Решение № 161 от 12.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 161 гр. София, 12.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО II ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Галя Митова

Членове:

В. Ангелова

Милен Евтимов при участието на секретаря Мариана Д. Ружина като разгледа докладваното от В. Ангелова Въззивно гражданско дело № 20231100501732 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е въззивно – по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивната жалба на Г. П. Г., ищец по първоначалния иск в първоинстанционното и въззивник в настоящето производство, който обжалва изцяло постановеното по спора решение с оплаквания за неправилност и недопустимост.

Излага съображения в подкрепа на заявените оплаквания. Моли съда да постанови решение, с което да отмени решението на първоинстанционния съд, като му предостави упражняването на родителските права по отношение на детето С. и определи местоживеенето му при него в гр. Перник, или обезсили същото решение и изпрати делото по подсъдност на съответния районен съд..

В хода на съдебното дирене поддържа въззивната жалба, като пледира за уважаването й, като в ход по същество заявява желание да вижда детето за повече време през ваканциите и почивните дни.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна по жалбата В. И. Н., ответник по първоначалния иск в първоинстанционното и въззиваема страна в настоящето производство, в писмения си отговор оспорва въззивната жалба на насрещната страна като неоснователна. Моли съда да постанови решение, с което да 1 потвърди обжалвания съдебен акт.

В съдебно заседание, лично и чрез пълномощника си по делото, подържа заявеното в отговора становище, като оспорва въззивната жалба на ответника като неоснователна и пледира за нейното оставяне без уважение.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, подадена е от лице, имащо интерес от обжалването, отговаря на изискванията на чл. 261 от ГПК, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното :

Производството пред Първоинстанционният съд било образувано по насрещни искове с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК, предявени от Г. П. Г. и от В. И. Н.-за разрешаване на спор между родителите относно родителските права, местоживеенето и издръжката на детето С.. Майката претендирала издръжка за детето и за минал период, а именно за времето от 01.01.2020 г. до 01.11.2020 г. в размер на по 152,50 лева месечно, като признавала, че бащата е превел за издръжката на детето сумата от 1000 лева.

За да постанови обжалвания съдебен акт, Първоинстанционният съд приел за установена следната фактическа обстановка :

Страните по спора са родители на детето С., родено през 2016 г., като от края на 2019 г. родителите живеели разделено, а детето живеело с майката в с. Тотлебен, община Пордим, област Плевен.

На 17.11.2020 г. бащата превел за издръжката на детето сумата от 150 лева, а на 07.01.2021 г. на същото основание превел сумата от 200 лева.

Г. Г. живеел в жилище под наем на адрес – гр. София, кв. „Карпузица“, ул. ****, за което заплащал месечен наем в размер на 300 лева.

По делото била призована ДСП Красно село, която в приетия по делото социален доклад преразказвала твърденията на бащата, като изразявала становище, че в жилището на бащата имало подходящи условия за отглеждане на детето, че то било чисто и подредено, макар да не ставало ясно дали домът на бащата е посетен от социален работник. В хода на проучването бащата споделил, че работел като шофьор по трудов договор, а в свободното си време – в строителството. Не била наблюдавана връзката баща-дете.

По делото била призована и ДСП Плевен, която в представения по делото социален доклад изложила подробно събраните при проучването сведения, получени в резултат на проведени срещи с майката и детето. Сочело се, че С. живеела в къща в с.

Тотлебен, заедно с майка си и родителите й (Р. и И.Н.). Къщата разполагала с необходимите жилищни помещения и обзавеждане, като била обособена детска стая.

2

Къщата била двуетажна имала три тераси и голям двор. Условията в дома били преценени като безопасни и подходящи за отглеждане на детето. С. имала личен лекар в гр. Плевен, редовно била имунизирана и растяла здрава. Майката споделила за трудова заетост в „Галактика сървиз“ ООД, гр. Плевен, на половин работен ден.

Детето посещавало детска градина „Вълшебен свят“, гр. Пордим, с осигурен общински транспорт. В заключение се сочело, че детето се чувствало спокойно и уютно в позната обстановка, заобиколено от любящи и всеотдайни хора.

По реда на чл. 59, ал. 6 от СК, родителите заявили следното :

Бащата Г. Г. искал да отглежда детето в София, защото „всичко е в София“, а майка му работела с деца с увреждания и той можел да я „издърпа“ в София, да му помага в отглеждането на детето. Заявил също, че ако получавал толкова пари, колкото сега, от работата си в гр. София, бил склонен да работи в Бургас.

Майката В. Н. заявила, че детето живеело с нея и родителите й от 2020 г. насам в с. Тотлебен и посещавало детска градина в гр. Пордим (погрешно отразен в съдебния протокол като Пловдив), като няма нищо против бащата и детето да се виждат редовно. Сега детето било взимано от бащата по определените привременни мерки и с преспИ.е и постепенно свикнало с този режим. Споделила също, че по-голямото й дете в момента не живеело с нея.

По делото били събрани гласни доказателства посредством разпита на свидетелите М. и И., чиито показания съдът кредитирал в обсъдените части.

Свидетелят М., близък приятел на бащата, познавал и двете страни и виждал как бащата и детето общуват нормално, играят, ходят на почивки заедно. Според него, бащата можел да разчита в грижите за детето на помощта на майка си, която макар да не живеела в гр. София, можела да дойде веднага.

Свидетелката И. е близка и съседка на майката и има лични впечатления от живота на детето в с. Тотлебен. Описвала С. като много интелигентно и възпитано дете, което имало силна емоционална връзка с майка си, която полагала много добри грижи за него. Детето посещавало детска градина, на 6 километра от селото, като бил осигурен транспорт – специален автобус.

От служебна бележка от „Хави логистик“ ЕООД се установявало, че бащата работел там по трудов договор срещу средно месечно нетно възнаграждение от около 1300 лева.

Видно от служебна бележка от Община Созопол, Д.Г.Г. работела като детегледачка в ЦНСТ Атия.

При тази фактическа установеност, първоинстанционния съд постановил обжалвания съдебен акт.

Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след 3 като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази приложения закон, по свое убеждение, прие за установено следното :

Въззивният съд споделя в цялост установената от Първоинстанционният съд фактическата обстановка, като не намира за нужно да я преповтаря, а препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК, правейки я по този начин част от своя съдебен акт.

Същата се установява от представените в първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства. От писмените доказателства, събрани в първоинстанционното производство въззивният съд намира за относими към предмета на доказване следните такива – удостоверение за раждане на детето С., служебна бележка, издадена на Д.Г.Г. от Община Созопол; преводно нареждане от 17.11.2020 г., договор за наем, приемопредавателен протокол и анекс от 01.12.2017 г., удостоверение за настоящ адрес на С.

Г.а Г.а; служебна бележка от 15.01.2020 г., издадена от Хави Логистик ООД.

Така приетата фактическа обстановка следва да се допълни с анализ на постановление за отказ за образуване на наказателно производство от 27.08.2020 г. на СРП. Съгласно приетата за установена със същото постановление фактическа обстановка, страните по спора са съжителствали като съпрузи в жилище на адрес в гр.

София, ул. ****, за периода от 2015 г. до месец януари 2020 г. Отношенията им се влошили от началото на 2019 г., двамата започвали да се карат, като в началото на 2020 г. Н., заедно с детето С., напуснали общо обитаваното жилище и се установили да живеят другаде, а Г. виждал детето след предварителна уговорка с майката. На 09.08.2020 г. Г. взел детето при себе си, а Н. отишла на работа. Около 21.15 часа тя се обадила на Г. за да вземе дъщеря си, но той й заявил, че иска детето да преспи при него. Н. не била съгласна и отишла на адреса на Г.. Последният продължил да настоява детето да пренощува в дома му, поради което Н. потърсила помощ на телефон 112.

Тогава Г. се съгласил да й върне детето, но при възникналия помежду Г. заплашил Н..

Въззивният съд, след като прецени, по реда на чл. 172 от ГПК, показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели И. П. М. и Д.С. И., двамата без родство със страните, кредитира същите в обсъдените от първоинстанционния съд части.

Във въззивното производство са събрани писмени доказателства, а именно – нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 38, том ІІ, рег. 2782, дело № 222 от 15.06.2022 г., от който документ се установява, че въззивникът е придобил в собственост жилище в гр. Перник, представляващо апартамент № 5, с площ от 61,56 кв. м., находящ се на адрес в гр. ****, заедно с избено помещение № 5 с площ от 27,05 кв. м. и таванско помещение № 5 с площ от 52,97 кв. м. и с 18,72 % идеални части от общите части на сградата. Според същият документ жилището се състои от две стаи, кухня и сервизни помещения.

4

По реда на чл. 59, ал. 6 от СК, съдът изслуша страните, като поотделно същите заявиха следното :

Въззивникът Г. П. Г. заявява, че е баща на детето С., а негова майка е въззиваемата и той е завел делото, тъй тя не му давала да го вижда, защото било момиче, поради което той нямал право детето да преспива при него. Сочи, че към момента на завеждане на делото пред първоинстанционния съд детето вече живеело при баба си в с. Тотлебен, като майката първо казала, че то ще посещава детска градина в гр. София, за да може той също да се грижи за него, но след това го завела при майка си, а след това и тя се прибрала. Признава, че въпросът за местоживеенето на детето бил разглеждан в първоинстанционното производство, като въззиваемата първо направила адресна регистрация на детето в гр. София, на адрес, който не му бил известен, а след това му сменила адреса в с. Тотлебен, като според него детето живеело там от декември 2019. Твърди, че собствената му майка живеела в с. Атия, област Бургас, но можела да му помага в грижите за детето, като в момента била в болничен и била при него. Счита се за по-добър родител, тъй като вече имал собствено жилище и майка му можела да му помага. Определя за по-добрия родител и счита, че детето ще бъде по-добре при него, като и училището му ще бъде по-наблизо. Сочи, че купеното от него жилище се намирало в широкия център на Перник и в района имало училища. За трудовата си заетост сочи, че е шофьор на камион, като за 2-3 дни седмично бил на курс в страната, а един път месечно пътувал до Букурещ. Сочи, че за последен път е видял детето на рождения му ден на 30.09.2023 г. (изслушването на тази страна е проведено на 26.10.2023 г.), иначе я чувал по телефона всеки ден. За да види С. ходел в с. Тотлебен, взел я на първия учебен ден, след това ходил за рождения й ден, за да й занесе подарък. Признава, че все още не живее в жилището в гр. Перник, правел му ремонт, но смятал да се установи там и ако трябвало щял да „дръпне“ майка си при него. Признава, че майка му не е пенсионерка, че още работи, както и че понастоящем продължавал да живее на квартира, в жилището под наем в кв.

Карпузица. Заявява, че в случай, че не му се предоставят родителските права, искал да се вижда с детето, когато може. Можел да отремонтира жилището в Перник и да го продаде, за да си купи къща в града, където учела дъщеря му, за да е по-близо до нея и да не се налага да пътува дълго, за да я види. Смята, че когато детето порасне, ще иска да се премести в по-голям град. Заявява, че детето учи в училище „Св. Св. Кирил и Методий“ в гр. Пордим, който отстоял на 16 км. от селото и лятото не ходило на детска градина, тъй като тогава нямало училищен автобус. Заявява, че „го хващал яд“, че детето не е сред връстници, че майката можела да кара с кола до градината, но не го правела. Категорично заявява, че не иска нито да вижда, нито да чува майката на дъщеря си, кореспондирали си само по месинджър и тя не винаги отговаряла. В началото й звънял по телефона, но тя не вдигала. В съдебно заседание на 20.02.2025 г. въззивникът заявява, че не е говорил с другата страна от предходното съдебно 5 заседание (когато по искане на страните делото е отложено за постигане на спогодба), но би предложил да се вижда с детето по време на ваканции и по-дълги почивки, тъй като разстоянието помежду им е голямо. Продължава да поддържа ежедневен контакт с детето по телефона, а когато можел ходел да я вижда. Детето продължавало да живее в с. Тотлебен.