Решение № 23668 от 26.12.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 23668 гр. София, 26.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 140 СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИЛИНА ЛЮБ. ГАЧЕВА при участието на секретаря СОФИЯ Г. РАЙКОВА като разгледа докладваното от ИЛИНА ЛЮБ. ГАЧЕВА Гражданско дело № 20241110153101 по описа за 2024 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Oбразувано e по предявен от С. В. П. срещу “Т Б А Б“ ЕАД иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № 720031263804 от 09.08.2023 г. поради протИ.речието му със закона. При условията на евентуалност е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 9.1. от договора, поради протИ.речие с добрите нрави.

Ищцата извежда съдебно предявените субективни права при твърдение, че сключила с ответника договор за потребителски кредит № 720031263804 от 09.08.2023 г., по силата на който получила заемна сума в размер на 2000 лв., срещу задължението да възстанови стойността на предоставената й в заем сума, с краен срок на договора - 25.02.2026г., при ГПР от 47,30 % и фиксиран лихвен процент в размер на 41,07 % и при обща сума за връщане в размер на 3230,52 лв. Ищцата твърди нищожност на процесния договор, като излага подробни съображения. Счита, че не било ясно какво е включено в ГПР, съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Излага, че не било посочено от кои разходи се формирал ГПР, като това се явявало и в директно протИ.речие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Твърди, че посочването на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите.

Поддържа, че начина на формиране на ГЛП протИ.речал на добрите нрави, като при условията на евентуалност, навежда доводи за нищожност на клаузата на чл. 9.1 от договора, касаеща възнаградителната лихва. Твърди, че стойността на възнаградителната лихва преставлява половината от общо дължимата и реално получена от нея сума по кредита, 1 което нарушавало принципа на справедлИ.ст. Поддържа, че оспорваната разпоредба от договора се намирала в пряко протИ.речие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО цел, транспонирана в ЗПК, за което излага подробни съображения.

Моли, съда за разсрочване на задължението й за заплащане на главницата по договора, съобразно погасителния план, на основание чл. 241, ал. 1 ГПК. Ето защо предявява настоящите искове, като претендира и разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявените искове се оспорват като неоснователни. Не оспорва, че между страните е сключен договор за кредит, със съдържанието посочено в исковата молба. Поддръжа, че ищцата е заплатила сума в общ размер на 1087,03 лв. по процесния договор. Навежда подробни съображения за действителността на договора за потребителски кредит, сключен с ищцата, както и с посочената конкретна клазуа по чл.9.1 от същия, като поддържа че са спазени изцяло нормативните изисквания на ЗПК. Моли, съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Не е спорно между страните и е отделено за безспорно по делото, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № 720031263804 от 09.08.2023 г., с посоченото в исковата молба, съдържание.

Основният спорен по делото въпрос е свързан с определянето на ГПР в процесния договор за кредит, както и дали посочения в договора размер на ГПР от 47,30 % отговаря на реално установения, респ. дали същият е правилно определен, съобразно приложимото законодателство.

Както вече беше посочено, в процесния договор за кредит е посочен ГПР от 47,30 %. От събраните по делото писмени доказателства, както и от заключението на вещото лице по приетата съдебно - счетоводна експертиза, се установява, че общата сума дължима от потребителя е в размер на 3 230,52 лв. (видно от погасителния план формирана от дължимата главница в размер на 2 000 лв. и договорената лихва в размер на 1 230,52 лв., като съгласно погасителния план, сумата е дължима на 30 месечни вноски, при 29 погасителни равни вноски в размер на 107,69 лв. и последна 30 та изравнителна вноска в размер на 107,51 лв., падежиращи ежемесечно в периода 25.09.2023 г.-25.02.2026 г., на всяко 25 то число на месеца. Съгласно движението на банковата разплащателна сметка с титуляр ищцата, обслужвала кредита, сумата от 2 000 лв. е усвоена на 09.08.2023 г. на основание банково бордеро №220057, с банкова референция 3627487, с посочено основание „Усвояване на кредит 3627487, разкрит от API”. Вещото лице е посочило още, че единствените компоненти от разходите, които следва да се вземат предвид при изчислението на ГПР, са главниците и договорните лихви, съгласно договорения и посочен в процесния договор за кредит погасителен план, като в констативната част на заключението си по ССчЕ, вещото лице е отразило и какви параметри е използвал кредитора по отношение на изчислението на ГПР, съгласно чл.10 на процесния договор за кредит. Вещото лице сочи, още че методът, 2 използван от ответника за изчисление е т.нар. метод "Хеър", за който метод в о.с.з. вещото лице е пояснило, че методът представлява "...това е една готова формула в ексел на база 365 дни, независимо че лихвеният процент е за 360 дни, та на база 365 дни годишно изчислява тази формула, на база на паричните потоци, точно каква е реалната лихва по смисъла на ГПР с всичките компоненти." Вещото лице е пояснило още и че в действителност извършените от него изчисления по експертизата са по друг, различен метод, а именно по "метода на нетната настояща стойност, която е също абсолютно идентична със заложената в закона и също е на база 365 дни." Вещото лице сочи, че използвайки различен метод, е достигнало до идентичен резултат относно крайната стойност на ГПР, а именно, че същият е в размер от 47,30 %, т.е. съответства изцяло на посочения в договора за кредит, сключен с ищцата. Вещото лице, в разясненията си от о.с.з е посочило и на какво действително се дължи разликата, която се получава, при пресмятането с обикновен общодостъпен лихвен калкулатор в интернет, с изчисления от който, процесуалния представител на ищцата е илюстрирал, наличието на разминаване между посочената в договора стойност на ГПР - 47,30%, и тази, която твърди, че е действителната такава - 49,75 %. Според вещото лице, разликата в изчисленията се определя от по-малкия размер на последната месечна погасителна вноска, 30 та, която е в размер на 107,51 лв., като посочените калкулатори изчисляват сумарно дължимата лихва, съобразно месечната вноска по погасителния план, несъобразявайки, че последната месечна вноска е с по-малък размер, като оттам е налице и разминаване в стойността на дължимата лихва върху главницата, в настоящата хипотеза с 0,18 ст., което има значение при крайните изчисления. Настоящият съдебен състав изцяло кредитира заключението на вещото лице, в т.ч. с разясненията му от открито съдебно заседание. Съобразно с изводите на вещото лице и използваните методи на изследване, съдът приема за установено, че размерът на ГПР по процесния договор за кредит, е в размер на 47,30 %, който размер съответства на посочения в договора. В тази връзка, съдът приема, че не са налице нарушения на императивни разпоредби на ЗПК /чл.11, ал.1, т.10/, както и на чл.19, ал.4 от ЗПК, като по достатъчно ясен за потребителя начин е посочено в договора и приложенията към него, че в ГПР, се включват главницата и възнаградителната лихва, като от извършената от вещото лице проверка при ответника, се установи по безспорен начин и че никакви други вземания/комисионни, не са били начислявани по процесния договор. Така определеният и действително посочен в договора, размер на ГПР, не надвишава максимално допустимия праг, установен от законодателя, надвишаващ пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, като относително високият размер, посочен в договора за кредит е бил известен на ищцата още преди сключването на процесния договор, като с подписването на същия, се е съгласила с посочените договорни условия, в т.ч. и размера на ГПР, както и на лихвата. В тази връзка следва да бъде посочено, че не е налице и нарушаване на добрите нрави, тъй като ищцата е разполагала с възможност, при несъгласие с установените договорни условия, да не сключва процесния договор за кредит, но го е сторила, като от ответната страна не е било налице поведение, заблуждаващо относно реалните условия на отпускане и погасяване на сумата по 3 кредита, респ. твърдяната в исковата молба заблуждаваща/нелоялна практика. С оглед на изложеното, съдът приема, че исковата претенция за недействителност на процесния договор за кредит, сключен между страните, на посочените в исковата молба основания, за недоказана, поради което следва да бъде отхвърлена.

По основателността на евентуалния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 9.1. от договора, поради протИ.речие с добрите нрави, касаеща начина на определяне на възнаградителната лихва. Основните съображения на ищцата, свързани с недействителността на посочената клауза, касаят обстоятелството, че не е посочен по достатъчно ясен начин как се изчислява възнаградителната лихва, като според нея, неправилно се прилагала общата база от 360 дни, върху която се определяла стойността на дължимата подневно лихва, а следвало това да става на база на реалния брой дни от всяка година - 365/366 дни. Съдът намира, съображенията на ищцовата страна за неоснователни. Обстоятелството, че дължимата лихва по кредитните правоотношения се изчислява на годишна база, определена от 360 дни, е практика установена от кредитните институции в РБ, считано още от 2000 г. и използвано и понастоящем. Това обстоятелство обаче по никакъв начин не накърнява добрите нрави и не заобикаля императивните правила, установени в защита на потребителите, тъй като начисляването на лихва за всеки отделен месец от изготвения погасителен план по кредита, е съобразено с размера на дължимата помесечна главница, респ. както главницата, така и дължимата възнаградителна лихва, намират меродавно изражение в ГПР, което по посочените и съществуващи методи на изчисление, в действителност съобразява наличието на 365 дни, каквато е общата продължителност на дадена календарна година. С оглед на изложеното, съдът приема, че предявения под условията на евентуалност, иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 9.1. от договора, касаеща начина на определяне на възнаградителната лихва, също следва да бъде отхвърлен като недоказан и неоснователен.

По отношение на искането, с правно основание чл.241, ал.1 от ГПК, за постановяване на разсрочено изпълнение на задълженията на ищцата по процесния договор, съобразно погасителния план, то съдът намира, че с оглед характера на предявените по настоящото производство искови претенции и липсата на осъдителна искова претенция, искането по чл.241, ал.1 от ГПК, се явява процесуално недопустимо по делото.

По разноските.

С оглед изхода на настоящия правен спор, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, в полза на ответника възниква правото да получи разноски, като следва да му бъде присъдена сумата в размер на 360 лв., за юрисконсултско възнаграждение, който размер съдът намира за справедлив, като близък до установения минимум по Наредба 1/2004г. на ВАдв.С, съобразно относително ниската фактическа и правна сложност на производството, броя на проведените заседания, както и обема на извършената процесуална дейност.

Водим от горното, съдът

4

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователни и недоказани, предявените от С. В. П. с ЕГН **********, срещу “Т Б А Б“ ЕАД с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. С*****, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № 720031263804 от 09.08.2023 г. поради протИ.речието му със закона, както и предявения при условията на евентуалност, установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 9.1. от договора, поради протИ.речие с добрите нрави.