС – Костинброд, СГС, САС, ВКС, АССГ, ВАС, ГД „Охрана“ и др., а при извършена справка в ЕИСС става ясно, че тенденцията продължава. Ето защо, при съобразяване с правото на всяка страна да търси защита на свои твърдени накърнени права и законни интереси по най-добрия за нейните интереси начин, според настоящия съдебен състав фактът на иницииране от Е. Д. М. на установения брой и характер на съдебни производства само пред СРС и СГС, в относително кратък период от време, свидетелства за поведение, което е в нарушение на принципа за добросъвестно упражняване на права процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл.

3 ГПК. Предявените от ищеца искания са за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за нарушаване на правото на ЕС, което е свързано с позоваване на сходни по своя характер факти, като различие в делата срещу отделните ответници се наблюдава единствено в заявения период, в който се търпят вредите. Тази идентичност и сходство между подаваните от Е. М. искови молби често обуславя прилагането на разпоредбата на чл.

126 ГПК, съответно води до прекратяване на голяма част от така предявените искове. Касае се за трайна проява на идентично процесуално поведение на ищеца, което поражда основателни съмнения дали той разполага с валидно защитим правен интерес, който да се нуждае от санкцията на съда, за да бъде реализиран, още повече, че с процесуалното си поведение страната сама поставя съда в обективна невъзможност да установи дали по всяко дело не е налице друго такова с идентичен предмет, което несъмнено сочи към злоупотреба с правото на иск, за което да се дължи съответната процесуална санкция, предвидена в ГПК, а 4 именно: прекратяване на производството като недопустимо – в този смисъл е Определение № 1208/13.03.2025 г. по ч. гр. дело № 472/2025 г. на ВКС, III г. о.

Разпечатката съдържа 28 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b66ba888-7d0a-4a8e-967d-5aa7fe408c9d