Определение № 4100 от 16.09.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4100 гр. София, 16.09.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Частно касационно гражданско дело № 20248003103258 по описа за 2024 година Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 във връзка с чл.

274, ал. 1, т. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 17 902/11.07.2024 година, подадена от Г. М. Б., срещу определение № 2571/25.06.2024 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, ІV А състав, постановено по ч. гр. д. № 1195/2024 година.

С обжалваното определение съставът на Окръжен съд Варна е оставил без уважение подадената от Г. М. Б. срещу разпореждане № 17 514/26.04.2024 година на Районен съд Варна, 40-ти състав, постановено по гр. д. № 11 520/2022 година, с което е върната подадената от нея срещу постановеното по същото дело решение № 557/22.02.2024 година, въззивна жалба с вх. № 19 395/08.03.2024 година, поради неотстраняването на нередовностите на същата в определения от съда срок за това.

В частната касационна жалба са изложени твърдения за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото и потвърденото с него разпореждане на Районен съд Варна да бъдат администриране на подадената о т Г. М. Б. срещу първоинстанционното решение въззивна жалба. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице 1 предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението на Окръжен съд Варна.

Насрещната страна по частната касационна жалба М. С. С. не е подал отговор на същата, като не изразява становище по допустимостта и основателността й.

Г. М. Б. е била уведомена за обжалваното определение на 05.07.2023 година, а подадената от нея срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 17 902/11.07.2024 година. Предвид на това жалбата е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Окръжен съд Варна е приел, че с решение № 557/22.02.2024 година на Районен съд Варна, 40-ти състав. постановено по гр. д. № 11 520/2022 година Г. М. Б. била осъдена да заплати на М. С. С. сумата от общо 5475.94 лева, от която на основание чл. 59 от ЗЗД сумата от 4099.43 лева-с която тя неоснователно се била обогатила, тъй като била платена от С. за главници, обезщетение за забава и законни лихви присъдени с влезли в сила съдебни актове, за ползваните от Б. ВиК услуги в периода 02.04.2009 година02.01.2019 година в имот предоставен й за ползване от С. и съпругата му, находящ се в гр. В., ж. к. „В. В.“, бл. , вх. „“, ет. , ап. , и на основание чл. 45 от ЗЗД сумата от 1376.51 лева, представляваща претърпяна от С. вреда във форма на загубата, с която имуществото му било намаляло чрез плащането в полза на трети лица на съдебно-деловодни разноски по гр. д. № 7287/2016 година по описа на Районен съд Варна, ч. гр. д. № 1749/2019 година по описа на Районен съд Варна и ч. гр. д. № 12 359/2021 година по описа на Районен съд Варна, а също така и такси и разноски по изпълнително дело № 20188950401260 по описа на Л. С.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд В., вписан под № в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, начислени поради противоправното поведение на Г. М. Б., изразяващо се в неплащане на дължимите от нея суми за ползваните ВиК 2 услуги в предоставения й за ползване имот в периода от 02.04.2009 година до 04.11.2019 година, заедно със законната лихва върху главницата от 5475.94 лева, считано от датата на предявяване на иска-24.08.2022 до окончателното изплащане. Препис от решението бил връчен лично на Г. М. Б. на 05.03.2024 година, като на 08.03.2024 година същата, чрез процесуалния си представител адвокат З. П., била подала въззивна жалба вх. № 19 395/08.03.2024 година. С разпореждане № 10 480/12.03.2024 година Районен съд Варна бил оставил въззивната жалба без движение, като бил указал на Б., че в едноседмичен срок от получаване на съобщението следвало да: представи доказателства за надлежно учредена представителна власт в полза на адвокат З. П. за подаване на въззивната жалба или с нарочна молба да потвърди извършените без представителна власт действия по подаването й, както и да представи пълномощно за посочения адвокат за пред първата инстанция, и да потвърди всички извършени процесуални действия пред първата инстанция, ако пълномощното не било датирано преди извършването на първото процесуално действие от адвокат П.; да представи доказателства за внесена по сметка на Окръжен съд Варна държавна такса, в размер на 109.52 лева, дължима на основание чл. 18, ал. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. С разпореждането Г. Б. изрично била предупредена, че при неизпълнение или неизпълнение в срок на указанията, жалбата щяла бъде върната, на основание чл. 262, ал. 2, т. 2 от ГПК.

Съобщението за отстраняване на констатираните нередовности на въззивната жалба било връчено на адвокат П. на 25.03.2024 година, а на 01.04.2024 била постъпила молба вх. № 26 456/01.04.2024 година, подадена от Г. М. Б., чрез процесуалния й представител адвокат З. П., с която било направено искане съдът да продължи срока за изпълнение на указанията, дадени с разпореждане № 10 480/12.03.2024 година, като срокът да започнел да тече след пети май, защото до тогава Б. била в И.. С разпореждане № 13 893/02.04.2024 година на Районен съд Варна дадения на Г. М. Б. срок за изпълнение на дадените с разпореждане № 10480/12.03.2024 година бил продължен с две седмици, считано от изтичане на първоначалния срок, т. е. до 15.04.2024 година включително. В този срок дадените указания не били изпълнени и не било постъпило искане за ново продължаване на срока, поради което с разпореждане № 17 514/26.04.2024 година Районен съд Варна върнал подадената въззивна жалба. Въззивният съд е посочил, че на основание чл. 262 3 от ГПК, първоинстанционният съд извършвал проверка на подадената въззивна жалба. Ако същата не отговаряла на изискванията на чл. 260, т. 1, т.

2, т. 4 и т. 7 и чл. 261, на страната се съобщавало да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности. Жалбата се връщала, когато: била подадена след изтичането на срока за обжалване, както и когато не се отстранели в срок допуснатите нередовности. Разпореждането за връщане можело да се обжалва с частна жалба. В чл. 63 от ГПК било посочено, че законните и определените от съда срокове можели да бъдат продължавани от съда по молба на заинтересованата страна, подадена преди изтичането им, при наличие на уважителни причини. Новоопределеният срок не можел да бъде по-кратък от първоначалния. Продължаването на срока тече от изтичането на първоначалния, като за съда не съществувало задължение да съобщава на страната за постановеното по нейна молба разпореждане, с което срокът бил продължен. Продължаването на срока течало от изтичането на първоначалния срок. Началният момент на новоопределения срок не бил обвързан от датата, на която страната била узнала, че срокът бил продължен, а бил точно фиксиран. Страната била длъжна сама да следи дали искането й за продължаване на срока е било уважено и с колко. Актът на съда, с който се уважавало или отхвърляло искане за продължаване на срок, не подлежало на инстанционен контрол и не се съобщавало на страната. В конкретния случай първоинстанционният съд бил продължил срока за отстраняване на нередовностите на въззивната жалба с две седмици, считано от датата на която изтичал първоначалния срок, който бил едноседмичен. В продължения срок не било последвало изпълнение на указанията за отстраняване на нередовностите на въззивната жалба, нито била постъпила молба за ново продължаване на срока, поради което, първоинстанционният съд правилно бил върнал въззивната жалба на Г. М. Б.. Както било прието съдът който бил разрешил продължаване на срока нямало задължение да уведомява за това заинтересованата страна. Тя била длъжна сама да следи дали искането й за продължаване на срока е било уважено и с колко. Крайният извод на Окръжен съд Варна бил за неоснователност на подадената въззивна частна жалба, поради което същата следвало да бъде оставена без уважение, а обжалваното разпореждане, следвало да бъде потвърдено.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. М. Б. е поискала обжалваното определение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до 4 касационно обжалване по въпроса за това следва ли съдът, при удължаване на срока и при даване на нов срок, да се съобразява с посочените възможности на страната да изпълни дадените разпореждания. Посочено е, че отговорът на този въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което било налице предвиденото в чл. 280, ал.

1, т. 3 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване. Не са посочени, каквито и да са факти, обстоятелства или твърдения, от които да може да бъде направен извод, че това действително е така. Установяването на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК е задължение на касатора, който не само следва да формулира общ правен въпрос, който да послужи като основание за допускане на касационното обжалване, но и да обоснове приложното поле на някоя от допълнителните предпоставки за това по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК.

Неустановяването на една от тези кумулативно дадени предпоставки е достатъчно основание обжалваното определение да не бъде допуснато до касационно обжалване, в какъвто смисъл са и указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Освен това така както е формулиран въпросът не е свързан с приложението на правна норма, а с това дали при продължаването на срока съдът трябва да се съобрази с възможностите на страната да го изпълнела, т. е. с твърдените от нея факти. В конкретния случай това се свързва с искането на страната новоопределеният срок да започнел да тече след 05.05.2024 година, а не от изтичането на първоначално определения такъв, както предвижда чл. 63, ал. 2, изр. 2 от ГПК. Предвид на това се касае до фактически, а не до правен въпрос, поради което въз основа на него не може да бъде допуснато касационно обжалване.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. М. Б. е поискала въззивното определение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното определение представлява основание за касационно обжалване на въззивното определение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на 5 събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното определение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на определението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл.