Решение № 133 от 30.06.2026, Районен съд - Свищов

РЕШЕНИЕ

№ 133 гр. Свищов, 30.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВИЩОВ в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пенка Б. Йорданова при участието на секретаря БОЖИДАРА Р. ЦАНЕВА като разгледа докладваното от Пенка Б. Йорданова Гражданско дело № 20244150100846 по описа за 2024 година за да се произнесе взема предвид:

Искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, по чл. 224, ал. 1 от КТ и по чл.

245, ал. 2 от КТ, вр. чл. 86 от ЗЗД.

Ищцата М. Б. Р. от гр. Свищов, чрез пълномощника адв. Д. твърди, че между нея и ответника е съществувало трудово правоотношение по силата на Трудов договор № ******.2023 г., на основание на който ищцата заемала длъжността „продавач-консултант“ в обект на ответника хранителен магазин „Д.“, считано от 18.09.2023 г. при месечно възнаграждение 800 лева и полагащи се платен годишен отпуск - 20 работни дни. Твърди, че с допълнително споразумение към трудовия договор, считано от 01.01.2024 г., трудовото възнаграждение било променено на 933 лева, както и че 01.04.2024 г. ищцата е подала заявление пред работодателя с искане трудовият й договор да бъде прекратен, на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от Кодекса на труда, считано от 01.04.2024 г., поради забавяне изплащането на трудовото й възнаграждение, като съгласно резолюцията на работодателя заявлението било прието. Със Заповед № 72 от 01.04.2024 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда трудовият договор бил прекратен считано от същата дата. Навежда твърдение, че след прекратяване на трудовия договор работодателят не бил изплатил на ищцата трудовите възнаграждения за месеците февруари и март 2024 г., както и неизползвания от нея, но полагащ й се платен годишен отпуск в размер на 11 работни дни. Твърди, че същата за претендирания период е била на работа, полагала е труд, в този период не е ползвала отпуски, нито е била болничен. Навежда твърдение и за това, че поради неизплащане на 1 трудовото възнаграждение, ищцата депозирала жалба до ИА „ГИТ“ – Велико Търново и при извършената проверка било установено, че действително на ищцата не й е изплатено трудово възнаграждение за месец февруари, не й е изплатен и неизползван платен годишен отпуск. Относно месец март 2024 г., работодателят бил отговорил, че ищцата е ползвала неплатен отпуск, което твърдение се оспорва с твърдението, че ищцата е била на работа, не е подавала молба за ползване на неплатен отпуск, нито е ползвала такъв, а през целия период е изпълнявала съвестно задълженията си по трудовия договор. Позовава се на разпоредбата на чл. 270, ал. 2 от Кодекса на труда, според която задължението за заплащане на трудово възнаграждение е срочно и се дължи ежемесечно, като при забава се дължала лихва, покана за което не била необходима. Твърди, че дължимата от ответника лихва била съответно 68,65 -лева върху сумата 7**98 лева – неплатено възнаграждение за месец февруари 2024 г. от 01.03.2024 г. до подаване на иска и 60,05 лева - лихва върху сумата 7**98 лева – неплатено нетно трудово възнаграждение за месец март за периода от 01.04.2024 г. до завеждане на иска. Твърди, че ответникът следвало да заплати и неизползвания платен годишен отпуск в размер на 11 работни дни, съответно 313 лева, което обезщетение за неизползван платен годишен отпуск било дължимо при прекратяване на трудовото правоотношение, като съгласно разпоредбата на чл. 84 от ЗЗД, длъжникът е изпадал в забава, след като бъде поканен от кредитора и лихвата върху това обезщетение се дължала от завеждане на исковата молба съдържаща в себе си покана до ответника за заплащане на сумата. Моли да бъде постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 1889,69 лева – дължимо нетно трудово възнаграждение за месец февруари 2024 г. в размер на 7**98 лева, нетно трудово възнаграждение за месец март 2024 г. в размер на 7**98 лева, мораторна лихва върху сумата 7**98 лева (неплатено нетно трудово възнаграждение за месец февруари 2024 г.) в размер 68,65 лева от 01.03.2024 г. до завеждане на иска, мораторна лихва в размер на 60,05 лева върху сумата 7**98 лева (неплатено нетно трудово възнаграждение за месец март 2024 г.) за периода от 01.04.2024 г. до завеждане на иска, ведно с законната лихва върху главниците от завеждане на делото до окончателното изплащане, сумата 313,00 лева – обезщетение за неизползван годишен отпуск за 11 работни дни, ведно с законната лихва от завеждане на делото до окончателното изплащане.

Претендират се и разноски. В хода на устните състезания чрез адв. Ц. Д. поддържа всички възражения и искания, депозирани още с исковата молба и в хода на производството. Счита, че с изготвената и приетата съдебно-техническа експертиза безспорно се установявало, че ищцата през процесния месец е била на работа и не е била в неплатен отпуск, така както твърди ответната страна, за който период й се дължало трудово възнаграждение. С оглед липсата на спор от ответната страна, че не е заплатено такова счита, че исковата претенция е доказана по основание и размер, поради което моли да бъде уважена. В писмена защита поддържа, че исковете са основателни и доказани и единственото възражение на ответника, че ищцата е ползвала неплатен отпуск през март месец 2024 г. било опровергано от назначената по делото съдебно техническа експертиза. Поради това отпадало единственото основание на което работодателят твърдял, че не дължи ТВ за м. март 2024 г. Относно доказването на реално полагане на труд сочи, че по делото не са представени доказателства, 2 че ищцата не се е явявала на работа през процесния период, в това число присъствени форми, графици, протоколи за отсъствия, констативни протоколи, доклади на работодателя и др. документи, удостоверяващи фактическото неявяване на работа. Счита, че след като ответникът не установил законно основание за освобождаването си от задължение да заплаща ТВ, следвало да се приеме, че възнаграждението за процесния период е дължимо.

Излага твърдения за основателността обезщетението за неизползван платен отпуск. Моли на основание чл. 145, ал.1 от ЗСВ съдът след приключване на производството или с произнасяне на крайния акт да изпрати препис от съдебно – техническата експертиза, заедно с относимите документи по делото на РП –В. Търново, ТОС за извършване на проверка относно наличието на данни за извършено престъпление от общ характер. Претендира разноски.

Ответникът „О.“ ООД гр. Свищов, представляван от управителя А.А.А., в дадения от съда срок представя отговор по чл. 131 от ГПК, в който признава исковата молба за частично основателна. Не спори, че с ищцата бил сключен трудов договор № ** 18.09.2023 година на основание на който тя е полагала труд на длъжността „продавачконсултант“ в представляваното от него дружество, с местоработата - „хранителен магазин Д.“. Посоченият договор бил за пълно работно време и със съответното посочено възнаграждение. На основание допълнително споразумение № ******.2023 година основното трудовото възнаграждение било променено на 933 лева. На основание подадено заявление от ищцата с дата 01.04.2024 година била издадена заповед № **01.04.2024 година, с която предвид изразено искане от нейна страна и съответно тяхно съгласие трудовият договор, бил прекратен при условията на чл. 325, ал. 1, т.1 - по взаимно съгласие. Твърди, че при напускането си ищцата не е предявила никакви претенции към дружеството предвид факта, че в магазина, в който е работила заедно с колежките си В. Д. и М.И. е установена липса в размер на 9783.49 лева. Посочената липса била констатирана на 28.03.2024 година, ищцата била уведомена за нея и се е подписала лично под създадения протокол, като устно заявила, че няма претенции към дружеството при неговото напускане. По иска за заплащане дължимо според ищцата трудово възнаграждение за месеците февруари и март 2024 година, квалифициран в исковата молба, като такъв по реда на член 327, алинея 1, точка 2 и втори за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск, ведно с обезщетение за забава по двата иска под формата на акцесорен иск, сочи, че видно от представените с исковата молба доказателства безспорно било установено, че трудовото правоотношение е прекратено при условията на чл. 325, ал. 1, т. 1 - по взаимно съгласие. Считат това за безспорен факт, който се основава на приложената молба на ищцата и заповед № **01. 04.

2024 година, подписана от нея. В този смисъл твърденията, съдържащи се в исковата молба / на страница 1, втори пасаж / относно депозирано заявление за прекратяване на трудовият договор на основание чл. 327, ал. 1, г. 2 били необосновани и неверни. По отношение на представено като доказателство Писмо изх. № ********* /16.08.2024 година на Дирекция „Инспекция по труда“ - Велико Търново, адресирано до ищцата, чрез нейният пълномощник 3 излага, че в него се съдържат констатации относно неизплатено трудово възнаграждение за месец февруари, но по отношение на претендираното трудово възнаграждение / като неизплатено / за месец март и размера на дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск липсвали категорични констатации в това писмо. Сочат, че видно от представените от тях документи – молба, заповед и други през месец март ищцата е ползвала неплатен отпуск - 20 дни. Възразяват по отношение на претенцията за трудовото възнаграждение за месец март, тъй като тя с молба от 28.02.2024 година отправила искане за ползване на 20 дни неплатен отпуск. На основание посочената молба била издадена заповед за отпуск от същата дата с която и е разрешен неплатен отпуск за периода 01.03. - 31.03.2024 година. Възразяват и срещу размера на претендираното обезщетение за ползване на платен годишен отпуск. Видно от Уведомление от 03.01.2024 година, подписано от ищцата в началото на 2024 година, тя е имала да ползва, като отложен отпуск 5 дни, чието ползване не било погасено по давност. През 2024 година имала отработени 2 месеца. На основание член 224, алинея 1 КТ пропорционалния отпуск на който има право според това правило е 1 / 6 от 20 дни или 3 и 1 / 3 дни. Следователно размера на дължимото обезщетение не било за 11 дни, както се претендирало, а за 8 дни и 1/3. Молят претенциите в тези две части да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани. В хода на устните състезания не взема становище.

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства, намери за установено:

Не се спори между страните, а и се установява от представения по делото трудов договор, че между тях е съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор № **18.09.2023 г., със сключването на който ищцата изпълнявала длъжността „продавач - консултант“ в ответното дружество с място на работа хранителен магазин „Д.“ гр. Свищов. Трудовият договор бил сключен на основание чл. 70, ал. 1, във вр. с чл. 67, ал.1 от КТ със срок за изпитване шест месеца, считано до 18.03.2024 г., в полза на работодателя, с изтичането на който срок не бил прекратен и считал за окончателно сключен по силата на чл. 71, ал. 2 от КТ, при основно месечно трудово възнаграждение в размер на 800 лева. В договора е уговорена и продължителността на работния процес – работно време за деня 8 часа или 40 часа, по график. Описано е в чл. 9 от договора, че възнагражденията се изплащат както следва: еднократно 30-31 число на месец, следващ месеца на положения труд. В чл. 10 било посочено, че работникът има право на основен и допълнителен годишен отпуск на основание чл. 155, ал. 4 от КТ в размер на 20 работни дни.

С допълнително споразумение към трудов договор № ******.2023 г. от 03.01.2024г. подписано между страните основното месечно трудово възнаграждение на ищцата, считано от 01.01.2024 г. се променило на 933 лева. Същото е връчено на работника на 03.01.2024 г.

Със заявление от 01.04.2024 г. ищцата моли да бъде прекратено трудовото й възнаграждение с ответното дружество по взаимно съгласие, на осн. чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, считано от 01.04.2023 г.

С приложената Заповед № **01.04.2024 г. на управителя на ответното дружество А.А.

4 на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ е прекратено трудовото правоотношение с ищцата, считано от 01.04.2024 г.. Заповедта е връчена на 01.04.2024г.