Решение № 21286 от 24.11.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 21286 гр. София, 24.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 140 СЪСТАВ, в публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ИЛИНА ЛЮБ. ГАЧЕВА при участието на секретаря СОФИЯ Г. РАЙКОВА като разгледа докладваното от ИЛИНА ЛЮБ. ГАЧЕВА Гражданско дело № 20231110122296 по описа за 2023 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Производството е образувано по подадена от М. В. А., чрез адв.Ц. И. - С при САК, искова молба срещу “П Н” ЕООД. В исковата молба са изложени подробни аргументи за основателността на предявените искови претенции.

Претендират се и разноските по производството.

В срока за отговор по чл.131 ГПК, от ответника чрез адв. А. С. при САК е постъпил отговор, с който се оспорват като неоснователни предявените искове. Изложени са подробни фактически и правни съображения. Отправя се и искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.

СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое убеждение, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.49 вр. чл.45 , вр. чл.52 от ЗЗД за сумата в общ размер на 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди изразяващи се в уронване на честта, достойнството и доброто му име, причинено унижение, обида и емоционален стрес, вследствие на две статии, публикувани в електронната медия *****, собственост на ответника, като претендираното обезщетение за едната от статиите, публикувана на 12.11.2022г., със заглавие „ИЗВЪНРЕДНО: Президентството се тресе след шокиращ сигнал за областния управител от Х! М. А. уличен в огромна далавера, прибирал по 100 бона на месец рушвет от контрабандисти на парфюми“, е в размер на 5000 лв., ведно със законната лихва, считано от 12.11.2022г., до окончателното изплащане на задължението, както и обезщетение в размер на 5000 лв. за втората статия, публикувана на същата 1 дата, със заглавие „БОМБА В ПИК: Човек на Ц, приятел на Б Р, полицаят, разпоредил ареста на Б и настоящ шеф на МВР - Х - част от престъпната схема на областния М. А. за контрабанда! Групата разпъвала чадър и върху канали за цигари и наркотици“, е в размер на 5000 лв., ведно със законната лихва, считано от 12.11.2022г., до окончателното изплащане на задължението.

Разпоредбата на чл.45 ЗЗД съдържа по императивен начин общата забрана да не се вреди другиму. Нарушението й поражда отговорност на причинителя да заплати обезщетение, което на основание чл.51, ал.1 ЗЗД обхваща всички вреди пряка и непосредствена последица от увреждането. Вреда по смисъла на нормата е всяка неблагоприятна последица за признати и защитени от закона права и интереси на увредения, които могат да бъдат имуществени и неимуществени. Пораждането на деликтната отговорност по чл.49 ЗЗД е предпоставено от наличието на възлагане осъществяването на конкретно/и лице/а извършването на конкретна дейност, от която се твърди да са произтекли вредите, чието обезщетение се претендира; наличието на противоправно деяние-действие или бездействие във връзка с осъществяването на възложената работа, настъпила вреда и причинноследствена връзка между деянието и вредата. Фактическият състав на отговорността по чл.49 ЗЗД не изисква непременно наличието на вина у конкретното лице/а, извършващо възложената дейност, т.к. същата отговорност е обективна /за чужди неправомерни/противоправни действия.

Като безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните по настоящото производство са обстоятелствата, че на 12.11.2022г., на интернет страницата на ответника - https://*****/, са били публикувани процесните статии с посочените по-горе заглавия, както и че статиите са с посоченото в исковата молба, съдържание. По делото не се оспорва изрично от ответната страна, а и от събраните гласни доказателства, се установява, че статиите изхождат именно от дружеството - ответник, собственик на електронната страница, на която същите са били публикувани на посочената в исковата молба, дата.

От показанията на разпитания по делото свидетел, служител на ответника св. Н, се установява по безспорен начин, че ответникът е възложил на свои служители, заемащи съответните длъжности при него, да подготвят и публикуват на електронната му страница - *****., процесните две статии.

Съдът изцяло кредитира показанията на св. Н, в частта им, съдържаща сведения за създадената вътрешна организация на дейността при ответника, а в останалата им част, свързана с изложеното от този свидетел, във връзка с процеса по подготвяне, в т.ч. предварително проучване на относимата информация от няколко независими източници, публикуването на процесните две статии, както и последващото поведение във връзка с осигуряването на възможността за опровергаване на съдържанието на публикуваното, съдът следва да цени същите съобразно с останалия събран по делото, доказателствен материал. Това е така, тъй като показанията на св. Н, в частта им съдържаща общи сведения относно създадената организация на работа при ответника, възпроизвеждат непосредствените му възприятия като служител при ответника. Показанията на свидетеля, свързани с процесните две статии, 2 и по -конкретно в частта на същите /на показанията/, относно твърденията за осъществено предварително проучване на относимата информация от няколко независими източници, както и последващото поведение във връзка с осигуряването на възможността за опровергаване на съдържанието на публикуваното, съдът следва да съпостави с останалите събрани по делото доказателства. Това е така, тъй като свидетелят не е бил непосредствено ангажиран в процеса на подготовка и публикуване на процесните две статии, като в тази връзка следва да се отчита и евентуалната заинтересованост на същия свидетел, с оглед обстоятелството, че e служител при ответника.

Не следва да бъдат споделени като основателни възраженията, наведени с отговора на исковата молба, че ищецът не е посочил кои конкретни думи, фрази и изрази от съдържанието на двете публикувани статии, са неверни и позорящи, както и кои от тях му приписват извършването на престъпление и в този смисъл са клеветнически.

В обстоятелствената част на исковата молба се сочи, че в публикуваните статии, се съдържат клеветнически твърдения, че ищецът използвал несъществуващи връзки между него, митнически служители и служители на МВР - на местно и на национално ниво, за покровителстване на контрабанден канал за фалшиви парфюми, за което е получавал подкупи в посочения в статията, размер. Сочи се още и че в процесните статии са налице твърдения, че ищецът е оказвал влияние за предотвратяване на проверки срещу контрабандисти на парфюми; че е упражнявал влияние спрямо служители на МВР, да не изпълняват правомощията си по закон; разпъвал е “чадър” над местната мафия в гр. Х и е участвал в “престъпната схема”. Като на стр.9-11 от исковата молба са посочени и конкретните цитати от публикуваните статии в горепосочения смисъл.

Свободата на словото във всичките му форми е един от основополагащите принципи на демократичното общество. Разпоредбата на чл.39, ал.1 КРБ постановява, че всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово-писмено, устно, чрез звук, изображение или по друг начин, а съгласно чл.41, ал.1 КРБ всеки има право да търси, получава и разпространява информация. Като израз на свободата на словото тези права не са абсолютни, а ограничени до пределите предписани в чл.39, ал.2 и чл.41, ал.1, изр.2 КРБ-не могат да бъдат насочени или да се използват за накърняване правата и доброто име на другиго, за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения или обществения ред, националната сигурност, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността, срещу народното здраве и морала. Ограниченията кореспондират на конституционно признатите и защитени права на гражданите за неприкосновеност на личния и семеен живот, чест, достойнство и добро име /чл.32, ал.1 от Конституцията/.

По идентичен начин е уредбата и в чл.10 от ЕКЗПЧОС, която в ал.1 прогласява правото на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от границите. Пределите, до които се простира са установени в ал.2 -ползването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и 3 отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност, териториалната цялост, за предотвратяване на безредици или на престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или на правата на другите, за предотвратяване на изтичането на секретна информация или за поддържане на авторитета и безпристрастността на правосъдието.

В Решение № 7/1996г. на КС е дадено тълкуване на правото на свободно изразяване на мнение и свързаните с него права и свободи, прогласени в чл.3941 от Конституцията, както и на случаите, когато са допустими техните ограничения. Съдът приема, че правото на свободно изразяване на мнение може да бъде ограничено заради друго, конкуриращо право и това е на лично достойнство, чест и добро име, които също са конституционно защитени. По въпроса относно съотношението между тези конкуриращи права е проведено разграничение между информация и идеи, които се правят публично в контекста на политическия и въобще обществения дебат и такива, които не попадат в този контекст, като е постановено, че принадлежащите към първата категория се ползват с по-висока степен на защита.

В практиката на ЕСПЧ се приема, че гарантираното от чл.10 ЕКЗПЧОС право на свободно изразяване не се отнася само към общоприети и добре посрещани идеи и информация, но и към такива, които накърняват, шокират или смущават. Трябва да се отчита справедливия баланс между свободата на словото в контекста на правото на обществото да бъде информирано и защитата на репутацията на гражданите, както и границите на допустимата критика по отношение на лицата, заемащи политическа длъжност в това им качество, които са приети за по-широки, отколкото за частните лица. За разлика от последните, политикът съзнателно и неизбежно се излага на близко наблюдение на всяка негова дума и действие, както от журналистите, така и от цялото общество. Той трябва да проявява по-висока степен на толерантност, особено когато сам прави публични изявления, допускащи критика.

Същевременно чл.10, § 2 ЕКЗЧПОС дава възможност за защита репутацията на другите, т.е. на всички, включително на лицата, заемащи политическа длъжност, дори когато те не действат като частни лица, като в тези случаи, изискванията за такава закрила трябва да се преценяват във връзка с интересите на откритата дискусия по политически/обществени въпроси.

Направено е разграничение между изразяване на фактически твърдения и оценки /мнения/, като ЕСПЧ сочи, че докато съществуването на фактите може да бъде доказано, истинността на оценъчните съждения не се поддава на доказване и поставянето на изискване за доказване истинността на оценъчни съждения нарушава самата свобода на изразяване на мнение, която е съществен елемент на правото, гарантирано от чл.10 ЕКЗЧПОС.

Идентично разграничение е направено и от ВКС в множество съдебни решения по различни казуси във връзка изнесена информация в упражняване правото на свобода на словото, границите, до които се простира и кога те са нарушени чрез засягането на чужди права. При твърдения от претендиращия 4 обезщетение от кои конкретно изрази и действия е засегнат, на преценка подлежи кои от тях представляват твърдения за факти и кои оценка на факти.

На проверка за истинност подлежат фактическите твърдения и те могат да ангажират отговорност само ако са неверни и позорят адресата /клевета/, защото накърняват конституционно признатите му права. Оценките и мненията не представляват конкретни факти от обективната действителност и могат да ангажират отговорност само ако са направени в превратно упражняване правото по чл.39, ал.1 от КРБ и представляват обида или клевета. В своята практика ВКС е подчертавал, че признатото и гарантирано в чл.39, ал.1 КРБ право на мнение се упражнява надлежно и не е налице елемент на противоправност при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягаща конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага връзка с оглед неговия пост, дейност или занятие по поставения обществен въпрос, освен ако не се касае за превратно упражняване на право, а свободата на мнение бива използвана, за да се вреди на доброто име /Решение № 484/09.06.2010г. по гр.д.№ 1438/2009г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 129/11.08.2020г. по гр.д.№ 2704/2019г. на ВКС, IV г.о., Решение №