Решение № 515 от 27.04.2025, Районен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 515 гр. Кюстендил, 27.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XIV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: М. Ем. Антова при участието на секретаря Валентина Сп. Стоицова като разгледа докладваното от М. Ем. Антова Гражданско дело № 20241520101954 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Част втора – Общ исков процес от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Делото е образувано по искова молба на М. Д. Й. срещу „СТИК КРЕДИТ“ АД и „АПС БЕТА България“ ЕООД. Исковата молба е редовна и предявените с нея искове са допустими.

В исковата молба се твърди, че на 21.12.2021г. между М. Д. Й. и „СТИК - КРЕДИТ“ АД бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние № 770281. Страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер от 1000 лева, при 9 месечни погасителни вноски. Годишният лихвен процент /ГЛП/ бил определен в размер на 36%, а размерът на годишния процент на разходите /ГПР/ – 42,58%. Така размерът на общата сума, която следвало да върне ищецът бил 1178,13 лева. В чл.17 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията, посочени в Общите условия, или банкова гаранция в полза на кредитора, а в чл.27 страните уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението по чл.17, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоения кредит, която се заплаща разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски. Ищецът заявява, че на това основание му била начислена неустойка в общ размер на 745,77 лева, като общата сума която следвало да върне нараснала до 1923,90 лева. Посочва се, че ищцата получила уведомление от „АПС БЕТА България“ ЕООД като цесионер, че вземанията на кредитора по процесния договор били 1 прехвърлени изцяло на дружеството по силата на договор за цесия и всички плащания следва да бъда извършвани по сметка на новия кредитор.

Навеждат се доводи в подкрепа на тезата, че процесният договор е недействителен. Твърди се, че същият е нищожен на основание чл.10, ал.1 вр. чл.22 ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. На следващо място, договорът се счита за нищожен и на основание чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.22 ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. В нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, но без изрично да са описани основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Не ставало ясно как е формиран ГПР и как същият се съпоставя с ГЛП. На това основание се посочва, че реалният размер ГПР по договора многократно надвишава допустимия по чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като към него трябвало да се прибавят описаните в договора такси и разноски.

В процесния договор било уговорено, че в случай, че заемателят не предостави посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от сключването му, същият дължи на заемодателя неустойка. Ищецът твърди, че така уговореният срок е твърде кратък, което води до нищожност на договора на основание чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД. Твърди се, че вменяването на задължение на заемателя да представи обезпечение, след като кредитът е отпуснат противоречи на задължението на заемодателя да извърши предварителна преценка на кредитоспособността на потребителя. В допълнение се посочва, че настоящият случай касае договор за заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе, а неустойката за неизпълнение на задължение, което не е свързано с пряко претърпени вреди, какъвто е настоящият случай, е типичен случай за неустойка, която цели единствено неоснователното обогатяване на кредитодателя. С оглед горното, се твърди и че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД във вр. чл.33, ал.1 ЗПК като по силата на процесния договор така уговорената неустойка се кумулира с мораторна лихва, което ищецът оценява като недопустимо.

Твърди се, че непредоставянето на обещаното обезпечение е свързано с предвидените в чл.71 ЗЗД последици, а в случая кредиторът вместо да санкционира заемателя с предсрочна изискуемост, начислява неустойка, разсрочена заедно с периодичните вноски. На това основание се твърди, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение, а уговореното като дължима неустойка задължение всъщност представлява възнаграждение, дължимо под условие. Ищецът заявява, че клаузата за неустойка не е индивидуално уговорена, а е неравноправна и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП. Същата следвало да бъде включена в размера на ГПР, а невключването й водело до нищожност на договора като цяло и представлявало „заблуждаваща търговска практика“, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. Заявява се, че това е попречило на потребителя да направи адекватно сравнение на кредитите на единния пазар, в противоречие с директива 2008/48/ЕО, транспонирана в ЗПК. Ищецът смята, 2 че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл.22 ЗПК.

На следващо място, ищецът заявява, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.11, ал.1, т.9 вр. чл.22 ЗПК вр. чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите нрави с оглед това, че в размера й следва да се включи и начислената неустойка, което води до многократното завишаване на размера на ГЛП. В условията на евентуалност, при положение, че съдът приеме договора за действителен, се изразява мнение за нищожност на отделни негови клаузи на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД поради нарушение на закона, чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД поради нарушаване на добрите прави, респективно на основание чл.146 ЗЗП поради неравноправност, в частност на клаузата, с която е начислена неустойка.

Отправена е молба до съда да постанови решение, с което да прогласи недействителността на Договор за потребителски кредит № 770281 на основание на основание чл.22 ЗПК във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19 ЗПК.

В условията на евентуалност, съдът да прогласи нищожността на клаузата на чл.27 от Договор за предоставяне на потребителски кредит № 770281, сключен между М. Д. Й. и „СТИК-КРЕДИТ“ АД, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение.

С молба вх.№ 10017/30.08.2024 г. е направено уточнение на петитума на исковата молба. Иска се да бъде признато за установено в отношенията между страните, че М. Д. Й. не дължи на „АПС БЕТА България“ ЕООД сума в размер на 745,77 лв., представляваща начислена неустойка по Договор за паричен заем № 770281.

Претендират се и разноските по делото, включително адвокатско възнаграждение.

В срока по чл.131, ал.1 ГПК e постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът „СТИК-КРЕДИТ“ АД изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове. Заявява, че в действителност на 21.12.2021 год. между ищеца и дружеството е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 770281, по силата на който кредиторът е предоставил на ищеца заемна сума в размер на 1 000 лв., която кредитополучателят е бил длъжен да върне заедно с дължимото възнаграждение за ползването й съгласно изготвен погасителен план.

Договорът бил сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние организирана от кредитора и при спазване на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. На същата дата ответното дружество предоставило на ищеца за изплащане в брой заемната сума съгласно негово желание на каса на „Изи пей“.

Посочва се, че в чл.20 и следващите от посочения договор била предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, може да му бъде начислена неустойка.

3

Кредиторът обаче не бил договорно задължен да претендира подобна неустойка. Описана е процедурата по сключване на договор от разстояние като се разяснява, че страните използват изключително средства за комуникация от разстояние, която се инициира от лицето, кандидат за отпускане на кредита. В случая се твърди, че ищецът е попълнил електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на ответното дружество, чрез създаден личен профил. Заявява се, че след попълване на заявлението за кандидатстване и в съответствие с посоченото в чл.6, ал.2 от Общите условия на кредитора, на ищеца била изпратена необходимата преддоговорна информация, включваща СЕФ, а за да завърши заявката потребителят натиснал бутон „Вземи парите“, което действие се окачествява като потвърждение на недвусмисленото искане за отпускане на исканата от потребителя сума. След натискането на бутона „Вземи парите“ на потребителя се предоставяла възможност да изтегли проект за договор за потребителски кредит, като ако е съгласен с неговото съдържание, потребителят натискал бутона „Подпис“, с което действие последният дал своето недвусмислено съгласие със съдържанието на договора и изразил воля за неговото сключване. След одобрението на подадената заявка от страна на „СТИК - КРЕДИТ“ АД за отпускане на сумата посочена от ищеца, на електронна поща посочена от него в заявката, били изпратени автоматично проект на Договор за потребителски кредит - кредитна линия, сключен от разстояние № 770281 от 21.12.2021г. с приложение № 2 Погасителен план към него, Стандартен Европейски Формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ), съдържащи предвидената в закона задължителна информация при съблюдаване на приложимите нормативни изисквания.

В отговора на исковата молба изрично се заявява, че неустойка за непредоставяне на обезпечение не е начислявана и събирана от дружеството, но въпреки това клаузата, предвиждаща начисляването й е валидна и законосъобразна. Посочва се, че неустойката представлява самостоятелен договор по смисъла на чл.8, ал.1 ЗЗД, с оглед което се счита, че по отношение на нейната действителност не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48/ЕО, а общите условия на ЗЗД. Изразява се становище, че неустойка се дължи, когато е налице онази форма на неизпълнение, за която тя е уговорена.

В случая тя била уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, а изпълнението не било обезпечено с други правни способи. Видът на неустойката се определял в зависимост от това, дали заемателят по договора изпълни в някакъв момент своето задължение, с оглед на което и размерът на неустойката се определял като процент от заетата сума, като същата се начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависело изцяло от волята на заемателя. Посочва се още, че видно от договора неустойката се дължи единствено за периода, в който заемателят реално не е предоставил обезпечение, като ако такова бъде предоставено впоследствие - същата спира да се начислява. Тоест като причина за евентуалното начисляване на такава неустойка се изтъква единствено виновното поведение на ищеца.

Твърди се, че уговореният в чл.46, ал.1 от ОУ размер на неустойката 4 изпълнява предвидените в чл.92 ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на блага, а неустойката не излиза извън присъщите й функции.

Счита се, че вредите от неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение са очевидни като кредиторът е лишен от гаранция, че неговото вземане ще бъде удовлетворено, което безспорно засяга неговия интерес. С оглед гореизложеното, се отбелязва, че задължението за предоставяне на обезпечение и неблагоприятните последици от неизпълнението му не противоречат на добрите нрави.

В отговора се твърди още, че няма въведено ограничение за максималния размер на дължимата неустойка, а противоречието с добрите нрави се преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа размера, получаващ се в резултат на неизпълнението. Посочва се, че ако съдът приеме уговорената неустойка за прекомерна, нейният размер следва да бъде намален, а не цялата клауза да бъде обявена за недействителна. В допълнение се сочи, че тъй като неустойката представлява предварително определено обезщетение е нормално размерът й да е предварително уговорен между страните и включен като част от погасителните вноски, като в договора изрично било записано, че това е дължимата вноска само при хипотезата на чл. 20 от договора, а именно в случай, че заемателят не представи обезпечение.