Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 776 от 16.07.2026, Окръжен съд - Варна

Съд
Окръжен съд - Варна
Дело
Въззивно гражданско дело 1021/2026
Вид
Решение № 776
Подписан
16.07.2026
В сила
16.07.2026
Състав
Ивелина Владова, Светла Величкова Пенева, Бойко Александров Мачорски

Цитирани разпоредби

  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 172 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл.263 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.414 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.415 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.240 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 776 гр. Варна, 16.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивелина Владова

Членове:

Светла В. Пенева

Бойко Ал. Мачорски при участието на секретаря Доника Здр. Христова като разгледа докладваното от Ивелина Владова Въззивно гражданско дело № 20263100501021 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 25558/30.03.2026г. по регистратурата на ВРС, уточнена с молба от 21.04.2026г., подадена от Н. Д. Б., чрез процесуалния си представител срещу Решение № 672/23.02.2026г. постановено по гр.д.№ 1422/2025г. по описа на ВРС, В ЧАСТТА, с която е ПРИЕТО ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че ответникът Н. Д. Б. дължи на М. И. Д. сума в размер на 1533,88 евро /3000 лева/, представляваща дължима главница по сключен между страните на 21.06.2019г. неформален договор за заем, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на заявлението в съда 13.06.2024г. до окончателното погасяване на задължението, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 3386/21.06.2024г. по ч.гр.д. № 7325/2024г. по описа на ВРС.

Въззивникът Н. Б., чрез процесуалния си представител оспорва обжалваното решение с твърдения за неправилност и незаконосъобразност и постановяване в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Оспорва извода на съда за основателност на предявения иск, поради обосноваването му с показанията на свидетеля Л. Д., за който се твърди, че като съпруг на ищцата, е заинтересован от изхода на спора. Излага, че е налице противоречие между твърденията на ищцата и показанията на съпруга и по настоящото дело с обясненията на ищцата по гр.д.№ 1

2034/2025г. по описа на ВРС, по отношение на което е било направено искане за присъединяване за общо разглеждане, което е оставено без уважение от съда. Твърди се, че е налице връзка между исковете, като претендираните по двете дела суми представляват части на едно и също вземане. Не оспорва, че процесната сума от 3000 лева е била преведена по сметката на жалбоподателката Н. Б., но се твърди, че не е установено тя да е имала качеството заемополучател и да е поела задължението да върне същата, в това число и срока за връщането й. Моли първоинстанционното решение, в обжалваната му част, да бъде отменено.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба oт въззиваемата страна – М. И. Д., чрез процесуалния си представител. Заявява становище за допустимост, но неоснователност на депозираната въззивна жалба. Оспорва твърденията на въззивника, че заемното правоотношение е установено само на база на свидетелките показания на св.Л. Д., като излага, че по делото са събрани и писмени доказателства установяващи извършения банков превод на сумата и основанието му. Поддържа възраженията за неоснователност на въведените от ответницата твърдения за наличие на различно от посоченото в банковото бордеро основание за паричния превод, поради липса на ангажирани доказателства за установяването му. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, решението в обжалваната му част да бъде потвърдено, както и да бъдат присъдени сторените във въззивната инстанция съдебни разноски.

В съдебно заседание въззивникът и въззиваемата страна не се явяват лично и не изпращат представители. С писмени молби поддържат заявеното становище по спора и претендират за присъждане на съдебно-деловодни разноски. Въззивникът е направил възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение в случай, че е над минималния размер по Наредба 1/2004г.

При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно разписаните правомощия по чл. 269 от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. По останалите въпроси съобрази следното:

ВРС е бил сезиран с искова молба от М. И. Д., с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.415 от ГПК, вр.чл.240 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД за установяване вземането си срещу ответника Н. Д. Б. за сумата от 3000 лева, представляваща дължима главница по сключен между страните на 21.06.2019г. неформален договор за заем, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на заявлението в съда - 13.06.2024г. до окончателното погасяване на задължението, както и за сумата от 1484,76 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 22.12.2019г. до 12.06.2024г. включително, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 3386/21.06.2024г. по ч.гр.д. № 7325/2024г. по описа на ВРС.

В исковата молба ищцата твърди, че е сключила с ответницата неформален договор за заем, в изпълнение на който с банков превод от 21.06.2019г. е превела от своята банкова сметка по сметка на ответницата сумата от 3000 лева. Уговорено било връщането на сумата да бъде извършено до 21.12.2019г. отново по банков път. Излага, че ответницата не е 2 изпълнила задължението си да върне предоставената му в заем парична сума, поради което ищцата е провела заповедно производство претендирайки нея и лихва за забава. По нейно заявление по чл.410 от ГПК е била издадена заповед за изпълнение № 3386/21.06.2024г. за сумите от 3000 лева - дължима главница по договор за заем и 1484,76 лева – лихва за забава начислена за периода от 22.12.2019г. до 12.06.2024г. Посочва, че в срока по чл.414, ал.2 от ГПК е депозирано възражение от ответника срещу дължимостта на сумите по заповедта за изпълнение, с което обосновава и правния си интерес от предявяване на исковете за установяване на вземанията си. Моли за уважаване на исковете както и за присъждане на съдебно-деловодни разноски.

В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответницата Н. Д. Б., с който заявява становище за неоснователност на предявените установителни искове. Твърди, че не познава ищцата и че никога не се е срещала с нея, нито пък е водила някакъв вид кореспонденция, тъй като от 2016г. живее и работи в Германия. Оспорва между страните да е възникнало заемно правоотношение на 21.06.2016г., както и да е поемала задължение да върне сума в размер на 3000 лева и да заплаща лихва. По отношение на извършения банков превод, сочи че посоченото в него основание – даване на заем, не отговаря на реалното основание на превода. Сочи също, че падежът на задължението – 22.12.2019г. е произволно определен. При извод за съществуване на заемно правоотношение, оспорва претенцията за лихва като погасена по давност. Излага също, че никога не е била канена да изпълни и върне сумата по договора. Твърди, че се познава със съпруга на ищцата - М. Б., който е предоставил на ищцата номера на банковата й сметка. Сумата по превода била предадена на трето лице и касаело отношения между ищцата и лицето, на което била предадена. Моли исковите претенции да бъдат отхвърлени и да бъдат присъдени сторените по делото съдебно-деловодни разноски.

С Ъ Д Ъ Т , след преценка на становищата на страните, събраните по делото доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Видно е от материалите по ч.гр.д.№ 7235/2024г. по описа на ВРС, че съдът е сезиран със заявление от М. И. Д. за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу Н. Д. Б. за сумата от 3000 лева - дължима главница по неформален договор за заем от 21.06.2019г. с падеж на вземането на 21.12.2019г., ведно със законната лихва считано от подаване на заявлението до окончателното изплащане, както и лихва за забава върху сумата в размер на 1484,76 лева дължима за периода от 22.12.2019г. до 13.06.2024г. По заявлението е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 3386/21.06.2024г. по ч.гр.д. № 7325/2024г. по описа на ВРС.

Предявените искове са за установяване съществуване на вземането на ищеца за главница по договор за заем и мораторна лихва, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по проведено заповедно производство. Исковете са допустими, като предявени при наличие на абсолютните процесуални предпоставки на чл. 422, ал. 1 от ГПК /т. 10а от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС/, както и във 3 връзка с подаденото в срока по чл.414 от ГПК възражение на длъжника за недължимост на сумите.

Разпределението на доказателствената тежест в процеса изисква при предявен положителен установителен иск ищецът да докаже възникването на спорното вземане, а ответникът следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват това вземане.

Предмет на настоящия въззивен съдебен контрол е първоинстанционното решение, в частта, с която е установена дължимостта на сумата от 1533,88 евро /3000 лева/, представляваща дължима главница по сключен между М. Д. и Н. Б. на 21.06.2019г. неформален договор за заем, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на заявлението в съда 13.06.2024г. до окончателното погасяване на задължението. В частта, с която е отхвърлен иска за сумата от 759,15 евро /1484,76 лева/, представляваща обезщетение за забава за периода от 22.12.2019г. до 12.06.2024г., решението е влязло в законна сила.

Договорът за заем е неформален и валидността му не е обусловена от спазване на някаква форма. Писмената форма има значение единствено с оглед неговото доказване. Той е и реален, т.е. счита се за сключен от момента на предаването на паричната сума в собственост на заемателя.

Ответникът Н. Б. не оспорва, че по нейната банкова сметка в „Банка ДСК“ АД с номер *** е постъпила сума в размер на 3000 лева с наредител М. И. Д., а и горното се установява от представеното платежно нареждане за банков превод от 21.06.2019г. Спорът между страните е досежно основанието на паричния превод – заем, както се твърди от ищцата или друго основание, както се твърди от ответника без да се уточнено както точно е то.

В преводното нареждане от 21.06.2019г. като основание е посочено “даване на заем от М. И.“. Същото не обвързва съда да приеме, че посоченото от наредителя основание е действителното такова, но възлага в негова тежест да го установи при условията на пълно и главно доказване.

В хода на производството са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Л. Б. Д. – съпруг на ищцата, които посочва, че през лятото на 2019г. ответницата Н. и съпругът и са поискали от ищцата паричен заем в размер на 3000 лева, като обещали до Нова година да го върнат. Договарянето се случило в гр.В., до П. п.. По това време ответницата и семейството й живеели в Германия, но предоставили данни за превода.

Сумата била преведена на ответницата по банков път и следвало да бъде върната пак по банков път. През новата година, а и след това ответницата и съпругът и спрели да вдигат телефона и не върнали сумата.

Трайно установена и непротиворечива е съдебната практика в произнасяния на ВКС, че забраната за допустимост на свидетелски показания в хипотезата на чл.164, ал.1, т.3 от ГПК не е приложима, когато с тях се цели установяване на смисъла на постигнатите 4 договорености, обстоятелствата, при които е сключен договора, както и за установяване на действителната обща воля на страните при спор относно значението на отделни или на всички договорки и др. Касае се за хипотеза, при която няма спор /налице са писмени доказателства/ за предаване на паричната сума, което в случая с оглед реалния характер на договор за заем означава установяване на съществен елемент на договора, поради което за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания. В този смисъл: Решение № 524/28.12.2011г. по гр.д.№ 167/2011г. на ВКС;

Решение № 283 от 01.11.2016г. по гр.д. № 2117/2016 на ВКС; Решение № 253 от 17.10.2014г. по гр. дело № 2902/2014г. на ВКС; Решение от 23.01.2014г. по гр.д. № 483/2012г. на ВКС и др.

От показанията на св. Л. Д. се установява, че сумата от 3000 лева е била предоставена от ищцата на ответницата като заем, като последната е поела задължение да я върне до края на 2019г. Съдът кредитира показанията на свидетеля по реда на чл. 172 от ГПК, отчитайки тяхната възможна заинтересованост предвид качеството му на съпруг на ищцата. Същите съответстват на събраните по делото писмени доказателства – преводното нареждане и установяват, че действително през лятото на 2019г. ищцата е дала паричната сума в заем на ответницата. Падежът на вземането е настъпил, поради което Н. Б. дължи връщането й.