Решение № 2781 от 30.12.2024, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2781 гр. Бургас, 30.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XL ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: КАЛИН СТ. КУНЧЕВ като разгледа докладваното от КАЛИН СТ. КУНЧЕВ Гражданско дело № 20232120106131 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Иск по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.538, ал.1 от ТЗ, предявен от “Стройрент“ ЕООД, гр.

София, срещу Д. Д. Д. от гр. Б.

Ищецът твърди, че е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, въз основа на което е било образувано ч. гр. дело № 204/2015г. на РС Бургас. По него той се е снабдил с такава и изпълнителен лист срещу ответника за сумата 1 274.28 лв., дължима по запис на заповед от 01.09.2014г., издаден за 6 100 лв., платим на предявяване и предявен за плащане на 30.10.2014г., ведно със законната лихва, считано от 16.01.2015г. до окончателното плащане. Твърди, също така, че заповедта за изпълнение е била връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК и на заявителя е било указано да предяви иск за вземането си. Иска от Съда да постанови решение, с което да се признае за установено по отношение на Д., че му дължи тази сума. В хода на настоящото производство твърди наличието на каузално правоотношение с ответника, а именно – Договор от 01.09.2014г. за наем на строително оборудване, изпълнението на задълженията на наемателя по който да заплаща в срок наемната цена е било обезпечено с процесния запис на заповед. Претендира разноски.

Ответникът, чрез назначения му особен представител – адв. С. П., оспорва претенцията и иска от Съда да я отхвърли, като неоснователна, а евентуално – поради погасяване на задължението по давност. В депозираните по делото писмени бележки се излагат и съображения за недопустимост на иска, тъй като Д. не е възразил срещу заповедта за 1 изпълнение, поради което същата е влязла в сила.

Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Ищецът се е снабдил със Заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и с Изпълнителен лист против ответника за исковата сума по ч. гр. дело № 204/2015г. на РС Бургас.

Образувано е било изп. дело № ............. на ЧСИ М. Б.

На 06.02.2015г. е изпратена ПДИ до длъжника /с писмо с обратна разписка/, която не е била получена от него. Процедурата по чл.47, ал.5, вр. с ал.1 от ГПК /в действащата към онзи момент редакция/ не е била спазена, за да се приеме, че е налице редовно връчване.

На 11.04.2018г. съдебният изпълнител е изпратил писмо с изх.№ 36508 от същата дата до ”Вени-Тех-Строй” ЕООД, гр. С,– работодател на длъжника, в което е посочено, че е приложена ПДИ за връчване на длъжника. Указано е и че следва да бъде върнат екземпляр от същата на ЧСИ, с надлежно попълнена разписка.

Писмото е било получено от законния представител на дружеството – на 23.04.2018г., както и запорно съобщение за налагане на запор на трудовото възнаграждение на Д. с изх.№ 36509/11.04.2018г.

Отговор от работодателя по изпълнителното дело не е постъпил, както и парични суми – удръжки от заплати.

По изпълнителното дело липсва препис от изпратената до длъжника ПДИ, а в писмото на ЧСИ не е отразено, че към нея са приложени копия от заповедта за изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителния лист. При това положение, не може да бъде направен категоричен извод, че съдебният акт е връчен на Д. при условията на чл.46, ал.2 от ГПК, респективно – че е влязъл в сила.

С Постановление от 28.02.2023г. ЧСИ е прекратил производството по изпълнителното дело, на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК.

Взискателят е получил изпълнителния лист и въз основа на него, на 23.03.2023г., е образувано изп. дело № ...........на ЧСИ Д. Н.

Заповедта за изпълнение е връчена на ответника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК.

Това обуславя и наличието на правен интерес за ищеца от водене на предявения установителен иск.

С исковата молба е представен процесният запис на заповед – в оригинал. Същият има всички, предвидени в чл.535 от ТЗ реквизити, поради което следва да се приеме, че е валиден и е породил правно действие.

Безспорно записът на заповед е абстрактна сделка и задължението за издателя по нея възниква при наличие на задължителните реквизити, посочени в чл.535 от ТЗ, без да е необходимо да се установява съществуване на каквото и да било друго основание за плащането.

В действителност, често издаването на ценната книга служи за обезпечаване на вземане, произтичащо от друго – каузално правоотношение.

2

В случая, наличието на такова се твърди от ищцовото дружество, а именно: договор за за наем на строително оборудване от 01.09.2014г., приложен по делото. В чл.15, ал.1, т.3 от същия е предвидено, че за обезпечаване на вземанията на наемодателя, в това число – наемна цена, стойност на оборудването, неустойки, разноски и други, наемателят се задължава да издаде запис на заповед. Представени са допълнително споразумение № 1 и приемопредавателен протокол № 8494 от същата дата, както и данъчни фактури: № ......../01.09.

2014г. за наемната цена за периода от 01. до 21.09.2014г. на стойност 318.96 лв. с ДДС, №......./30.09.2014г. за наемната цена за периода от 21.09. до 01.10.2014г. на стойност 159.48 лв. с ДДС, № ......./31.10.2014г. за наемната цена за периода от 01.10 до 01.11. 2014г. на стойност 494.39 лв. с ДДС, и № **********/30.11.2014г. за наемната цена за периода 01.11. – 01.12.2014г. на стойност 478.44 лв. с ДДС, неоспорени от ответната страна.

Въз основа на тези писмени доказателства може да бъде направен обоснован извод, че между страните е възникнало твърдяното от ищеца облигационно правоотношение, основано на договор за наем на движими вещи, първоначално за срок от 01. до 21.09.2014г., съобразно допълнителното споразумение, а впоследствие – и за неопределен срок, на основание чл.7, ал.1, т.1, б.”а” от договора, включително и за периода от 21.09. до 01.12.2014г., за кой-то се претендира наемна цена в общ размер от 1 132.31 лв. /по последните три данъчни фактури/. Възраженията на особения представител, че ползването на наетото оборудване от ответника през исковия период не е доказано, са неоснователни.

Безспорно се установява по делото, че процесните движими вещи са предадени на Д. на 01.09.2014г. – с приемо-предавателен протокол, като при негова доказателствената тежест, същият не е установил да ги е върнал на “Стройрент“ ЕООД, съобразно чл.9 от договора – отново с приемо-предавателен протокол, до 01.12.2014г.

При доказателствена тежест за ответника – да установи пълно и главно, че е заплатил на ищеца дължимата за исковия период наемна цена от общо 1 132.31 лв., същият не е ангажирал надлежни доказателства за това.

Съгласно чл.19, т.4 от договора, при забава в плащането на наемната цена наемателят дължи неустойка в размер от 0.2 % върху нея за всеки просрочен ден до окончателното плащане. В тази връзка, за времето от 05.10.2014г. до датата на подаване на заявлението за из-даване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК – 15.01.2015г., ищцовото дружество е на-числило такава върху сумите по трите неплатени фактури от общо 141.97 лв.

Съгласно чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.

Според разясненията, дадени в т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по т. дело № 1/2009г., ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клаузата за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката следва да се прави за всеки конкретен случай, към момента на сключване на договора.

В настоящия казус, преценен от гледна точка на справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговски правоотношения, уговорената неустойка за забава, в размер по3 висок от трикратния на законната лихва, а именно – 0.2 % на ден върху просрочените суми, или 73 % годишно – без краен срок или друго ограничение за начисляването, е в очевиден разрез с присъщите й по закон обезпечителна и обезщетителна функции, тъй като не е съобразена с естеството на обезпеченото задължение и с възможните вреди при неизпълнението му от наемателя – законната лихва върху дължимата парична сума. Подобен несправедлив правен резултат е несъвместим с добрите нрави, защото създава условия за неоснователно обогатяване на кредитора и води до извода, че неустойката излиза извън присъщите й по за-кон функции, още към момента на уговарянето.

Предвид горното, Съдът намира, че клаузата за неустойката по чл.19, т.4 от договора нарушава добрите нрави и съобразно чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД е нищожна, респективно – въз основа на същата за ответника не е възникнало валидно задължение да заплати на ищеца претендираната такава. Претенцията по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.538, ал.1 от ТЗ и чл.92, ал.1 от ЗЗД, по отношение на сумата от 141.97 лв. е неоснователна и следва да се отхвърли изцяло.

Възражението на ответната страна, че задължението, в останалата му част, е погасено по давност е основателно.

Съгласно разпоредбата на чл.111, б.”в” от ЗЗД, вземанията за наем се погасяват с три годишна давност, както и исковете по запис на заповед срещу платеца – чл.531, ал.1, вр. с чл.537 от ТЗ.

В съдебната практика категорично се приема, че за вземанията по влязлата в сила заповед за изпълнение приложение намира разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД и те се погася-ват с изтичането на 5-годишна давност, но в случая, както беше казано, заповедта за изпълнение не е влязла в сила /това обуславя допустимостта на иска по чл.422, ал.1 от ГПК/ и тази постановка не е приложима.

В решение № 118 от 12.12.2019г., постановено по търг. дело № 2288/2018г. на ВКС, ТК, II т. о., пък, е прието, че правилото, че погасителната давност се прекъсва с предявяване на иска за съществуване на вземането, но към минал момент – този на подаване на заявлението, ако искът е предявен в срока по чл.415 от ГПК, съгласно прогласеното в чл.422 ал.1 от ГПК обратно действие на исковата молба, може да важи безусловно само за заповедите, издадени по чл.411, ал.3 от ГПК. В случаите по чл.418 от ГПК, които показват по-голямо сходство с предходната процесуална уредба на ГПК от 1952г. /отм./ за издаване на изпълни-телен лист на несъдебно изпълнително основание, бездействието на кредитора да предприе-ме действия за връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител, с което да започне да тече, както срокът на длъжника за възражение по чл.414 от ГПК, така и срокът на кредитора за предявяване на иска по чл.415 от ГПК, следва да бъде зачетено в производството по чл.422 от ГПК като факт с правно значение по смисъла на чл.235, ал.3 от ГПК. Направен е извод, че при спазен едномесечен срок по чл.415 от ГПК за предявяване на иска по чл.422 о т ГПК, прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение възниква само ако изпълнението е предприето действително незабав-но, респективно – в разумен срок, и при липса на бездействие от страна на 4 кредитора.

Настоящият съдебен състав на РС Бургас намира, че в случая е налице значителен период на бездействие от страна на кредитора-ищец по делото, а именно – за времето от последното изпълнително действие по изп. дело № ......... на ЧСИ М. Б. – налагане на запор на трудовото възнаграждение на Д. във ”Вени-Тех-Строй” ЕООД на 23.04.2018г., до 23.03.2023г., когато е образувано изп. дело № ....... на ЧСИ Д. Н т. е. четири години и 11 месеца – срок, много по-дълъг срок от уредената в закона 3-годишна погасителна давност, което обстоятелство следва да се зачете в производството по чл.422 от ГПК, като факт с правно значение – по смисъла на чл.235, ал.3 от ГПК.

Следователно, макар исковата молба за установяване съществуването на вземането да е предявена в срока по чл.415 о т ГПК, тя не може да прекъсне вече изтеклата погасителна давност.

Установителният иск по отношение на сумата от общо 1 132.31 лв. – наемна цена за времето от 21.09. до 01.12.2014г. по договора между страните от 01.09.2014г., също следва да се отхвърли изцяло, но поради погасяване на вземането по давност.