Решение № 1028 от 24.03.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1028 гр. В., 24.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – В., 19 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Кристиана Кръстева при участието на секретаря Диана Н. Найденова като разгледа докладваното от Кристиана Кръстева Гражданско дело № 20243110110205 по описа за 2024 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е образувано по предявен от М. Д. Д., ЕГН **********, с адрес град В., ж.к. Т., **** срещу „К.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Ц. Ш.“ **** иск да бъде признато за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл.3, ал.2, т.9 на сключения между тях договор за паричен заем № 959925/09.11.2023г., установяваща задължение за заплащане на „такса за експресно разглеждане“, е нищожна поради противоречието й със закона, на основание чл. 26, ал.1, предл.1 ЗЗД, а в условията на евентуалност – поради накърняване на добрите нрави, на основание чл. 26, ал.1, предл.3 ЗЗД, както и на основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД, ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 35,25лева, представляваща платена без основание сума за такса експресно разглеждане по договор за паричен заем № 959925/09.11.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 12.08.2024г. до окончателното изплащане на сумата.

Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения изложени в обстоятелствената част на исковата молба: На 09.11.2023г. между страните е бил сключен договор за кредит № 959925, по който на ищеца е отпусната в заем сумата от 200лева. Съгласно чл.3, ал.2, т.9, заемателят дължи „такса за експресно разглеждане“ в размер на 35,25 лева. Счита, че клаузата, уреждаща заплащането на тази такса е нищожна поради противоречието й със закона – чл. 10а ЗПК, доколкото е налице забрана за събиране на такси и комисионни, свързани с усвояването и управлението на кредита. Твърди, че процесната такса има характер на действие, свързано с усвояване на кредита. В условията на евентуалност твърди, че клаузата, изискваща заплащането на процесната такса е нищожна поради противоречието с добрите нрави, тъй като е неравноправна. Счита, че възлагането на задължение за заплащане на таксата на кредитополучателя, при условие, че това задължение е на кредитора, е във вреда на длъжника и е само в полза на търговеца. Заявява, че процесната такса не фигурира в ГПР, а в случай, че фигурира, ще е налице и противоречие с нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Посочва, че погасил целия кредит на 16.11.2023г., вкл. била погасена и процесната такса. Твърди, че е налице неоснователно обогатяване от страна на ответника, доколкото клаузата, съдържаща задължение за заплащане на процесната такса е 1 нищожна, поради което следва да му бъде възстановена сумата от 35,25лева. Искането е за уважаване на исковата претенция и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът с писмен отговор оспорва иска като недопустим, в евентуалност като неоснователен. Оспорва дължимостта на претендираното адвокатско възнаграждение по предявените искови претенции, като моли да не се присъжда адвокатско възнаграждение на ищеца. Твърди, че клаузите на договорите отговарят на изискванията на ЗПК, както и на ЗПФУР. Оспорената клауза е възможност на потребителите на продукта да получат разглеждане по отправеното искане в много по-кратък период от стандартния. Тази услуга е незадължителна като не представлява задължително условие за сключване на кредита и е поискана от самия потребител. Потребителят се е запознал с цената на услугата и я е избрал по свое желание. Оспорва твърдението за неравноправност на клаузата. Сочи, се че таксата е във фиксиран размер и потребителят е могъл да предвиди икономическите последици от същата. Оспорва да е нарушен чл.19, ал.4 ЗПК. Таксата не е била задължително условие за получаване на кредит и не следвало да се включва в ГПР. Освен това сумата била върната само с една месечна вноска ведно с лихва и такса, с оскъпяване от 39 лева, поради което не са нарушени повелителните норми и принципи на правото. Моли за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски.

В с.з. страните редовно призовани не се явяват и не се представляват. Исковата претенция и отговора на исковата молба се поддържат чрез нарочни молби.

По съществото на спора, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и съобразно приложимия закон, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че същите са сключили договор за кредит № 959925 от 09.11.2023г., както и че на 16.11.2023г. ищецът е погасил цялото задължение по кредита в размер на 239 лева, вкл. и чрез заплащане на такса за експресно разглеждане в размер на 35.25лева.

От представения и приобщен по делото договор за потребителски кредит № 959925/09.11.2023г. се установява, че на ответника е предоставена в заем сумата от 200 лева като е договорено, че размерът на погасителната вноска е в размер на 239лева, в която се включват дължимата главница, лихва и такса бързо разглеждане. Плащането на единствената погасителна вноска следва да се извърши на 24.11.2023г. Налице е фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 45 %, а годишния процент на разходите на заема е 57,15 %. В чл. 3, ал.2, т.9 е отразена такса експресно разглеждане в размер на 35,25 лева. Видно от приобщеното по делото платежно от 16.11.2023г. ищецът М. Д. Д. е заплатил в полза на ответника „К.“ ЕООД за сумата от 239 лева, в което като основание е посочено „погасяване на договор № 959925“.

Процесният договор за кредит е потребителски, поради което същият попада в определението на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Сключен е при действието на ЗПК, с оглед на което нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда.

Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузите в потребителките кредити, са повелителни, поради което тяхното приложение съдът следи служебно. В този смисъл са и постановките на ТР № 1/2013г. ОСГТК на ВКС. По наведеното възражение, че в случая ищецът не е потребител, за яснота следва да се посочи, че "потребител" е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност, аргумент от §1 ЗЗП. В случая липсват доказателства, че изтегленият кредит е във връзка с осъществявана от ищеца търговска или професионална дейност. Фактът, че са изтеглени множество кредити от това лице, не води до автоматичния извод, че същите са теглени с оглед осъществяване на търговска или професионална 2 дейност, още повече че такива доказателства по делото не са представени. По отношение договореното между страните, в сключения между тях договор от 09.11.2023г. относно дължимата такса експресно разглеждане, съдът намира, че уговорката за такса за разглеждане не отговаря на изискванията на чл. 10а, ал. 4 ЗПК. Според тази разпоредба видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Според подписания между страните договор клауза таксата е еднократна, дължима в деня на подписване на договора за кредит, финансира се от кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план. Чрез тази клауза реално се въвежда допълнителна такса за услуга, свързана с усвояване на кредита, каквато е дейността на небанковата институция по разглеждане на документите и оценяване на платежоспособността, която дейност при това е присъща на дейността й и е свързана с кредитния риск. Съдът намира за неоснователно твърдението на ответника, че бързото разглеждане на документи е допълнителна, доброволно избрана услуга за кредитополучателя и таксата по нея не следва да бъде включена в ГПР по кредита. Не се установи по какъв начин е "избрана" тази услуга, как е формиран нейният размер. С тази такса съдът намира, че кредиторът цели да си набави допълнителни плащания, извън предвидените в ЗПК. Не става ясно въз основа на какви критерии е формиран този необосновано висок размер на същата, което е допълнително основание да се приеме, че по същество тази уговорена "такса" оскъпява по скрит начин кредита. В насока на извода за оскъпяване на кредита е и фактът, че тази такса не се внася предварително от потребителя, за да получи въпросната услуга (експресно разглеждане на искане за кредит), нито се приспада от получената сума по кредита, а се дължи наред с нея на крайния падеж по договора. Предвид изложеното предвидената клаузата, установяваща задължение за заплащане на такса експресно разглеждане, е нищожна поради противоречието й със закона, поради което предявеният иск за прогласяване нищожността й, се явява основателен и следва да бъде уважен. Когато твърдението за нищожност се релевира с предявяване на иск, тогава съдът дължи произнасяне по иска и в резултативната част на решението. В този смисъл решение № 788 от 4.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1741/2009 г., I г. о., ГК. Съдът не следва да излага допълнителни мотиви и по останалите възражения за нищожност, доколкото разглеждането на същите е при условията на евентуалност, съобразно гореизложените мотиви, а и не може една договорна клауза да е нищожна на повече от едно основания. /в този смисъл решение № 198/10.08.2015 г., Четвърто гражданско отделение, гр.д. № 5252 по описа за 2014 година на ВКС/. От гореизложеното следва, че процесната клауза относно дължимостта на сумата от 35,25лева не поражда права и задължения за страните, поради което сумата, заплатена от ищеца в изпълнение на задълженията за заплащане на такса експресно разглеждане, са били недължимо платени от страна на ищеца като престирани при начална липса на основание. С оглед гореизложените мотиви и предвид доказването на факта, че ищецът е заплатил в цялост дължимата такса експресно разглеждане, следва изводът, че същата подлежи на връщане, тъй като е заплатена при изначална липса на основание, поради което и вторият предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, се явява основателен и подлежи на уважаване.

По разноските:

Претенция за присъждане на сторените в производството разноски е отправила ищцовата страна, която претендира заплащането на сумата от 85лева, платена държавна такса и 480лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 29.01.2025г. Направено е възражение за прекомерност на адв. възнаграждение от страна на ответника, което е основателно. Съобразно нормата на чл. 7, ал.2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва, че дължимото възнаграждение е в размер на 400 лева по всеки от предявените искове.

Производството пред настоящата инстанция има за предмет установителен иск за прогласяване нищожност на договорна клауза и обусловен от това иск за връщане на 3 получената без основание сума. Делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, не са предприети редица процесуални действия за доказване на правно релевантните факти, а единствено са представени писмени доказателства, които са приети.

Проведено е едно съдебно заседание, в което пр. представител на ищеца не се е явил, а спорът макар и потребителски такъв се характеризира с типичните възражения, по отношения на които има многобройна константна съдебна практика. Следва да бъде съобразено и Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22, което има задължителен характер, и съгласно което съдът не е обвързан императивно с фиксираните в Наредба № 1 от 9 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения досежно дължимото адвокатско възнаграждение. В този смисъл са и определение № 50021/5.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1944/2022 г., II т. о., ТК и определение № 959/05.03.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5106/2023 г., III г. о., ГК. Въведеният с разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредбата, следва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта му по смисъла на чл.101, пар.1 ДФЕС. Съдът разполага с възможност да определи размера на разноските като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан нито от уговорения от заявителя и процесуалния му представител размер на адвокатското възнаграждение, нито и от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредбата. От извършената служебна справка в ЕИСС се установи, че този ищец има подадени над 10 бр. искови молби, с идентично съдържание, Подаването им не съставлява фактическа и правна сложност, която да оправдава присъждането на адвокатско възнаграждение в претендирания от ищеца размер от 480 лева, макар и по двата предявени иска, надхвърлящ размера на претендираното вземане от 35,25лв. Касае се за множество еднотипни дела, които предполагат почти идентична предварителна подготовка. Образуването на множество отделни производства между едни и същи страни, произтичащи от един и същ правопораждащ факт неминуемо сочи на стремеж за генериране на разноски, което не съответства както на целта на съдебната защита, така и на изискването за добросъвестно упражняване на процесуални права. В този смисъл са мотивите, обективирани в определение № 3478/16.08.2024г. по в.ч.гр.д. № 1599/2024 г. по описа на Окръжен съд – град В., Определение № 4751/30.10.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2040/2024 г. по описа на Окръжен съд – град В. и Определение № 4659/25.10.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2083/2024 г. по описа на Окръжен съд – град В.. Във връзка с изложеното, съдът намира, че възражението за прекомерност се явява основателно и следва да бъде уважено като на ищеца се присъдят разноски в размер на 200лева за адв.възнаграждение. Така в тежест на ищеца следва да се възложат разноски в общ размер на 285 лева.