Решение № 14 от 08.02.2021, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 14 гр. Велико Търново , 08.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ И

ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и шести януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20204000500367 по описа за 2020 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по депозирани въззивни жалби срещу Решение № 260055/ 23.09.2020 г. по Гр.д. № 876/ 2019 г. по описа на ОС – Плевен , с което съдът е осъдил Прокуратурата на РБ да заплати на Г. П. П. сумата 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от него през периода 24.07.2010 г. – 01.09.2015 г. в резултат на незаконно обвинение срещу него в извършване на престъпления, по което обвинение наказателното производство по пр. пр. № 2590/ 2010 г. по описа на СОП, ДП № 429/ 2010 г. по описа на РУ на МВР гр. Самоков е било прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето, ведно със законната лихва, считано от 15.10.2019 г. до окончателното изплащане, като искът за обезщетение за разликата от присъдената сума до претендираното обезщетение в размер на 500 000 лв. е отхвърлен като неоснователен.

Г. П. П. обжалва решението в частта, с която е отхвърлен искът му за обезщетение за неимуществени вреди за разликата от присъдената сума 5000 лв. до претендираното обезщетение в размер на 500 000 лв. Счита решението в тази му част за неправилно и необосновано. Съдът правилно приел за установен фактическия състав на ЗОДОВ, ангажиращ отговорността на Прокуратурата за вреди, но счита, че определеното обезщетение е занижено и не съответства на критериите за 1 справедливост, защото не били съобразени тежестта на обвинението и предвиденото за него наказание. Неправилно във връзка с твърденията му за вреди, причинени от медийното разгласяване на случая, съдът приел същото за недоказано, тъй като дори и сега при изписване името му в интернет се появявали безбройни публикации и снимки от исковия период. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което претенцията му да бъде уважена в пълния заявен размер, ведно с лихва от 15.10.2019 г. до окончателното изплащане. Претендира разноски.

Прокуратурата на РБ обжалва решението в осъдителната му част, като счита, че то е неправилно и на ищеца не следва да се присъжда обезщетение поради недоказаност на твърденията му за претърпени неимуществени вреди в пряка причинно-следствена връзка с повдигнатото му по ДП № 429/ 2010 г. по описа на РУ на МВР гр. Самоков, тъй като спрямо него към същия момент са водени и други разследвания за тежки престъпления по същите текстове на НК и производствата по тях са приключили с влезли в сила осъдителни присъди. Съдът твърде едностранно обсъдил и възприел позицията на ищеца за субективните му преживявания и отражението на воденото дело върху живота му. Отделно счита, че дори и да се приеме, че на ищеца са причинени вреди, то присъденото обезщетение е завишено и не е съобразено с критериите, визирани в ТР № 3/ 22.04.2005 г. по ТД № 3/ 2014 г. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и предявения иск – отхвърлен изцяло като неоснователен или да бъде редуциран размерът на присъденото обезщетение.

Страните не са депозирали отговори на жалбите на насрещната страна.

Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което са процесуално допустими и следва да се разгледат по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното решение и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, като взе предвид оплакванията на страните и събраните по делото доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство, намира следното:

Първоинстанционният съд е изяснил детайлно и правилно фактическата обстановка по делото при съобразяване на събраните в хода на производството 2 писмени и гласни доказателства. Релевантните за спора факти са следните: Ищецът Г.

П. П. е привлечен на 24.07.2010 г. като обвиняем по ДП № 429/ 2010 г. по описа на РУ на МВР – Самоков за извършването на две тежки умишлени престъпления: по чл.321 ал.3 предл. първо, т.2 вр. чл.2 вр. чл.93, т.20 НК – за участие във въоръжена организирана престъпна група /ОПГ/ и по чл.116 ал.1 т.4, т.6 предл. първо и второ, т.9 и т.10 вр. чл.115 вр. чл.18 ал.1 вр. чл.20 ал.2 НК – опит за убийство на повече от едно лице, по начин и със средства – опасни за живота на мнозина, в съучастие с три други лица, като деянието е извършено предумишлено и по поръчение и в изпълнение на решение на ОПГ. Досъдебното производство е продължило пет години с извършени по време на същото множество процесуално-следствени действия, част от които са посочени в приетото по делото Постановление от 18.05.2015 г. на СОП. Със същия акт досъдебното производство е прекратено на основание чл.243 ал.1 т.2 НПК поради липса на доказателства за извършване на деянието от П.. Спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, която той е търпял от 24.07. до 03.08.2010 г., когато мярката му е променена на „подписка“ – писмо на НСС на л.125 от делото. От 09.08.2010 г. до 13.01.2011 г. съгласно удостоверение на Затвора – Плевен – л.120 от делото – той е бил в Ареста – Плевен като задържан по друго дознание – 257/ 2009 г. по описа на ОП – Плевен, а от 14.01.2011 г. след приведена в изпълнение влязла в сила ефективна присъда по друго наказателно дело е започнал да излежава наложеното му наказание „лишаване от свобода“. По делото е безспорно, че през 2011 г. ищецът е бил подсъдим по две дела: НОХД № 36/ 2011 г. по описа на ОС – Плевен, образувано по обвинителен акт по ДП № 257/ 2009 г. по описа на ОП – Плевен и по НОХД № 953/ 2011 г. по описа на ОС – Варна, образувано по обвинителен акт по ДП № 32-СЗ/ 2010 г. на ВКП – СЗ. Производството по първото дело е приключило с влязла в сила на 14.12.2012 г. Присъда № 65/ 18.11.2011 г. на ОС – Плевен, с която ищецът е признат за виновен в извършването на две престъпления: по чл.116 ал.1 т.6 предл. първо и т.9 вр. чл.115 вр. чл.18 ал.1 НК – за това, че на 20.11.2009 г. в гр. Плевен е направил опит умишлено да умъртви К. Б. по начин и със средство опасно за живота на мнозина, като деянието е извършено предумишлено и е останало недовършено по независещи от волята му причини, за което му е наложено наказание 20 г. лишаване от свобода. Тази присъда е изменена с присъда на ВТАС само по отношение на квалифициращият признак, че подсъдимият е действал със средство, опасно за живота на мнозина, като е оправдан по това обвинение. Присъдата е оставена от ВКС в сила.

Производството по второто дело е приключило с влязла в сила на 18.06.2013 г.

Присъда № 46/ 24.04.2012 г. на ОС – Варна, потвърдена от АС – Варна и от ВКС, с която ищецът е признат за виновен в извършването на две престъпления: по чл.116 ал.1 т.6 предл. първо и т.9 вр. чл.115 вр. чл.18 ал.1 НК – за това, че на 13.03.2005 г. в гр.

Варна е извършил опит умишлено да умъртви И. П., като деянието е извършено по начин и със средство опасно за живота на мнозина, предумишлено и е останало 3 недовършено по независещи от волята му причини, за което му е наложено наказание 20 г. лишаване от свобода и по чл.339 ал.1 вр. чл.2 ал.2 НК – за това, че на същата дата е държал огнестрелно оръжие автомат „Калашников“ без да има надлежно разрешение за това, за което му е наложено наказание 5 г. лишаване от свобода, като двете наказания са групирани.

По делото са събрани гласни доказателства на св. А. И. и М. И., които дават показания, че П. бил задържан по време, когато бил на почивка със семейството си, като и двата знаели от самия него, че не е извършил убийството, за което бил обвинен.

Св. И. сочи, че не вижда как ищецът ще направи такова нещо, защото бил кротко момче, което си гледало семейството, ползвал се с добро име в с. Рупци, където живеел и никой не вярвал, че е извършил това престъпление, като хората и сега го уважавали.

Св. И.а също изразява лично мнение, че П. е невинен и счита, че неправилно е осъден и за престъплението срещу „Куката“ /Б./. Сочи, че тя и други приятели на ищеца му ходят на свиждане в затвора. Тя разказва повече за емоционалното състояние и преживявания на детето на ищеца, в присъствието на което, тогава на 3-4 г., баща му бил арестуван през нощта от въоръжени с пушки и пистолети лица. Показанията на свидетелите установяват, че ищецът е силно привързан към дъщеря си, много се притеснил заради изживяванията му по време на ареста, чудил се как ще му обясни, че не е убиец. Случилото се разбило живота му, развел се, като бившата му съпруга с детето им се установили да живеят във Финландия.

При тази фактическа обстановка се налагат следните правни изводи: Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ. Неправилно първоинстанционният съд е подвел претенцията на ищеца и под хипотезата на т.1 на цитираната норма, която е приложима само в случаите, когато задържането под стража е изрично отменено като незаконно независимо от начина на развитие на наказателното производство и на това основание се дължи самостоятелно обезщетение.

В хипотезата на т.3 обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите, които лицето е претърпяло вследствие на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“. В този смисъл са и указанията, дадени в т.13 на ТР № 3/2004 г. от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС. Ищецът претендира обезщетение за неимуществени вреди от воденото срещу него и прекратено наказателно производство, които сочи да се изразяват в разсипване на психиката му от мисълта, че без да е виновен го грози доживотен затвор; унижение от медийното разгласяване на случая пред близките му и обществото.

Формираните от ОС – Плевен изводи за осъществяване на фактическия състав на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, който обуславя отговорността на Прокуратурата за причинени неимуществени вреди, изцяло се споделят от настоящия състав и на основание чл.272 4

ГПК ВТАС препраща към изложените мотиви. Безспорно е установено в настоящия казус, че срещу ищеца е водено досъдебно производство с повдигнати му обвинения за тежки умишлени престъпления, за едното от които НК предвижда наказание лишаване от свобода от 15 до 20 г., доживотен затвор или доживотен затвор без право на замяна – чл.116 ал.1 НК и че производството е прекратено поради недоказаност на обвинението. При тази хипотеза Прокуратурата следва да репарира всички вреди, причинени на лицето в причинно-следствена връзка с конкретното досъдебно производство. Спорът пред настоящата инстанция е сведен от една страна до наличието на увреждане на ищеца предвид водените срещу него в исковия период други наказателни производства и от друга, до справедливия размер на обезщетението в съответствие с чл.52 ЗЗД.

Становището на Прокуратурата, че ищецът не е доказал да е претърпял неимуществени вреди в пряка причинно-следствена връзка с повдигнатите му по ДП № 429/ 2010 г. по описа на РУ на МВР гр. Самоков обвинения , тъй като спрямо него към същия момент са водени и други разследвания за тежки престъпления по същите текстове на НК и производствата по тях са приключили с влезли в сила осъдителни присъди, не може да бъде споделено. Последователна е практиката на ВКС и съдилищата, че при водени в един и същ период няколко наказателни производства срещу ищеца по иск по ЗОДОВ, търпените от него неимуществените вреди не могат да бъдат разграничени, а са обусловени от всички повдигнати му обвинения и за всеки конкретен случай трябва да бъде изследван и да се отчете приносът за настъпване на вредоносните последици на всяко отделно наказателно производство с оглед тежестта на обвиненията, мерките за процесуална принуда и прякото им отражение върху неимуществената сфера на ищеца. В случая още преди привличането на ищеца като обвиняем по процесното ДП спрямо него е водено ДП № 257/ 2009 г. по описа на ОП – Плевен, а след това наред с процесното е водено и ДП № 32-СЗ/ 2010 г. по описа на ВКП – СЗ. И трите производства са по повдигнати идентични обвинения за опит за убийство по квалифицираните състави на чл.116 НК – тежко умишлено престъпление, за което предвиденото наказание е лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. При това положение следва да се приеме, че притесненията, стресът, опасенията от изхода на разследването, преживяванията от отзвука в близкия социален кръг и в обществото – всички негативни емоции, обичайно присъщи на такава житейска ситуация, са еднакви и при трите производства и не може да се счете, че някое от тях е с различна тежест върху психиката на ищеца. Логично е да се допусне, че при приключването на дознанията на ОП – Плевен и ВКП с внасяне на обвинителни актове и започване на съдебните производства по НОХД № 36/ 2011 г. по описа на ОС – Плевен и по НОХД № 953/ 2011 г. по описа на ОС – Варна, негативните изживявания на ищеца са обусловени главно от тях, тъй като постановяването на присъда е предстоящо и опасенията на 5 ищеца, че тя ще е осъдителна, са реални, докато към него момент процесното ДП все още е в начален етап и изходът на разследването е само предполагаем. Съдебните производства са преминали през всички инстанции и спрямо ищеца са влезли в сила присъди съответно на 14.12.2012 г. и на 18.06.2013 г., по които той е признат за виновен и му е наложено наказание 20 г. лишаване от свобода. Така трите наказателни производства срещу ищеца са се припокривали 3 години, при което едва за времето след 18.06.2013 г. до приключване на процесното ДП на 18.05.2015 г., т.е. за период от 2 г. ищецът би могъл да търпи неимуществени вреди от притеснения как ще приключи същото. Съдът категорично не приема тезата му, че именно това ДП е съсипало психиката му, защото се е притеснявал, че без да е виновен го грози доживотен затвор.