Решение № 86 от 22.05.2023, Районен съд - Свиленград

РЕШЕНИЕ

№ 86 гр. Свиленград, 22.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Живка Д. П.а при участието на секретаря Ренета Н. И. като разгледа докладваното от Живка Д. П.а Гражданско дело № 20225620100068 по описа за 2022 година

Производството е образувано по обективно съединени установителни с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, вр. чл.9 от ЗПК и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът „Ти Би Ай Банк” ЕАД иска от съда да признае за установено по отношение на ответника Ж. М. И., че последната му дължи следните суми, дължими по Договор за потребителски кредит № 7000985725 от 04.06.2019 г., а именно: 5763,14 лв. – главница, 283,04 лв. – договорна лихва за периода от 05.02.2021 г. до 05.05.2021 г., 225,21 лв. – мораторна лихва за периода 05.02.2021 г. – 24.08.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 31.08.2021 г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед № 209/01.09.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 668/2021 г. по описа на Районен съд - Свиленград.

Претендира разноски, направени в исковото и в заповедното производство, и прави възражение за прекомерност на платеното от ответника адвокатско възнаграждение.

Ищецът „Ти Би Ай Банк” ЕАД твърди, че на 04.06.2019 г. сключил с ответника Ж. М. И. Договор за потребителски кредит № 7000985725, по силата на който му предоставил сумата 9721,41 лв. Съгласно чл.7, ал.1 от договора, към отпуснатия кредит се включвала и еднократна такса за оценка на риска в размер на 1041,58 лв., която се финансирала от кредитора и възстановявала от потребителя с дължимите месечни вноски. В случаите, когато потребителят бил пожелал сключване на застраховки или присъединяване към застрахователни програми, застрахователните премии, финансирани от кредитора, те се превеждали по сметка на избрания от 1 потребителя застраховател. В настоящия случай ответникът бил пожелал да сключи застраховка „Живот” в размер на 831,60 лв. и застраховка „Безработица” в размер на 848,23 лв.

Ищецът твърди, че общото задължение по договора възлизало на 15232,59 лв., която сума била разсрочена на 36 погасителни месечни вноски, 35 от които в размер на 423,12 лв. и 1 изравнителна вноска в размер на 423,39 лв. Уговореният между страните лихвен процент, с който се олихвявал предоставеният кредит, бил в размер на 31,95 %.

Ищецът посочва, че длъжникът преустановил плащанията, като пропуснал да погаси три последователни месечни вноски с падежи 05.02.2021 г., 05.03.2021 г. и 05.04.2021 г. Поради това ищецът счита, че са възникнали предпоставките на чл.16, т.2 от договора за обявяване на предсрочна изискуемост на задължението. Затова, на ответника било връчено уведомление за предсрочна изискуемост на 05.05.2021 г.

Ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, въз основа на което било образувано ч.гр.д. № 668/2021 г. по описа на РС-Свиленград. Тъй като срещу заповедта за изпълнение било подадено възражение от длъжника, на основание чл.415, ал.1 от ГПК ищецът предявил иск за установяване на вземането си.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът Ж. М. И. е подала отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло исковите претенции.

По реда на чл.211, ал.1 от ГПК ответникът е предявила насрещни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК - за установяване, че Договор за потребителски кредит № 7000985725 от 04.06.2019 г. и чл.7 от Заявлениедекларация за установяване на договорни отношения са недействителни на основание чл.22, вр. чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК, както и иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД - за заплащане на сумата 2721,41 лв., представляваща платени без основание суми за застрахователни премии и такси за оценка на риска по Договор за потребителски кредит № 7000985725 от 04.06.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещния иск – 12.04.2022 г., до окончателното изплащане на вземането.

Ответникът не оспорва твърдението, че сключила с ищеца Договор за потребителски кредит № 7000985725 от 04.06.2019 г. Посочва, че в периода 05.07.2019 г. – 05.02.2021 г. била внесла 19 погасителни вноски по договора, в размер на 8039,28 лв. Оспорва твърдението, че била настъпила предсрочната изискуемост на кредита. Твърди, че клаузата на чл.16.2 от договора, предвиждаща незабавна предсрочна изискуемост при забава, била неравноправна. Счита, че не били налице основанията за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, тъй като неизпълнението не било достатъчно тежко. Към датата на обявяване на предсрочната изискуемост били заплатени вноски в размер на 8039,28 лв., а реално предоставеният кредит бил в размер на 7000 лв. Посочено е, че счита за нищожна клаузата на чл.9.1 от договора, която предвиждала възнаградителна лихва в размер на 31,95 %, към която следвало да се добави и скритото оскъпяване на кредита под формата на заплащане на допълнителен пакет от услуги за застраховка.

2

Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави била уговорка, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Твърди, че в договора били посочени като абсолютни стойности лихвения процент по заема и ГПР, но липсвала ясно разписана методика за формиране на ГПР. От съдържанието на договора не можело да се направи извод от кои компоненти се формира ГПР. Счита също, че шрифтът на договора бил по-малък от 12. Твърди, че застраховките и таксата за разглеждане на риска съставлявали средство за съществено увеличаване на цената на основното кредитиране, в резултат на което предлагането им водело до значително оскъпяване на кредита.

Възразява, че допълнителните услуги по съществото си не представлявали реално предоставени допълнителни възможности или преференциални условия, от които кредитополучателят може да се възползва и които носели допълнителни ползи за него, за да бъде обосновано изискването на възнаграждение. Счита, че разглеждането и изплащането на кредита било дейност по усвояване и управление на кредита, а не допълнителна услуга, за която се дължи възнаграждение, като се позовава на чл.10а, ал.1 от ЗПК.

Услугите, описани в процесния договор, имали характер на действия, свързани с управлението на кредита, за които разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК забранявала заплащането на такси. Поради това, клаузите, с които било уговорено заплащане на възнаграждение за същите – чл.7 от договора и чл.7 от Заявление-декларацията, били нищожни поради противоречие с чл.10а, ал.2 от ЗПК.

По тези съображения ответникът моли да бъдат уважени предявените насрещни искове и да й бъдат присъдени направените по делото разноски.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба от ищеца „Ти Би Ай Банк” ЕАД, с който оспорва насрещните искови претенции. Посочва, че сумата в общ размер на 2721,41 лв. не била заплатена на дружеството. Сумите за застраховка и такса „оценка на риска” били кредитирани от дружеството и преведени директно за погасяване на задълженията. Поддържа, че в чл.7 от договора за кредит ясно бил посочен размерът на предоставения финансов ресурс, включващ размера на застрахователни премии и таксата „оценка на риска”, и формиращ общия размер на кредита. Независимо дали желанието на кредитополучателя било да се получи парична сума, да се заплати стойността на стока или да се финансират застраховки, средствата по кредита се отпускали съгласно изричната му воля и формирали стойността на отпуснатия кредит. Видно от представеното извлечение от договорната сметка, на кредитополучателя била предоставена сума в размер на 9721,41 лв. Не следвало да се разграничават сумите в зависимост от това какво задължение на длъжника погасяват. Тъй като сключването на застраховка не било задължително условие за сключване на договора за кредит, то застрахователната премия не следвало да бъде включена в общите разходи по кредита. Относно такса „оценка на риска” ищецът посочва, че не била свързана с управлението на кредита. Съгласно чл.7.1 таксата била дължима еднократно и предварително преди сключване на договора, но била разсрочена с погасителните вноски. Тя не била свързана и с усвояване на кредита, тъй като плащането й не обуславяло дали потребителят 3 ще усвои кредита. Посочва, че таксата била включена в разходите по кредита, които заедно с ГЛП формирали ГПР, чийто размер не надвишавал максимално определения праг от 5 пъти законната лихва. По тези съображения ищецът – ответник по предявените насрещни искове моли същите да бъдат отхвърлени.

С доклада по делото, на основание чл.146, ал.1, т.3 и т.4 от ГПК съдът е обявявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че страните са сключили процесния Договор за потребителски кредит № 7000985725 от 04.06.2019 г.

Съдът, като взе предвид доводите и възраженията на страните, и прецени събраните по делото доказателства, намери за установено следното:

От изисканото и приложено за послужване частно гр. дело № 668/2021 г. по описа на Районен съд – Свиленград се установява, че същото е било образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, постъпило в съда на 31.08.2021 г. от заявител - настоящия ищец „Ти Би Ай Банк” ЕАД, срещу длъжник – настоящия ответник Ж. М. И., за заплащане на следните суми: 5763,14 лв. – главница по Договор за потребителски кредит № 7000985725 от 04.06.2019 г., 283,04 лв. – договорна лихва за периода от 05.02.2021 г. до 05.05.2021 г., 225,21 лв. – мораторна лихва за периода 05.02.2021 г. – 24.08.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането, както и за разноски, включващи заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. По заповедното производство е издадена Заповед № 209/01.09.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, с която е разпоредено незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист за посочените в заявлението суми. За да постанови издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, заповедният съд е приел, че Банката - заявител е удостоверила наличие на подлежащо на изпълнение вземане. В заявлението си Банката не се е позовавала на настъпила предсрочна изискуемост на цялото си вземане спрямо длъжника, а е посочила това в приложеното към заявлението извлечение от счетоводните книги, както е посочила датата 05.05.2021г. за дата на предсрочна изискуемост, съгласно чл.16.2 от договора. Нейното настъпване заявителят е удостоверил по реда на чл.418, ал.3 от ГПК - със съответни документи: Уведомление за предсрочна изискуемост от 13.04.2021г., връчено на длъжника на 05.05.2021г., с обратна разписка.

С Определение № 133/08.03.2022г., постановено по възз.ч.гр.д. № 96/2022г. по описа на ОС – Хасково, е отменено разпореждането за незабавно изпълнение, обективирано в Заповед № 209/01.09.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, и е обезсилен издадения въз основа на заповедта изпълнителен лист.

Длъжникът по ч.гр.д. № 668/2021г. по описа на РС - Свиленград е подал възражение за недължимост на вземанията, в срока по чл.414, ал.2 от ГПК. В указания му едномесечен срок заявителят е предявил искове за установяване 4 на вземанията си, по които е образувано настоящото производство.

Тъй като допустимостта на установителния иск по чл.422, вр. с чл.415 от ГПК, се определя от идентичността между страните, предмета и вземането, относно което вече е била издадена заповед за изпълнение, в случая е налице посочената идентичност от субективна страна, доколкото исковете са депозирани в срок от лице - заявител, имащо правен интерес да иска установяване със сила на присъдено нещо съществуването и дължимостта на вземанията си по издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, срещу ответник – длъжник по заповедта, както е налице и идентичност от обективна страна, доколкото исковете са по отношение на вземанията, за които е издадена заповедта по чл.417 от ГПК.