Определение № 443 от 13.02.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 443 гр. Бургас, 13.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно частно гражданско дело № 20252100500770 по описа за 2025 година

Производството по делото е по реда на чл.413, ал.2 ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, подадена чрез ю.к.Нели Атанасова, против разпореждане № 3911 от 01.04.2025 г., постановено по ч.гр.д.№ 2401/2025 г. по описа на РС-Бургас, с което е отхвърлено заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника М. С.

А., ЕГН **********, с адрес гр.********, кв.“*******“, ул.“******“ № **, за следните суми: 23.64 лв. – договорна лихва за периода от 02.08.2023 г. до 15.11.2023 г. и 82.67 лв. – лихва за забава за периода от 03.08.2023 г. до 31.03.2025 г., дължими на основание Договор за потребителски кредит №********/25.07.2023 г., сключен между длъжника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, обезпечен чрез сключен между „Файненшъл България“ ЕООД (гарант) и длъжника М. С. А. Договор за предоставяне на гаранция от 25.07.2023 г., вземанията по който са прехвърлени на заявителя с Договор за цесия от 01.02.2024 г. и приложение № 1 към него от 01.03.2024 г.

В жалбата е посочено, че атакуваното разпореждане е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се подробни аргументи за неправилност на извода на съда за недействителност на договора за потребителски кредит и за наличието на неравноправни клаузи, като се сочи, че изискването за съдържание на договора са спазени. Моли въззивния съд да отмени обжалваното разпореждане и да постанови издаването на заповед за изпълнение за претендираните със заявлението вземания за договорна лихва и за мораторна лихва.

Съгласно чл.413, ал.2 ГПК, препис от жалбата не е връчен на другата страна.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

1

Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното:

Производството по ч.гр.д.№ 2401/2025 г. по описа на РС-Бургас е образувано по подадено от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против М. С. А., за заплащане на следните суми, дължими по Договор за потребителски кредит № ********/25.07.2023 г., сключен между длъжника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, обезпечен чрез сключен между „Файненшъл България“ ЕООД (гарант) и длъжника М.

С. А. Договор за предоставяне на гаранция от 25.07.2023 г., вземанията по който са прехвърлени на заявителя с Договор за цесия от 01.02.2024 г. и приложение № 1 към него от 01.03.2024 г.: 376.41 лв. – главница по договора за потребителски кредит, 23.64 лв. – възнаградителна лихва за периода от 02.08.2023 г. до 15.11.2023 г., и 82.67 лв. – лихва за забава за периода от 03.08.2023 г. до подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и направените в производството разноски от 25 лв. за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

В заявлението са посочени обстоятелствата, от които произтича вземането.

Касае се за неизпълнено парично задължение по Договор за паричен заем № ********/25.07.2023 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и М. С. А. за сумата от 400 лв., който е обезпечен с Договор за предоставяне на гаранция от 25.07.2023 г., сключен между длъжника и „Файненшъл България“ ЕООД. Твърди се, че длъжникът не е изпълнил задължението си по договора за кредит, поради което същото е било изпълнено от солидарно отговорния длъжник – гарантът „Файненшъл България“ ЕООД. Твърди се, че длъжник не е възстановил платената по договора за кредит сума на своя гарант, като на 01.03.2024 г. е подписано Приложение № 1 към Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.02.2024 г. между „Файненшъл България“ ЕООД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с който вземането по процесния договор за потребителски кредит и за предоставяне на гаранция е прехвърлено на заявителя, за което длъжникът е уведомен. Към заявлението е представено копие на договора за потребителски кредит и договора за предоставяне на гаранция.

Първоинстанционният съд е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 1111/01.04.2025 г. за главницата от 376.41 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението – 31.05.2025 г. до окончателното плащане, както и съдебни разноски от 75 лв., съобразно с уважената част от заявлението.

С обжалваното разпореждане № 3911/01.04.2025 г. БРС е отказал издаване на заповед за изпълнение за сумата от 23.64 лв. – договорна лихва и за сумата от 82.67 лв.

– мораторна лихва. За да отхвърли заявлението в посочената част, съдът е приел, че искането е основано на договор за потребителски кредит, който е недействителен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ГПК, тъй като в него липсва посочване на действителния ГПР, в който не е включено възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция и съгласно чл.23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита.

Предвид установените по делото факти, като съобрази съдебна практика и тази на СЕС, Бургаският окръжен съд намира обжалваното разпореждане за правилно и законосъобразно, като напълно споделя изводите на районния съд за неоснователност на заявлението относно договорната и мораторната лихва и препраща към тях на 2 основание чл.278, ал.4, вр. чл.272 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК, при разглеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът служебно извършва проверка дали искането не е в противоречие със закона или с добрите нрави, както и дали вземането не се основана на неравноправна клауза. В настоящия случай, процесният договор за кредит, от който произтича вземането, е сключен при действието на ЗПК, поради което съдът е задължен служебно да следи за спазването на неговите разпоредби и да извърши преценка за валидност на договора, от който произтича претендираното вземане, както правилно е процедирал и районния съд.

Настоящата инстанция споделя изцяло извода на БРС за недействителност на договора за кредит, поради неточното посочване на ГПР в него. Правилни са съображенията на заповедния съд, че уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция несъмнено представлява разход за потребителя, свързан с договора за кредит, поради което трябва да бъде включено при определянето на ГПР. В случая, съгласно чл.4 на договора за паричен заем, заемателят е бил длъжен в срок до 3 дни от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от три алтернативни обезпечения: 1/. две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на няколко кумулативно посочени условия, 2/. банкова гаранция в полза на заемодателя в размер на общо дължимата сума по договора, или 3/. договор за гаранция с одобрено от заемодателя дружество-гарант, т. е. предоставянето на обезпечение от страна на потребителя в полза на кредитора е било задължително условие за сключването на договора за заем, като наличието на избор относно вида на обезпечението не променя неговата задължителност. Именно в тази връзка, на датата на сключване на договора за паричен заем е сключен от длъжника и договора за предоставяне на гаранция с „Файненшъл България“ ЕООД, с който е уговорено в полза на гаранта възнаграждение в размер на 181.28 лв., което е платимо от потребителя и е разсрочено на 16 седмични вноски по погасителния план. Видно е, че падежите на тези вноски са изрично посочени в договора, като те съвпадат изцяло с падежите на погасителните вноски по договора за паричен заем. При тези данни, въззивният съд намира, че дължимото от длъжника възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция, който е бил сключен като обезпечение на задължението му по договора за паричен заем, несъмнено представлява общ разход по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК и на основание чл.19, ал.1 ЗПК следва да бъде включено при изчисляване размера на ГПР, което в случая не е направено. Ето защо, съдът счита, че посоченият в договора за заем ГПР от 48,26 % е неточен и не отразява действителния размер на общите разходи по кредита за потребителя, като по този начин е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, както правилно е приел и районният съд, тъй като макар и в договора формално да е посочен ГПР в предвидения в закона размер, в него не са включени всички разходи за потребителя, съответно ГПР не е изчислен законосъобразно. В тази връзка, съдът съобрази разясненията, дадени от СЕС в Решение от 13.03.2025 г. по дело C‑337/23, съгласно което „Член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“, както и „Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, 3 включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница“. В същия смисъл са и разясненията, дадени в Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22.

Предвид гореизложеното и съобразявайки задължителната съдебна практика, обективирана в посочените решения на СЕС, въззивният съд намира, че в случая в договора за потребителски кредит не е посочен действителният размер на ГПР, което се приравнява на липса на такъв и представлява нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което води до недействителност на целия договор на основание чл.22 ЗПК и до прилагане на последиците по чл.23 ЗПК, като потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Именно на това основание, в случая не се дължат договорна и мораторна лихва, поради което депозираното заявление по чл.410 ГПК е неоснователно за тези вземания и правилно е отхвърлено от заповедния съд.

Ето защо, БОС намира жалбата за неоснователна, а обжалваното разпореждане за правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. Заявителят има възможност да предяви осъдителен иск за вземанията си по реда на чл.415, ал.1, т.3 ГПК, за което заповедният съд му е дал указания.

Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 3911 от 01.04.2025 г., постановено по ч.гр.д.№ 2401/2025 г. по описа на РС-Бургас, с което е отхвърлено заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника М. С. А., ЕГН **********, с адрес гр.*******, кв.“******“, ул.“******“ № **, за следните суми: 23.64 лв. – договорна лихва за периода от 02.08.2023 г. до 15.11.2023 г. и 82.67 лв. – лихва за забава за периода от 03.08.2023 г. до 31.03.2025 г., дължими на основание Договор за потребителски кредит № *********/25.07.2023 г., сключен между длъжника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, обезпечен чрез сключен между „Файненшъл България“ ЕООД (гарант) и длъжника М. С. А. Договор за предоставяне на гаранция от 25.07.2023 г., вземанията по който са прехвърлени на заявителя с Договор за цесия от 01.02.2024 г. и приложение № 1 към него от 01.03.2024 г.