Определение № 16503 от 04.09.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 16503 гр. София, 04.09.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Н, в закрито заседание на трети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Цветомила Данова като разгледа докладваното от Цветомила Данова Въззивно частно гражданско дело № 20251100509437 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 - чл. 278 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл.248, ал.3, изр.2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 200409/09.06.2025 год. по регистъра на СРС, депозирана от Еднолично адвокатско дружество „Д. М." , с БУЛСТАТ:177492004, и адрес: гр. София, гр. София, бул. „****" № ****, оф.

5.3, представлявано от Д. М. М. срещу Определение № 23723/30.05.2025 г., постановено по гр.д.№ 30103/2024 г. по описа на СРС, ГО, 35 с-в, с което е частично уважена молбата за изменение в частта за разноските по реда на чл.248, ал. 1 ГПК на решение № 4076 от 11.03.2025 г. постановено гр.д.№ 30103/2024 г. по описа на СРС, ГО, 35 с-в за разлика над присъдения размер от 300 лева до претендирания такъв от 480 лева с ДДС.

Жалбоподателят излага доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Твърди, че присъденият размер говори за незачитане на адвокатския труд, тъй като е по-малък от средното за страна възнаграждение за вещо лице. С тези аргументи отправя искане към съда за отмяна на обжалваното съдебно определение, като искането му за присъждане на разноски да бъде уважено в пълния претендиран размер от 480 лева с ДДС.

В срока по чл.276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна „Файненшъл България“ ЕООД, с който счита частната жалба за неоснователна, като моли същата да бъде оставена без уважение.

Настоящият въззивен състав, след като обсъди доводите на страните и наличните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Производството пред първата инстанция е образувано по искова молба подадена от И. Н. К. чрез адв. М., срещу „Файненшъл България“ ЕООД, с която са предявени обективно съединени при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 и 3 и ал. 2, пр. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на поръчителство № 4880222 поради изначална липса на основание, заобикаляне на закона и 1 накърняване на добрите нрави, наличие на неправноправни клаузи, както и иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5 лева – представляваща частичен иск от иск в пълен размер от 1906,32 лева – сума, платена по нищожен договор за поръчителство № 4880222, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 27.05.2024 г. до изплащане на вземането.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като недопустими и неоснователни.

В молба с вх. № 7294/09.01.2025 год. депозирана от ответника „Файненшъл България“ ЕООД същият е признал, че към момента на подаване на молбата – 09.01.2025 г., е получил по договора за възлагане на поръчителство от ищеца сумата в размер на 146,64 лева.

С молба с вх. № 45855/10.02.2025 год. депозирана от ищеца е направено искане на основание чл. 214 ГПК за изменение на иска с правно основание чл.

55 ЗЗД чрез неговото увеличаване, като същият се смята за предявен за сумата в размер на 146,64 лева , който иск не е частичен, а представлява пълния размер на вземането.

Към молбата е представен договор за правна защита и съдействие, сключен с Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, в който е уговорено правната помощ да се предостави безплатно при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. Представен е и списък по чл.80 ГПК, с който е претендирано присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на по 480,00 лева с ДДС по всеки от исковете.

С протоколно определение от 12.02.2025 г. решаващият съдебен състав е допуснал искането за изменение размер на частичната искова претенция.

С решение № 4076 от 11.03.2025 г. постановено гр.д.№ 30103/2024 г. по описа на СРС, ГО, 35 с-в са уважени предявените искове, като е прогласена нищожността по иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, предявен от И. Н. К., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. Младост 1а, бл. №**** срещу „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: 202513690, на Договор за предоставяне на гаранция №4880222/21.08.2023 г., сключен между страните по делото.

С постановеното решение съдът е осъдил „Файненшъл България“ ЕООД да заплати на И. Н. К., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата в размер на 5 лева – представляваща частичен иск от иск в общ размер от 1906,32 леванедължимо платена сума по договор за предоставяне на гаранция №4880222/21.08.2023 г.

Осъдил е И. Н. К. да заплати по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 77 ГПК сумата в размер на 26,75 лева – дължима държавна такса за производство.

Осъдил е „Файненшъл България“ ЕООД да заплати на И. Н. К. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 100 лева – разноски за държавна такса в настоящото производство.

Осъдил е „Файненшъл България“ ЕООД да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ: 177492004 на основание чл. 38, ал.

1, т. 2 ЗАдв. сумата в размер на 250 лева – адвокатско възнаграждение за осъществена в полза на ищеца И. К. безплатна правна помощ в 2 първоинстанционното производство.

По делото е постъпила молба по реда на чл. 248 ГПК от адв. Д. М., с която моли постановеното съдебно решение да бъде изменено в частта за разноските, като в полза на адв. М. бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева с ДДС, както и да бъде изменено решението в частта за присъдената държавна такса.

Ответникът в първоинстанционното производство е депозирал становище за неоснователност на молбата. Позовал се е на решение по дело С-438/22 на СЕС, както и на фактическата и правна сложност на делото.

Така с Определение № 23723/30.05.2025 г., постановено по гр.д.№ 30103/2024 г. по описа на СРС, ГО, 35 с-в, съдът е приел за основателно искането за допълнително заплащане на разноски за държавна такса в размер на 26,75 лева.

По отношение на претенцията на ЕАД „Д. М.“, представлявано от адв.

Д. М. за изменение на решението в частта за разноските относно присъдените в полза на адвокатското дружество разноски за осъществена в полза на ищеца безплатна правна помощ, съдът е приел, че нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага, а служи само като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Посочил е , че следва да бъде отчетена действително извършената от адвоката работа, както и фактическата и правна сложност на делото. Поради изложените съображение е намерил, че молбата на ищеца е частично основателна, поради което е осъдил ответника да заплати на ЕАД „Д. М.“ допълнително сумата в размер на 50 лева – адвокатско възнаграждение за осъществена в полза на ищеца безплатна правна помощ или в общ размер от 300 лева.

С оглед установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от надлежна страна и като такава е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира същата за неоснователна, по следните съображения:

Отговорността за разноски, макар и обусловена от изхода на делото по главния спор, има относителна самостоятелност, като съдът се произнася, само ако е надлежно сезиран.

С разпоредбата на чл.248 от ГПК законодателят е предвидил две отделни хипотези за промяна на вече постановения съдебен акт по делото в частта за разноските. Първата хипотеза е за изменение на решението в частта за разноските. Втората хипотеза е за допълване на решението в частта за разноските. Разликата между тях е в това дали съдът е формирал воля по отговорността при наличието на валидно сезиране с такова искане.

В случая на ищеца в първоинстанционното производство е предоставена безплатна правна помощ в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв, видно от уговореното в приложения към молбата от 10.02.2025 г. договор за правна защита и съдействие.

Нормата на чл.36, ал.1 ЗАдв въвежда като основен принцип правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд, но за разлика от хипотезата на чл.36, ал.3 ЗАдв, при предоставянето на безплатна правна помощ 3 адвокатското възнаграждение се определя от съда съобразно разпоредба на чл.38, ал.2 ЗАдв. С осъждане на насрещната страна за разноски в нейна тежест се възлага и определеното от съда адвокатско възнаграждение за оказаната правна помощ, с което адвокатският труд се овъзмездява.

При определяне на следващото се на основание чл.38, ал.2 ЗАдв адвокатско възнаграждение съдът дължи да отчете осъществените пред съответната инстанция процесуални действия от страна на адвоката в изпълнение на договора за правна защита и съдействие при съобразяване на вида и сложността на спора и интереса по делото. В конкретния случай делото не се отличава с фактическа или правна сложност, по идентични казуси е постановена многобройна и непротиворечива съдебна практика, поради което подготовката на защитата на ищеца не изисква чрезвичайни усилия.

Същевременно по делото е проведено едно открито съдебно заседание, в което не е взел участие процесуален представител на ищеца, други доказателства не са събирани. Производството по делото не е с дълго времетраене (от сезиране на съда до постановяване на крайния съдебен акт е изминала по - малко от година), обуславящо необходимост от допълнителна дейност на процесуалния представител. В случая кумулативното съединяване на установителната с осъдителна претенция не обуславя по - висока сложност на делото, респ. определяне на по - висок размер на адвокатското възнаграждение, доколкото твърдяната нищожност на неустоечната клауза може да бъде въведена и като довод за основателността на кондикционната претенция. Наред с това материалният интерес по делото е на ниска стойност.

Въведеното с чл.38, ал.2 ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи (ЗПП), без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. В Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о. изрично е прието, че нормата на чл.38, ал.2 ЗАдв, препращаща към Наредба № 1/2004 г., не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага, а посочените в нея размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда, както правилно е посочил първият съд.

С Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет също са приети за необвързващи съда.

В случая, при спазване сочените критерии с оглед действителната правна и фактическа сложност на спора, извършените процесуални действия от процесуалния представител на ищеца и изхода на спора, настоящият състав намира, че размерът на възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на ищеца в проведеното производство е съответно на определеното от СРС.

Като е съобразил приложимите разпоредби и установената от съда практика по въведения като спорен въпрос с предмет размера на определеното адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ, СРС е 4 постановил правилно определение, което следва да бъде потвърдено.

С оглед гореизложеното съдът приема, че жалбата следва да бъде оставена без уважение.

Мотивиран от горното, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 200409/09.06.2025 год. по регистъра на СРС, депозирана от Еднолично адвокатско дружество „Д.