Решение № 2154 от 05.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2154 гр. Пловдив, 05.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Гражданско дело № 20255330109793 по описа за 2025 година намира следното:

Производството е по чл. 235 от ГПК.

Постъпили са искови молби от С. Р. Ш. против „Фератум България“ ЕООД.

С определение № 7443/06.06.2025 г., постановено по делото, към настоящото производство са съединени гр. д. № 9794/2025 г. и гр. д. № 9792/2025 г. по описа на Районен съд Пловдив, които се водят между същите страни и са с предмет отношения между страните, свързани със сключени помежду им договори за потребителски кредит.

Предявени са искове, както следва: с искова молба с вх. № ****** г. от ищеца против дружеството е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на платена без основание сума в размер на 2792,54 лева по недействителен договор за кредит № ***** от **** г., сключен между страните; с искова молба с вх. № **** г. от ищеца против дружеството е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на платена без основание сума в размер на 1681,50 лева по недействителен договор за кредит № ***** от ***** г., сключен между страните. с искова молба с вх. № *** г. от ищцата против дружеството е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на платена без основание сума в размер на 2137 лева по недействителен договор за кредит № ***** от **** г., сключен между страните.

1

Ищецът С. Ш. твърди, че в качеството си на кредитополучател сключил с ответното дружество горепосочените договори за кредит. В всеки от тези договори било уговорено, че кредитополучателят следва да предостави на кредитора „Фератум България“ ЕООД обезпечение чрез възмездно поръчителство от трето лице ****. В сключените с всеки договор за кредит договори за гаранция между поръчителя и кредитополучателя били предвидени различни размери на възнаграждението на поръчителя. Тези възнаграждения следвало да се плащат разсрочено с вноските по кредита. Те съставлявали разход по кредита за потребителя и следвало да се включат при изчисляването на посочения в договорите ГПР, но това не било сторено в нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Резултатът бил, че посоченият във всеки от договорите ГПР не отговарял на действителния, което съставлявало заблуждаваща търговска практика и водело до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, поради което и същите били недействителни. Ищецът платил всичките си задължения по договорите на ответника. Плащането над чистата стойност

(главницата) по кредитите било недължимо поради недействителността на договорите и платеното по всеки следвало да се върне до претендирания размер. Иска се от съда да уважи претенциите. Претендират се разноски.

В срока за отговор е постъпил отговори от „Фератум България“ ЕООД.

Не се оспорва сключването на сочените от ищеца договори за кредит и договори за гаранция към тях. Не се оспорва, че възнаграждението на гаранта не е включено в ГПР, но се твърди, че то и не следва да се включва. Иска се от съда да отхвърли исковете.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 от ГПК, съобрази възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По фактите:

Няма спор между страните по делото, че са сключили договори за кредит № ***** от **** г., договор за кредит № ***** от ***** г. и договор за кредит № ***** от **** г. при съответните параметри, както и че на същите дати са сключени договори за гаранция между ищеца и неучастващо по делото лице **** при съответни параметри. Няма спор, че възнаграждението за това трето неучастващо лице – гарант, не е включено при изчисляване на посочения в договорите годишен процент на разходите.

За установяване на извършените от ищеца плащания по договорите за кредит е назначена по делото ССчЕ. Заключението, изготвено от вещото лице Т. Р., се кредитира от съда като обосновано и правилно. Експертът посочва, че по договор за кредит № ***** от **** г. (искова молба с вх. № ****** г., съставляваща иницииращ документ на настоящото гр. дело) при главница от 5000 лева кредитополучателят е платил суми в общ размер от 7792,54 лева; по договор за кредит № ***** от ***** г. (искова молба с вх. № **** г., съставляваща иницииращ документ на гр. дело № 9794/2025 г., съединено с настоящото) при главница от 5000 лева кредитополучателят е платил суми в 2 общ размер от 6681,50 лева; по договор за кредит № ***** от **** г. (искова молба с вх. № *** г., съставляваща иницииращ документ на гр. дело № 9792/2025 г., съединено с настоящото) при главница от 5000 лева кредитополучателят е платил суми в общ размер от 7137 лева.

По правото:

За да бъде уважен искът с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на даденото без основание, ищецът е необходимо да докаже единствено даването, а ответникът – основанието да го задържи (в този смисъл изрично напр. решение № 227 от 22.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 896/2018 г., III г. о., ГК; определение № 421 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 592/2014 г., IV г. о., ГК). Принципно правило е, че при заявена кондикционна претенция по чл. 55 от ЗЗД без значение е основанието, на което ищецът смята да е плащал – искът е на извъндоговорно основание и ответникът следва да върне всичко, което му се търси като получено без основание.

Като бъдат съобразени горните фактически констатации, явно е, че ищецът е доказал, че по договор за кредит № ***** от **** г. е платил 2792,54 лева освен главницата (която кредиторът винаги има основание да задържи); по договор за кредит № ***** от ***** г. е платил 1681,50 лева освен главницата; по договор за кредит № № ***** от **** г. е платил 2137 лева освен главницата. Ответникът следваше да докаже, че има основание да задържи платените като горница над чистата стойност по кредитите суми.

Това в случая не бе сторено, доколкото договорите се намират от съда недействителни долуизложените съображения.

Като взе предвид характеристиките на съглашенията и на страните по тях, съдът намира, че се касае до договори за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК – кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, което е сключило договорите за задоволяване на свои лични потребности: липсват данни да е действало с оглед на професионалната си дейност. Потребителят-ищец, следователно, се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят.

Доколкото разпоредбите на ЗПК са специални на тези на ЗЗП, които са специални на тези на ЗЗД, що се касае до уредбата на недействителността на договорите, сключени с потребител, предявените възражения за недействителност са при условията на евентуалност – един договор не може да е изначално недействителен на повече от едно основание, освен ако от различните основания не произтичат различни последици (какъвто настоящият случай не е). Така, що се касае до договорите за кредит, първо следва да се разгледа наведеното основание за недействителност по чл. 22 от ЗПК (за което съдът следи и служебно – тълкувателно решение № 1 от 2020 г. на ОСГТК на ВКС). Едва при извод на съда, че на това основание не може да се установи недействителността на тези сделки, следва да се премине към разглеждане на другите наведени основания.

Съгласно пар. 1 от ДР на ЗПК „ Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, 3 пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Явно е, че ГПР е величината, чрез която следва да се изрази по Я. и разбираем за потребителя начин оскъпяването на заетата сума. Ако в ГПР не са включени всички посочени разходи, то потребителят е в невъзможност да прецени финансовите последици от поемането на задължението. Посочването в договора за кредит на ГПР, който не отговаря на действителния такъв, води до нарушение на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

В случая уговореното съответно възнаграждение за гаранта **** не е включено в ГПР по нито един процесните кредити. То съставлява допълнителен разход за потребителя, който съпътства задължаването му по договора. Не могат да се споделят доводите на ответника, че понеже потребителят можел да избере опция поръчителство от личен гарант, а не от ****, то сключването на договорите за поръчителство с последното не било задължително условие за получаване на кредитите. По делото се установява, че предоставянето на гарант или поръчител е задължителен елемент от процедурата за кандидатстване за кредита – на потребителя се дава възможност да отбележи една от две затворени опции – „свой гарант“ или „гаранция от ****“. В тази насока са и твърденията на самия ответник, чрез които се описва механизма на кандидатстване и отпускане на кредитите.

Следователно, предоставянето на поръчител или гарант е условие за сключването на договора. Свързаните с това разходи е следвало да се включат в ГПР по всеки от процесните договори за кредит. В този смисъл е изрично решение на СЕС от 13.05.2025 г. по дело С-337/2023, в което е прието:

„…разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите.“.

Понеже в случая е сторено противното на гореизложеното, то посоченият в договорите размер на ГПР не отговаря на действителния такъв.

Нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което и на основание чл. 22 от ЗПК процесните договори за потребителски кредит са недействителни. В този смисъл е напр. решение на СЕС по дело С-714/2022 от 21.03.2024 г., в което е прието: „…когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.“

Установената недействителност на процесните договори за потребителски кредит налага приложението на чл. 23 от ЗПК – кредиторътответник има основание да задържи само главниците (чистите стойности) по кредитите, а всичко останало следва да върне на потребителя като получено без основание. Исковете са основателни и ще се уважат в цялост. Ще се присъдят и законните лихви от депозиране на исковите молби до 4 окончателното плащане, което искане е правоувеличаваща последица от предявяването на исковете и е своевременно заявено.

По разноските:

С оглед изхода от спора следва да се осъди „Фератум България“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната власт парична сума в размер на 135,21 евро за държавна такса и 178,95 евро възнаграждение за вещо лице (общо 314,16 евро).

Отправено е искане да се присъди възнаграждение в по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв от процесуалния представител на С. Ш.. Настоящият състав намира, че съответен на фактическата и правна сложност на делото е хонорар в размер на 400 евро.

Всички суми, включително и присъдените по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД ще бъдат посочени в евровите им равностойности съгласно чл. 5 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, доколкото след 01.02.2026 г. плащания в български лева е невъзможно да се извършват.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, да заплати на С. Р. Ш., ЕГН **********, следните парични суми:

1427,80 евро /хиляда четиристотин двадесет и седем евро и осемдесет евроцента/, недължимо платена над чистата стойност на кредита по договор за кредит № *****/**** г., сключен между страните;