Определение № 1733 от 21.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1733 гр. София, 21.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева като разгледа докладваното от Мадлена Желева Касационно търговско дело № 20238002901898 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. В. К. срещу решение № 955 от 11.07.2023 г. по в. гр. д. № 1133/2023 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, с което е потвърдено решение № 40 от 5.01.2023 г. по гр. д. № 543/2022 г. на Софийски градски съд, с което касаторът е осъден на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 101 ЗЗД да заплати на „Форс 1990“ ЕООД сумата от 173 587, 86 лв., представляваща сбор от сумите, които „ЛЛС ойл и газ“ ЕООД е осъдено да заплати на „Форс 1990“ ЕООД с решение № 45 от 11.10.2018 г. по т. д. № 1/2018 г. на Пернишки окръжен съд, за които задължения ответникът е поел солидарна отговорност по силата на споразумение за встъпване в дълг от 01.04.2019 г., сключено с кредитора „Форс 1990“ ЕООД, ведно със законната лихва върху сумата от 154 111, 61 лева, представляваща общ размер на главниците, присъдени в полза на ищеца с решение № 45 от 11.10.2018г. по т. д. № 1/2018 г. на Пернишки окръжен съд, считано от датата на исковата молба - 02.08.2021 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, процесуалните правила и необоснованост. Касаторът счита за неправилен извода на въззивния съд, че процесното споразумение, с което е встъпил в дълг, е валидно съглашение.

Излага доводи, че се касае до нищожен договор поради липса на основание.

Мотивира становище, че от събраните по делото доказателства се установява, че липсва каквото и да е основание да встъпи като съдлъжник в отношенията между две търговски дружества, породени от сключен договор, освен в 1 хипотезата на чл. 30 ЗЗД – поради заплашване. Касаторът излага оплаквания за необоснованост на извода на въззивния съд, че встъпването в дълг може да намери основание в обстоятелството, че в периода на възникване на процесното задължение ответникът е бил едноличен собственик на капитала и управител на дружеството длъжник. Моли обжалваното решение да бъде отменено.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т.

1 ГПК поставя процесуалния въпрос „Съдът има ли процесуално задължение да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него, и то съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост)?“. Поддържа, че въведеният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС - решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о., решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г., II т. о. и определение № 443 от 29.06.2011 г. по т. д. № 1087/2010 г.

Ответникът по касация „Форс 1990“ ЕООД не е депозирал отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на касатора и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че с влязло в сила решение № 45 от 11.10.2018 г. по т. д. № 1/2018 г. на Пернишки окръжен съд „ЛЛС ойл и газ“ ЕООД е осъдено да заплати на „Форс 1990“ ЕООД следните суми: на основание чл. 240 ЗЗД сумата от 19 000 лв., представляваща остатъчна невърната заемна сума от 15 000 лв. и неизплатена лихва от 4 000 лв. върху заемната сума, дължими по договор за заем от 21.12.2016 г. и представляваща неплатени на 18-то число в периода май 2017 г. - април 2018 г. погасителни вноски по споразумение от 13.04.2017 г. за разсрочване на задълженията по договора, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.01.2018 г. до окончателното изплащане; на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 12 833, 33 лв., представляваща договорна лихва, дължима съгласно чл.1.1.3 от споразумение от 13.04.2017 г. и представляваща последна 13-та погасителна вноска по 2 същото; на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ сумата от 135 111, 61 лв., представляваща дължима цена за доставени стоки - бензин и дизелово гориво, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.01.2018 г. до окончателното изплащане и сумата от 6 642,92 лв., представляваща разноски по делото. В решението е констатирано, че в периода до септември 2017 г. ответникът С. В. К. е бил управител и собственик на капитала на „ЛЛС ойл и газ“ ЕООД. Решаващият състав е посочил, че съгласно сключеното между страните по делото споразумение от 01.04.2019 г. С. В. К. е встъпил в задълженията на „ЛЛС ойл и газ“ ЕООД, посочени в диспозитива на съдебното решение по т. д. № 1/2018г. на Пернишкия окръжен съд, като се е съгласил и задължил да отговаря солидарно с длъжника за същите. Съдът е установил, че съгласно споразумението сумата от 173 587, 86 лв. е следвало да се плати на 36 равни месечни вноски в периода март 2019 г. - март 2022 г., като страните са уговорили, че при неплащане на две погасителни вноски кредиторът има правото да обяви цялата сума за предсрочно изискуема.

Възпроизведени са и клаузите на споразумението, според които законната лихва върху сумите 19 000 лв. и 135 111,61 лв. за периода от 11.01.2018 г. до окончателното изплащане на главниците длъжникът следва да заплати на три равни месечни вноски в периода април 2022 г. - юни 2022 г. Решаващият състав е приел, че не се установява дължимата сума от 173587,86 лв. да е платена както от длъжника „ЛЛС ойл и газ“ ЕООД, така и от встъпилия в дълга солидарен длъжник – ответник по настоящото дело.

Във въззивното решение са обсъдени показанията на свидетеля К., баща на ответника, според които дружеството „ЛЛС ойл и газ“ ООД, в което ответникът бил съдружник, се е занимавало с управление на три бензиностанции, като ищецът бил доставчик на горива за тези бензиностанции; в един момент дружеството започнало да изпитва финансови затруднения и натрупало задължения; на среща със съпруга на собственика на ищцовото дружество – свидетеля Михайлов последният заявил на ответника и свидетеля К., че не го интересуват затрудненията на „ЛЛС ойл и газ“ ООД и казал на свидетеля да си продаде жилището; през 2017 г. ответникът прехвърлил дружеството на трето лице, но споделял, че тормозът му е продължил; заявил на баща си, че е встъпил в чужд дълг, защото е бил заплашен от свидетеля Михайлов. Решаващият състав е възпроизвел и показанията на разпитания свидетел Михайлов - управител на ищцовото 3 дружество в периода на възникване на задълженията на „ЛЛС ойл и газ“ ООД, съгласно които ответникът многократно заявявал, че независимо от напускането на последното дружество ще изпълни задълженията си към „Форс 1990“ ЕООД, като идеята за сключването на процесното споразумение е била на самия С. К. с цел разсрочване на задълженията. В обжалвания акт е посочено, че според двамата свидетели е налице досъдебно производство във връзка с публично известен случай на побой и намерен списък на длъжници на ищеца у лице, което е работило в ищцовото дружество, който списък според свидетеля К. бил „списък за въздействие“. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите с изключение на показанията на свидетеля К. в частта им за заплашване на ответника да заплати задълженията си от страна на свидетеля Михайлов и за възбудения у ответника страх за него и семейството му, доколкото последните не са непосредствени и е налице близката родствена връзка на свидетеля с ответника.

При така установеното от фактическа страна във въззивното решение е направен извод, че по силата на сключения между страните на 01.04.2019 г. договор за встъпването в дълг /„споразумение“/, ответникът се е съгласил да поеме едно чуждо задължение – на „ЛЛС ойл и газ“ ЕООД, на което дружество е бивш управител, като свое. Съдът е приел, че кредиторът ищец по делото е запазил правата си срещу първоначалния длъжник, но е станал кредитор и на ответника, отговарящ солидарно със стария длъжник. Изразил е становище, че са настъпили всички елементи от фактическия състав на чл.

101 ЗЗД, доколкото е налице действително задължение и валидно съглашение с кредитора за встъпване в дълга на ответника физическо лице.

Съдът е счел за неоснователно възражението за нищожност на процесния договор за встъпване в дълг поради липсата на основание по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, доколкото основанието за сключването на договора за встъпване в дълг - типичната и непосредствена негова цел, е едно лице да поеме чуждо задължение, като по този начин снабди първоначалния кредитор с още един длъжник. Изтъкнал е, че в тази насока са без значение конкретните мотиви или причина за сключване на процесния договор, като наред с това е посочил, че твърдението на ответника за липса на причина за встъпването в дълга е оборено от събраните доказателства, че в периода до септември 2017 г. същият е бил управител и собственик на капитала на „ЛЛС ойл и газ“ ЕООД. С въззивния акт е отречено и процесният договор за 4 встъпване да е нищожен по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради липсата на предмет, доколкото не се твърди и доказва да е налице конкретна фактическа или правна невъзможност на задължаването на К. наред с дружеството, чийто бивш управител е бил. Съдът е определил като недоказано и възражението за унищожаемост на договора поради заплашване по чл. 32, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 30 ЗЗД, той като не се установяват конкретни, ясни и непротиворечиви факти за извършени спрямо ответника противоречащи на закона или морала действия на психическа принуда, които да са от естество да предизвикат основателни страхови представи у него и които именно да са го мотивирали да встъпи в процесното правоотношение.

Поставеният от касатора въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на делото. По този процесуален въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения – служебно известните на състава решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

5

В случая процесуалният въпрос е поставен от касатора ответник в контекста на доводи за необсъждане на събраните по делото свидетелски показания.

Доводите са неоснователни, тъй като въззивният акт обективира подробно обсъждане на събраните по делото гласни доказателства, ясно изложение в коя част показанията на свидетеля Кисьов, баща на ответника, не са кредитирани и мотивирани изводи доколко свидетелските показания се явяват в подкрепа на възраженията на ответника. Въз основа на преценката поотделно и в съвкупност на събраните по делото писмени и гласни доказателства съдът е формирал извод за задължаване на ответника по договор за встъпване в дълг и за неоснователност на възраженията на ответника за нищожност и унищожаемост на този договор. По тези съображения не може да се приеме, че апелативният съд се е отклонил от задължителната и постоянна практика на ВКС по поставения процесуален въпрос, съответно не е налице въведеното допълнително основание по чл.