Решение № 701 от 19.09.2025, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 701 гр. Казанлък, 19.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КЕТИ М. КОСЕВА при участието на секретаря ГАЛИНА М. ГИЛЕВА като разгледа докладваното от КЕТИ М. КОСЕВА Гражданско дело № 20255510101395 по описа за 2025 година

Предявени са иск за обявяване нищожност на договор с правно осн. чл.26, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.22 от ЗПК и осъдителен иск за връщане на получено без основание с пр. осн. чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.

Ищецът С. А. Б. ЕГН ********** моли съда да признае за установено по отношение на ответника “София Комерс Кредит Груп” АД с ЕИК: 175302519, че договор за потребителски микрокредит от разС.ие от дата 11.01.2023 г. е нищожен на основание чл.26 ал.1 ЗЗД - като нарушаващ закона, морала и добрите нрави, във връзка с чл.23 от ЗПК както и на основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД да осъди “София Комерс Кредит Груп” АД да му заплати сумата в размер на 194 (сто деветдесет и четири) лева, представляваща надвнесена главница.

Претендира да бъде осъдено „София Комерс Кредит Груп” АД да му възстанови направените от него разноски за платената държавна такса в размер на 236.98 лева, както и таксата за нейното заплащане в размер на 4.51 лева или общо 241.49 лева.

Твърди, че на 11.01.2023 г. в качеството си на кредитополучател сключил със „София Комерс Кредит Груп“ АД договор за потребителски микрокредит от разС.ие, чрез средствата за комуникация от разС.ие (уеб сайт на 1 дружеството) в размер на 2000 (две хиляди) лева със следните условия:

§1. Кредиторът предоставя на Потребителя потребителски микрокредит от разС.ие в размер на 2000 лева, за срок от 18 месеца, при 45,6% фиксирана годишна лихва, 0.1249% лихва на ден и годишен процент на разходите 56.45%, като общата сума за погасяване е в размер на 2797.74 лева.

§3. Потребителят се задължава да върне на кредитора предоставения потребителски кредит от разС.ие в общ размер на 2000 лева, на 18 равни месечни вноски всяка в размер на 155.43 лева, дължими на всяко 11-то число на съответния месец, подробно описани в погасителен план в §19.

§4. В тридневен срок от сключване на настоящия договор за потребителски микрокредит от разС.ие, потребителят се задължава да осигури на кредитора едно от следите обезпечения на договора за потребителски микрокредит от разС.ие: а) поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 90% от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1,5 минимални работни заплати; или б) поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 50% от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1,5 минимални заплати.

§7. В случай че независимо от изразеното от потребителя преди отпускане на кредита съгласие за предоставяне на обезпечение, потребителят не представи в срок някое от обезпеченията по §6 от договора и не упражни правото си на отказ от договора, страните приемат, че за кредитора настъпват вреди от намаляване на кредитоспособността на потребителя, свързани с предприемане от кредитора на нарочни мерки за регулиране на финансовия риск, и затова страните се съгласяват, че потребителят заплаща на кредитора обезщетителна неустойка в размер на 1876.68 лева, платима на 18 равни части в размер на 104.26 лева, на падежите по §3 по-горе заедно със съответната погасителна вноска.

Общият размер на месечните плащания на всеки съответен падеж по договора е в размер на 259.69 лева, главница, лихва и неустойка, платими на 11 –то число на месеца от 11.02.2023 год. до 11.07.2024 г. вкл.

Видно от представеният му Стандартен европейски формуляр за 2 предоставяне на информация за потребителските кредити, представляващ Приложение №2 към чл.5, ал.2 от Закона за потребителския кредит основните характеристики на кредита са: Общата сума, която следва да заплати заедно с лихвите и разходите, които могат да възникнат във връзка с кредита - 2797.74 лева. Приложимо за съответния вид кредит изискване е обезпечението, което следва да предостави по договора за кредит: а) поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 90% от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1,5 минимални работни заплати; или б) Поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 50% от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1,5 минимални работни заплати.

Разходи по кредита: 1. Фиксиран лихвеният процент по кредита -45.6% годишно. 2. Годишен процент на разходите (ГПР) - 56.45%.

Кредит от 2000 лева със срок от 18 месеца се погасява на 18 равни месечни вноски, всяка в размер на 155.43 лв. Лихва за целия период в размер на 797.74 лв. - включена в месечните вноски. Общата сума за връщане е 2797.74 лв.

В случай, че кредитополучателят не представи в срок обезпеченията по договора и не упражни правото си на отказ от договора, кредитополучателят заплаща на кредитора обезщетителна неустойка в размер на 1876.68 лева, платима на части, на уговорените падежи - по 104.26 лева, заедно със съответната погасителна вноска.

Всички разходи свързани с изпълнение на задълженията по договора, като банкови комисионни и такси за платежни системи,са изцяло за сметка на кредитополучателя и стойността им се определя по тарифата на доставчика на конкретната услуга.

Твърди, че кредитът е потребителски по смисъла на чл.19 ал.1 от ЗПК и за него важат правилата за действителност на договор за кредит залегнали в ЗПК, в глава трета, в който са уредени изискванията за форма и съдържание на договора и във връзка с чл.22 от ЗПК.

Налице е нарушение по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Посоченият ГПР по кредита в размер на 56.45% е неточен и заблуждаващ потребителя, тъй-като в 3

§ 6 от договора заемополучателят се задължава в срок от 3 дни от сключването му да предостави обезпечение-поръчителство, а в § 7 от договора се предвижда, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение заемателят дължи обезпечителна неустойка в размер на 1876.68 лева платима на 18 равни части, с което месечната вноска нараства със 104.26 лева. Въпросната “неустойка” не представлява неустойка по смисъла на закона, тъй като няма присъщите на неустойката обезщетителна, обезпечителна или санкционна функции. Същата се дължи при неизпълнение на акцесорно задължение, като плащането й е разсрочено заедно с погасителните вноски.

Съгласно чл.71 от Закона за задълженията и договорите: “Изпълнение на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.” Т.е. непредоставянето на обещани обезпечения, когато страните са имали реално очакване/намерение такива да се дадат-дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая обаче кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да го санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка и удобно за него разсрочва заплащането й заедно с погасителните вноски по кредита. Това е категорична индикация, че нито една от страните по договор не е имала реално намерение по договора да се предоставя обезпечение, нито да се ползват правата на кредитора при непредоставянето на обезпечение. Следва да се отчита общата воля на страните, че обезщетение няма да се предоставя, а ще се заплати допълнителна сума некоректно наречена “неустойка”.

За намерението на страните може да се съди и при други обстоятелства.

Ако кредиторът наистина държи да получи обезщетението той би могъл да отложи даването на кредит до получаването на обезпечението, каквато е обичайната практика при предоставянето на обезпечени кредити. Следва да се приеме, че волята на страните не е била да се предостави обезпечение, а да се заплати така наречената “неустойка”, която в случая има чисто възнаградителна функция, но заблуждаващо е наречена “неустойка” за да се оправдае изключването й от годишният процент на разходите. Дори и хипотетично да се приеме, че страните са допускали възможността исканите 4 обезпечения да се предоставят и тогава “неустойката “ да не се дължи, то това плащане отново не е неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнение на “задължението” да се предостави обезщетение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда (предсрочна изискуемост по чл.71 от Закона за задълженията и договорите, което е вид преустановяване на действието на договора), а на против договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложения погасителен план, но при по-висока цена, замаскирана като неустойка.

Следва да се счита, че договорената неустойка представлява възнаграждение дължимо под условие ( ако не се предостави обезпечение ) и затова размерът й следва да бъде включен в годишния процент на разходите ), съгласно нормата на чл.19 ал.1 от ЗПК, която дава легална дефиниция на понятието ГПР. Невключването на неустойката в посочения в потребителския договор размер на ГПР води до това, че има разлика между посочения и действително прилагания в потребителския договор размер на ГПР, което по същество е равнозначно на непосочване на ГПР по кредита, което е нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

“Неустойката” от 1876.68 лв. при кредит 2000 лева, който трябва да се върне за 18 месеца дава 104,26 лева допълнително оскъпяване на месец.

Същата е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. С включването й в ГПР размерът на същия нараства в пъти. Всичко това поставя потребителя в неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Налице е директно противоречие с чл.3, §1 и чл.4 от Директива 93/13 на ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК. Целта на чл.19, ал.1 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран икономически обоснован избор дали да го сключи.

За да е спазена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, е необходимо в договора да бъде посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия 5 размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Въпросната “неустойка” се явява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) - чл.19, ал.1 и ал.2 от ЗПК, който съобразно правилото на чл.19, ал.4 от ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а клаузи в договор надвишаващи определените по ал.4 са нищожни - чл.19, ал. 5 от ЗПК.

В тази връзка предвидените неустойки в договор за потребителски микрокредит от разС.ие от 11.01.2023 г. за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, които да се кумулират към месечните погасителни вноски, водят до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна неследваща се печалба за заемодателя. Нарушена е нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, която възпроизвежда текста на чл.10(2) на Директива 208/48/ЕО, поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства, каквито не са изрично разписани в нормата. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на годишният процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл.22 от ЗПК. Предвид изложеното, договорът към момента на подписването от страна на кредитополучателя е нямал задължителното си съдържание по чл.11 от ЗПК, тъй като не е съдържал основни договорки. Ето защо договорът за потребителски микрокредит от разС.ие от 11.01.2023 г. следва да се счита за недействителен на основание чл.26 от ЗЗД във връзка с чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.