Определение № 1609 от 12.06.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1609 гр. С., 12.06.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20261800500575 по описа за 2026 година Производството е по чл. 248, ал. 3 от ГПК.

С Определение № 131 от 16.02.2026 г. по гр. д. № 1135/2025 г. на РС – Ботевград, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, е изменено Решение № 5/15.01.2026 г. по гр. д. № 1135/2025 г. на БРС в частта, с която „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: 200599406, гр. С., ж. к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, оф. 20, е осъдено да плати на А. З. Д., л. № 1000768210, гр. С., ж. к.

„Я.“, ул. „Х.О.“ № 74, ет. 1, ап. 1, сумата от 1052 евро и 68 цента на основание чл.

38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 ЗАдв., като адвокатското възнаграждение е намалено до размер от 900 евро с ДДС.

Определението е обжалвано от ищцата в първоинстанционното производство – С. М., която го счита за неправилно. Излага съображения, че, при съобразяване с дело С-427/16г. и С-428/16г. на СЕС, не следва да се извършват произволни, под пазарните нива намаления на разноските за адвокатско възнаграждение, тъй като ще се постигне обратен на целения с чл. 101 от ДФЕС ефект, който е да се постигне свободна и лоялна конкуренция. По аналогия следва да бъде приложено разрешението, изведено с решение подело С- 57/15 на CEC според което разумният характер на подлежащите на възстановяване разноски се преценява съобразно специфичните особености на делото, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за зашитата на съответното ниво. Акцентира върху извода на СЕС, че, макар изискването за пропорционалност да не означава, че загубилата делото страна трябва непременно да възстанови всички направени от другата страна разноски, то все пак изисква страната, спечелила делото, да има право на възстановяване поне на една значителна и подходяща част от разумните разноски, които действително е понесла. Разсъждава върху разубеждаващия ефект от иск за установяване на нарушение във връзка с осъждането на нарушителя на право на интелектуална собственост да възстанови само малка част от разноските, сторени от притежателя на накърненото право. Черпи аргументи и от решението по съединени дела С-94/04 и С-202/04 на СЕС във връзка с корелацията между нивото на хонорарите и качеството на оказваните услуги. Развива съображения относно професионалните организации, които приемат тарифи и наредби, регулиращи цените на предоставяните от техните членове услуги. Сочи, че в решението на СЕС 1 по делото Cipolla се приема, че ако националната уредба установява минимални нива на размера на адвокатските възнаграждения, то такава уредба може да се разглежда като съвместима с правото на ЕС, но само ако последната е свързана с императивни съображения от обществен интерес, каквито, наистина, не са уредени нормативно, но се извеждат систематично от практиката на СЕС и могат да бъдат защитата на потребителите на юридически услуги, както и доброто управление на правосъдието, а също и защитата на престижа и достойнството на професията на адвоката. Тълкува така даденото разрешение, че драстично намаляване на адвокатските възнаграждения, особено при предоставена безплатна правна помощ и съдействие, води до значителен риск от това, че потребителите нямат да бъдат достатъчно добре информирани, а винаги ще избират възможно най- евтиното предложение в хипотезата, когато клиентът заплаша възнаграждението, следователно висококвалифицирани услуги повече няма да бъдат търсени, тъй като адвокатите ще забележат, че по- високото качество не се цени. Обобщава, че като краен резултат от определянето на по-ниски адвокатски възнаграждения от разумното ще пострадат както лицата, които заплащат предоставянето на адвокатски услуги, така и лицата, които са материално затруднени. Позовава се на практика на СЕС, съгласно която, за да бъде съвместима с правото на ЕС една национална правна уредба, уреждаща минимални размери на адвокатските възнаграждения, следва да се предвиди механизъм за контрол от страна на държавен орган върху приемания минимален размер на адвокатските хонорари, какъвто е налице според българското право. Счита, че в случая районният съд не е подложил на преценка разумния характер на разноските за адвокатско възнаграждение, с оглед положения от адвоката труд. Развива съображения, че в адвокатската професия адвокатът е длъжен да осигури толкова приходи, които да покрият всичките му разходи, но и да формира някаква печалба, която да му позволи да води достоен начин на живот, във връзка с което изброява разходите при упражняване на тази професия. Прогнозира неблагоприятни последици за адвокатурата от евентуално присъждане на по- ниски възнаграждения в на адвокатите, отколкото в съдебната система. Намира, че присъденото в случая адвокатско възнаграждение от 900 евро с ДДС не е пропорционално на заведените искове, с оглед тяхното уважаване, и не покрива значителна и подходяща част от разноските. Счита, че това би представлявало санкция за изправната страна, която не е дала повод с поведението си за предявяване на исковете, и би възпряло адвокатите да водят дела срещу дружества за бързи кредити, защото няма да има икономически смисъл от спечелването на делата заради ниския размер на присъдените разноски. Прави извод, че присъждането на неразумни и несъразмерни разноски ще доведе до некачествено оказване на адвокатски услуги.

Изразява мнение, че минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да бъдат така уредени и присъждани, че да не допускат адвокатите да бъдат демотивирани да предоставят безплатна правна помощ на материално затруднени лица, а в противен случай един огромен процент от българското население ще остане без правна защита. Моли съда да отмени обжалваното определение и вместо това да измени Решение № 5/15.01.2026 г. по гр.д. № 1135 по описа за 2025г. на Районен съд - Ботевград в частта за разноските, като присъди адвокатско възнаграждение на адв. А. Д. в поискания пълен размер.

В срока за отговор не е постъпил такъв от насрещната страна.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните, съдът намира от фактическа и правна страна следното:

По делото няма данни за датата, на която жалбоподателката е била уведомена за обжалваното определение, поради което следва да се приеме, че е подадена в срок. Тя изхожда от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

2

Разгледана по същество, тя е неоснователна поради следните съображения.

Видно от представения с исковата молба договор за правна защита и съдействие (л. 30-31 от първоинстанционното дело), по гр.д. № 1135/2025г. на БРС адв. Д. е осъществявал процесуално представителство безвъзмездно по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

С молба, подадена преди първото открито съдебно заседание по делото (л. 104-106 от първоинстанционното дело) ответникът е направил изрично възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар, като се е мотивирал с ниската сложност на делото, неявяването на адвоката в открито съдебно заседание, както и с големия брой отделни искове, заведени от същото лице.

С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС е прието, че наредба от националното право, която определя минимални размери на адвокатските възнаграждения, няма задължителен за съда характер. Поради това, според актуалната съдебна практика, размерът на присъжданото адвокатско възнаграждение се определя, след като съдът вземе предвид вида на спора, защитавания интерес, вида и количеството на извършената работа от адвоката, както и фактическата и правна сложност на делото.

Следователно, от водещо значение за преценка на основателността на възражението за прекомерност е характерът на развилото се процесуално правоотношение. Изхождайки от това принципно положение, съдът взе предвид, че в конкретния случай, при условията на обективно кумулативно съединяване, в производството по гр.д. № 1135/2025г. на БРС са разгледани един установителен и един осъдителен иск, които са свързани с един и същ договор за кредит, макар с различно основание и петитум, а това е налагало разглеждане и обсъждане на отчасти различни фактически обстоятелства във връзка със защитата по тях.

Същевременно, обаче, както правилно е посочил районният съд в обжалваното определение, тези искове са обичайни и масово предявявани.

Юридическите аргументи във връзка с тях са еднотипни и по релевантните въпроси има установена трайна съдебна практика. Поради това не може да се приеме, че делото се характеризира с висока фактическа и правна сложност.

Отделно от това, следва да бъдат споделени мотивите на районния съд, че адв. Д. не се е явил в нито едно от откритите съдебни заседания по делото. Вместо това той само е подавал кратки бланкетни молби, с които е изразявал становище за даване ход на делото в негово отсъствие и за поддържане на предявените искове.

При това, към две от тях (л. 113-115 и л. 160-161 от първоинстанционното дело) са приложени многократно по- дълги списъци по чл. 80 от ГПК, в които обстойно се обосновава необходимостта от присъждане на отделно адвокатско възнаграждение по всеки от двата иска, както и начисляване на ДДС върху размера на това възнаграждение. Оттук може да се направи извод, че основните процесуални усилия на пълномощника по делото са били насочени не по съществото на спора, а към защита на претендирания адвокатски хонорар.

Така очертаните специфики на конкретния казус дават основание за намаляване на възнаграждението на адвоката на ищцата под ориентировъчните размери, регламентирани в НВАР.

Във връзка с това, съдът намира за неоснователен и необосноваващ обратен извод довода от частната жалба, че районният съд не бил подложил на преценка разумния характер на разноските за адвокатско възнаграждение, с оглед положения от адвоката труд. Именно въз основа на такава преценка по посочените по- горе критерии БРС е достигнал до извода, че има основание за намаляване на 3 претендираното адвокатско възнаграждение, като този извод се споделя напълно от настоящия съдебен състав.

Доводът, че не следва да се извършват произволни, под пазарните нива намаления на разноските за адвокатско възнаграждение, тъй като така щяло да се постигне обратен на целения с чл. 101 от ДФЕС ефект на свободна и лоялна конкуренция, е по принцип правилен, но, според настоящия съдебен състав, в случая районният съд не е извършил произволно и под пазарните нива намаление на разноските за адвокатско възнаграждение, тъй като това намаление обосновано, а и е в минимален размер - под 15%.

Също така, с оглед този размер, не следва да се сподели и довода от частната жалба, че в случая намаляването на адвокатското възнаграждение било „драстично“, нито хипотетичните опасения на жалбоподателя, че това би довело до значителен риск, потребителите да не бъдат достатъчно добре информирани, а адвокатите – демотивирани да предоставят безплатна правна помощ на материално затруднени лица, в резултат от което един огромен процент от българското население щял остане без правна защита. Според настоящия съдебен състав, тези опасения са прекомерни на фона на неголямото намаление на адвокатския хонорар спрямо ориентировъчния размер по НВАР – още повече, че това намаление не е нито произволно, нито драстично, а е обосновано с обективни фактори.

Неотносими към процесния случай са аргументите, които жалбоподателят извлича от решението на СЕС по делото Cipolla, тъй като това решение касае национална правна уредба, установяваща минимални нива на размера на адвокатските възнаграждения и съвместимостта им с правото на ЕС при наличие на императивни съображения от обществен интерес, докато според действащото българско право такива минимални нива вече няма, а (след изменението от ДВ, бр.

14/2025г.) НВАР не установява минимални задължителни размери на тези възнаграждения. Тя служи само като ориентир и методика за тяхното определяне, но не и като минимален праг. Поради това тази група аргументи не обосновава основателност на частната жалба.