Решение № 224 от 05.11.2024, Окръжен съд - Ловеч

РЕШЕНИЕ

№ 224 гр. Ловеч, 05.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, III СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА

Членове:

ПЛАМЕН ПЕНОВ

ТЕОДОРА АС. ДОНЕНЧЕВА

ТЕНЕВА при участието на секретаря ВЯРА ТИНКОВА като разгледа докладваното от ТЕОДОРА АС. ДОНЕНЧЕВА ТЕНЕВА Въззивно гражданско дело № 20244300500523 по описа за 2024 година Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 38/058.04.2024 по гр.д. №496/2021 по описа на РС Луковит, е признато за установено в отношенията между страните, че „Агропродукт С.и“ ЕООД, ЕИК 201543218, дължи Община Луковит, ЕИК 000291602, сумата в общ размер на 18049,53 лв., представляваща сборна главница, произтичаща от Договор за аренда на земеделска земя от 07.08.2015 г., вписан в Служба по вписванията при РС – Луковит вх. № 1384 и вх. рег. № 1381 от 13.08.2015 г., № 120, том ІІІ за арендни плащания стопанските 2017/2018 г. и 2018/2019 г., както и сумата от общо 3034,47 лв. - сборна лихва за двете стопански години, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда-28.05.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 192/2020 г. на РС – Луковит, като исковите претенции за сборна главница за разликата над 18049,53 лв. до пълния предявен размер от 19149,53 лв. и за сборна лихва за разликата над 3034,47 лв. до пълния предявен размер от 3304,32 лв. са 1 отхвърлени като погасени чрез прихващане с насрещното вземане на „Агропродукт С.и“ ЕООД срещу Община Луковит в размер на 1100 лв. – разноски по изпълнителен лист № 14 от 14.04.2015 г., издаден по адм. дело № 202/2014 г. по описа на АС – Ловеч. С решението „Агропродукт С.и“ ЕООД, е осъден да заплати Община Луковит сумата от 1031,16 лв., представляваща сторени разноски в исковото и в заповедното производство, а Община Луковит, е осъдена да заплати на „Агропродукт С.и“ ЕООД, сумата от 97,61 лв., представляваща разноски в исковото производство.

Срещу посоченото решение в срока по чл. 259, ал.1 ГПК е подадена въззивна жалба от „Агропродукт С.и“ ЕООД, в която твърди, че обжалваният съдебен акт е недопустим, като излага твърдения, че делото не е било подсъдно на РС – Луковит, а на РС – Пловдив на основание чл. 105 ГПК, в която насока е навел възражение още с отговора на исковата молба. Намира, че обжалваното решение е неправилно, доколкото в хода на делото пред първоинстанционния съд въз основа на приетото заключение по САЕ се е установило неизпълнение на задълженията на Община Луковит, произтичащи от процесния договор за аренда. Предвид това, счита, че не дължи сума в размер на 13142,12 лв., представляваща възнаграждение по договора за периода от процесните 4 години за предоставените за аренда от арендодателя необработваеми земи с площ от 136,897 дка. Пояснява, че обработваемата площ възлиза на 501 дка, съответно дължи възнаграждение в размер на 12024 лв. за стопанска година. Поддържа, че за процесния период е заплатил 30619,06 лв. Твърди, че не е налице идентитет между претенцията в заповедното и в исковото производство. Прави възражение за забава на кредитора. По изложените съображения моли съда да отмени обжалваното решение, като отхвърли изцяло исковите претенции.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Община Луковит, с който са изложени съображения за правилност на обжалваното решение. Оспорва твърденията за недопустимост на обжалвания акт, доколкото в производството пред първоинстанционния съд ищецът е релевирал възражение по чл. 109 ГПК, което е уважено. Конкретизира, че изискуемостта на дължимото за стопанска 2017/2018 и за 2018/2019 г. възнаграждение е настъпила съответно на 16.11.2017 г. и на 16.11.2018 г., като същото не е заплатено. Допълва, че остатъкът от дължимото възнаграждение за 2016/2017 г. възлиза на 3840 лв., които обстоятелства са доказани въз 2 основа на приетото експертно заключение по ССчЕ. Намира за недоказано възражението на дружеството по чл. 23 ЗАЗ. Счита, че възражението за забава на кредитора вследствие неиздаване на фактури е преклудирано. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на въззивна проверка е решението в частта, с която исковите претенции са уважени, като в частта, с която същите са отхвърлени, решението е влязло в сила.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. При извършена проверка, съдът намира, че обжалваното решение е валидно. По отношение на недопустимостта, предвид релевираното от въззиника във въззивната жалба възражение за недопустимост поради нарушаване правилата за определяне на местната подсъдност, въззвивният съд съобрази следното:

РС – Луковит е сезиран със Заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, с което Община Луковит претендира „Агропродукт С.и“ ЕООД да заплати сумата от 3840 лв., представляваща арендно плащане за стопанската 2017/2018 г. по Договор за аренда на земеделска земя дв. вх. №1384 и вх. рег. №1381/13.08.2015 г., №120, том 3 на СВ при РС – Луковит, 973,87 лв., представляващи мораторна лихва върху горната главница, 15309,53 лв., представляваща арендно плащане за стопанската 2018/2019 г. по процесния договор за аренда, и 2330,45 лв., представляващи мораторна лихва върху горната главница за стопанската 2018/2019 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение №112 от 01.06.2020 г. по ч.гр.д. №192/2020 по описа на РС – Луковит.

Видно от справката от ТРРЮЛНЦ, към датата на подаване на заявлението длъжникът е имал седалище и адрес на управление в с. Дерманци, обл. Ловеч.

В срока по чл. 415 ГПК пред РС – Пловдив е подаден установителен иск по реда на чл. 422 ГПК за същите суми, по който е образувано гр.д.

№15362/2020 по описа на РС - Пловдив.

3

Ответникът е подал отговор на искова молба, с който е оспорил местната подсъдност, като е заявил, че искът следва да бъде предявен пред РС – Луковит на основание чл. 109 ГПК.

С определение №263098/23.06.2021 РС – Пловдив е приел възражението за основателно, поради което е прекратил производството и е изпратил делото на РС – Луковит по подсъдност, който от своя страна е развил производството и се е произнесъл по съществото на спора с решение, предмет на настоящата проверка.

При така установеното от фактическа страна по отношение на движението на делото при проверката на местната подсъдност настоящият съдебен състав намира, че възражението на въззивника за недопустимост на обжалвания съдебен акт е неоснователно. На първо място, следва да се изясни, че процесният спор касае претенции за парични вземания, произтичащи от договорно основание. Ето защо, доколкото определянето на местната подсъдност по исковете, предявени по реда на чл. 422 ГПК, също се подчинява на правилата на чл. 105 – 117 ГПК, то в случая установителните искове правилно са предявени на основание чл. 105 ГПК пред РС – Пловдив с оглед смяната на седалището и адреса на управление на дружеството в гр. Пловдив, последвала издаването на процесната заповед за изпълнение. Макар и настоящият договор, от които произтичат ищцовите претенции, да е такъв за аренда на недвижими имоти, това обстоятелство не може да обуслови приложението на правилото на чл. 109 ГПК. Съдът намира, че същото се отнася до искове, с които се цели защита на вещни права върху недвижим имот, а не и за искове за защита на субективни облигационни права, включително и когато обект на правоотношението е недвижим имот, каквито са настоящите претенции.

Независимо от това, РС – Пловдив неправилно е уважил възражението на „Агропродукт С.и“ ЕООД за местна неподсъдност на спора, обоснован с наличие на предпоставките на чл. 109 ГПК, в резултат на което е прекратил производството и го е изпратил на РС – Луковит, който го е приел за разглеждане и се е произнесъл със съдебен акт по съществото на спора.

Предвид това, както и предвид липсата на други възражения за местна неподсъдност, релевирани от страните в хода на производството пред РС – Луковит, съдът намира, че местната подсъдност е стабилизирана. В общия 4 случай, проверката на местната подсъдност приключва с приключване на първоинстанционното производство, освен ако първоинстанционният съд не е уважил своевременно релевираното възражение за местна неподсъсдност и довод за това нарушение се съдържа във въззивната жалба. В настоящата хипотеза такова изключение, налагащо ревизиране на местната подсъдност, не е налице с оглед на това, че възражението на ответника е неправилно уважено в първоинстанционното производство и РС – Луковит е приел за разглеждане предявените искове, като съгласно изясненото по-горе, други възражения в тази насока не са били навеждани. Ето защо, доколкото възраженията на ответника са били удовлетворени и определенията на съдилищата, с които са се произнесли по отношение на местната подсъдност, са влезли в сила, за ответника-въззивник в настоящото производство не е налице интерес от предявяване на ново възражение за местна неподсъдност на основание чл. 105 ГПК с въззивната жалба. Предвид изложеното, съдът намира, че възражението на въззивника е неоснователно и процесният акт е постановен от родово и местно компетентен съд.

Неоснователно е и възражението на въззивника за липса на идентитет между претенциите на кредитора в заявлението по чл. 417 ГПК, за които е издадена процесната заповед за изпълнение, и исковите претенции, предявени в производството по реда на чл. 422 ГПК, доколкото при извършена проверка съдът констатира, че паричните вземания и основанията, на които се претендират в заповедното и в исковото производство, съвпадат.

Ето защо, съдът намира, че обжалваният съдебен акт е допустим, поради което на преценка подлежи и неговата правилност.

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК, проверката, извършвана от въззивния съд на правилността на обжалваното решение, е ограничена от въведените с въззивната жалба оплаквания.

Районният съд е сезиран с установителни искове, предявени по реда на чл. 422, ал.1 ГПК с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 8, ал.1 ЗАЗ и чл.

86 ЗЗД. С уточнителна молба вх. №6187/26.09.2024 г. е отстранил нередовностите на исковата молба, като е уточнил, че претенцията му за арендни плащания възлизат съответно на 3840 лв. и 15309,53 лв. за стопанската 2017/2018 г. и 2018/2019 г., а претенцията му за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 3840 лв. - на 973,87 5 лв. за периода 16.11.2017 г. до 28.05.2020 г., а върху главницата от 15309,53 лв.

– на 2330,45 лв. за периода 16.11.2018 г. до 28.05.2020 г.

По иска с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.

8, ал.1 ЗАЗ:

С оглед ограничения обхват на проверката на правилността на обжалвания акт, спорът в настоящото производство се концентрира върху това дали арендодателят е изпълнил надлежно задълженията си по процесния договор за аренда, съответно за основателността на възражението по чл. 23 ЗАЗ, наведено от арендатора, като между страните не е спорно, че в процесния период същите са били обвързани от валиден договор за аренда на земеделска земя от 07.08.2015 г., в която насока са и представените по делото доказателства.

Съгласно чл.6, ал. 2 ЗАЗ, аренододателят е длъжен да предаде обекта на договора в състояние, отговарящо на ползването му по договора, и да го поддържа в това състояние за срока на арендата. В чл. 23 ЗАЗ е уредена отговорността на арендодателя за недостатъци на имота, които го правят изцяло или отчасти негоден за ползване по договора, като същата е обусловена от това недостатъците да бъдат открити в срок до една година от предаването. Изключение от отговорността на арендодателя за недостатъци е предвидено в хипотезата, в която недостатъците са били известни на арендатора при сключването на договора или са могли да бъдат забелязани от него при обикновен преглед на обекта на договора – арг. чл. 24 ЗАЗ.