Решение № 153 от 04.05.2026, Районен съд - Козлодуй

РЕШЕНИЕ

№ 153 гр. Козлодуй, 04.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КОЗЛОДУЙ, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Адриана Г. Добрева при участието на секретаря Деница Ол. Лихарска като разгледа докладваното от Адриана Г. Добрева Гражданско дело № 20261440100203 по описа за 2026 година

Делото е образувано по искова молба на Г. А. К., ЕГН ********** с адрес в ...., общ.Козлодуй чрез пълномощник адвокат Н. М. М. от Адвокатска колегия – Ямбол с посочен съдебен адрес и имейл адрес, с която е предявен против „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК:202531869, с адрес гр.София ул.“Славянска“ №29, ет.7 иск по чл. 124, ал.1 ГПК вр. чл. 22 ЗПК за признаване за установено, че Договор за потребителски кредит № 1365620 от 22.08.2025 г. е недействителен. Претендира разноски.

В исковата молба се твърди, че на 22.08.2025 г. между ищеца Г. А. и „СИТИ КЕШ” ООД е сключен Договор за потребителски заем № 1365620.

Сочи, че съгласно чл. 3 от договора отпуснатият заем бил в размер на 850 лв. – 434.60 евро, а кредитът следвало да бъде погасен за срок от 23 седмични вноски. Размерът на годишната лихва бил посочен – 45 %, а размерът на годишният процент на разходите /ГПР/ – 57.49 %. Твърди се, че в чл. 6 от сключения договор било предвидено същият да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, за които били предвидени неизпълними условия. В случай на непредоставяне на обезпечение кредитополучателят дължал неустойка в размер на 505.36 лева, или 258.39 евро.

Според ищеца Договор за потребителски заем № 1365620 е нищожен, както е нищожна и уговорената неустойка. Счита, че чрез нея се заобикаля размерът на законоустановения максимален годишен процент на разходите /ГПР/, същата само формално била посочена като обезщетение за неизпълнение, но представлявала разход по кредита. Самата неустойка излизала извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция, а размерът й противоречал на добрите нрави. Поддържа, че чрез тази неустойка кредитодателят целил да заобиколи разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, според която при забава в изпълнението кредиторът имал право на 1 обезщетение в размер на мораторната лихва. Счита и че клаузата, с която е предвидена неустойка е неравноправна съгласно чл. 134, ал. 2, т. 5 ЗПКр. Въз основа на изложеното иска след като бъде установено, че клаузата в процесния договор за потребителски кредит, с която е предвидена неустойка по процесния договор е нищожна, договора за кредит да бъде обявен за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „СИТИ КЕШ” ООД, в който се оспорва иска.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото безспорно се установява от събраните писмени доказателства и страните не спорят по фактите – между тях е сключен договор за заем № 1365620 от 22.08.2025 г., по силата на който „СИТИ КЕШ” ООД в качеството му на заемател е предоставил на Г. А. К. заемна сума в размер на 850 лв., която следвало да бъде върната с лихва на 23 вноски, общо 966.64 лв. В договора страните се договорили, че в срок от три дни кредитът следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, отговарящи на следните изисквания – при един поръчител да получава възнаграждение в размер на поне 7 минимални работни заплати, а при двама поне 4, поръчителите да не са кредитополучатели или поръчители по договори, сключени със заемодателя, поръчителят да няма задължения с рейтинг различен от „редовен“ в Централния кредитен регистър, включително по погасени задължения, поръчителят да предостави служебна бележка или друг документ за размера на получаваните трудови доходи, а в чл. 7 ал. 5 от договора е предвидено, че при неизпълнение на условията по предоставяне на обезпечение се дължи фиксиран размер на неустойка за сумата от 505.36 лв.. В договора страните са уговорили годишната лихва от 45 %, и ГПР от 57.490 %.

Въз основа на установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Предявени са установителен иск по чл. 124 ГПК вр. чл. 26 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.

В случая сключеният между страните Договор за потребителски кредит № 1365620, попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.

Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи от договора, касаещи неустойката и ГПР, съдът намира, че в случая уговорената неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Посоченият в договора ГПР не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно - неустойката, която се начислява автоматично от заемодателя и която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на 2

Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд). Това е така, защото получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката.

Предвидените изискванията за вида на обезпечението – банкова гаранция или поръчители, отговарящи на конкретно условия създават значителни затруднения за кредитополучателя при изпълнение на задължението му за предоставяне на обезпечение степен, че то изцяло е възпрепятствано.

Противно и на правната и на житейската логика е потребител, който може да осигури банкова гаранция в размер, равен на заетата сума, да прибегне до сключване на възмездна сделка за потребителски кредит.

От друга страна дори изискванията за поръчителя/поръчителите да се приемат за изпълними, трудно може поръчителят, а от там и кредитополучателят да се снабди с всички удостоверяващи ги документи в рамките само на 3 дни.

Следователно може да се направи извод, че с изискването за такова обезпечение и предвиждането на неустойка при неизпълнение, кредиторът всъщност цели да получи едно допълнително плащане, каквото ще е неустойката, а не да получи обезпечение на вземането му към кредитополучателя. Кредиторът още от самото начало е наясно, че вземането му за неустойка за непредоставено обезпечение ще е изискуемо, поради което предвижда погасяването му в погасителния план.

Следва да се отбележи и, че неустойката по никакъв начин не се влияе от изпълнението на главното задължение на заемателя по договора /да върне заетата сума/, а се дължи независимо от това дали заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема по принцип няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не следва да е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си.

В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от това дали такива биха могли реално да настъпят или не. Още повече, че и се доказа точно изпълнение на задълженията на заемателя и въпреки това заплащане на неустойка, т.е. неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Очевидно е, че заплащането на сумата преследва различни цели, а не обезщетение за претърпени вреди. Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер /видно от погасителния план/ надхвърля 50 % от размера на заетата сума, т.е. не само че неустойката реално не покрива вреди, а и размерът й е необосновано завишен. Не без внимание следва да се остави и обстоятелството, че чрез уговаряне на неустойка в такъв размер кредиторът всъщност цели и да прехвърли риска от оценката на кредитоспособността на кредитополучателея на самия него.

3

Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към 26.07.2022 г. /датата на сключване на договора/ означава, че лихвите и разходите по процесния кредит не могат да надхвърлят 50 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски.

Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите.

При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се явява недействителен – чл. 22 ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.), като доводите на ответника в обратен смисъл са неоснователни.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита.

4

Предвид изложеното съдът следва да уважи иска.

По разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски.

Претендират се със списъка по чл.80 ГПК разноски за платена държавна такса 25.56 евро и платено адвокатско възнаграждение 204.52 евро.

Така мотивиран и на основание чл. 235 ГПК, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, че сключеният между Г. А. К., ЕГН ********** с адрес в ...., общ.Козлодуй и „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК:202531869, с адрес гр.София ул.“Славянска“ №29, ет.7, Договор за паричен заем № 1365620 от 22..08.2025 г. е недействителен.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК „Сити Кеш“ ООД, ЕИК:202531869, с адрес гр.София ул.“Славянска“ №29, ет.7 да заплати на Г. А.