Решение № 1329 от 04.11.2024, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1329 гр. Пазарджик, 04.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ненка Цветанкова при участието на секретаря Иванка Панчева като разгледа докладваното от Ненка Цветанкова Гражданско дело № 20245220102680 по описа за 2024 година

Производството е образувано по повод искова молба от Г. В. Д., с ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Пазарджик, ул. „****** чрез пълномощник – адв. Д. Г. от АК Ловеч, адрес гр. Т., ул. „******, против „Вива Кредит“ АД, с ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ Силвър център, ет. 2, офис 73Г, с която се иска от съда да постанови решение, с което да обяви на основание чл. 10а, ал.

2 от ЗПК нищожността на клаузата на чл. 1, ал. 3 от Договор за паричен заем Standard 30 от 07.12.2023 г., предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем, както и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД да обяви нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение.

В исковата молба ищцата твърди, че на 07.12.2023 г. между страните е сключен Договор за паричен заем Standard 30 – 07.12.2023 г. с размер на заемната сума от 2500 лева при следните условия: ГЛП 40,32 %, ГПР 49,50 %, срок на погасяване 15 месеца, обща сума за връщане 3223,65 лева.

Сочи, че съгласно чл. 1, ал. 2 и ал. 3 от договора ищцата трябвало да заплати такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем в размер на 1836,30 лева, която сума била разсрочена и дължима заедно с погасителните вноски за главница и лихва. В чл. 4, ал. 1 от договора било предвидено, че в три дневен срок от усвояване на сумата ищцата следва представи обезпечение, което да отговаря на конкретни условия.

Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора било предвидено заплащането на неустойка в размер на 1224,30 лева при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Сума за неустойка била разсрочена и дължима заедно с погасителните вноски.

1

Посочва, че таксата и неустойката са включени в погасителния план към Договора за заем и разпределени на равни вноски към дължимата главница и лихва по договора за кредит. След добавянето им действителната цена на отпуснатия заем всъщност се оказва в размер на 6284,25 лв. вместо посочения размер от 3223,65 лв.

По отношение таксата за експресно разглеждане на документите счита, че същата е в противоречие с разпоредбите на ЗПК и в частност на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Освен това таксата не била включена в ГПР като по този начин бива заобиколена нормата на чл. 19, ал.

4 от ЗПК, което било отделен довод да се прогласи нищожност на клаузата. Сочи, че всяко неточно посочване на ГПР, независимо дали се надвишава законовият праг относно размера му, представлява заобикаляне на закона. На следващо място сочи, че таксата в размер на 1836,30 лв. е 73.44% от размера на получения заем, с което се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Понятието добри нрави предполагало известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие било налице нарушение, водещо до нищожност. Твърди, че чрез посочената клауза е налице скрито оскъпяване на кредита и се постига забранена от закона цел - неоснователното обогатяване на кредитора, поради което съгл. чл. 21, ал. 1 от ЗПК същата е нищожна. Счита, че посочената сума представлява прекомерно висока печалба на кредитора и е предпоставка за значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца-кредитодател и потребителя, поради което клаузата, която урежда това задължение се явява неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и като такива се явява нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Сочи, че таксата е нееквивалентна и срещу нея кредитополучателят не получава съизмеримо с пари благо.

По отношение неустойката при непредставяне на обезпечение твърди, че това вземане няма характер на неустойка и то е било изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции. Кредиторът го именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Заемодателят си гарантирал, че ще получи това вземане като създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение. Това вземане представлявало допълнителна и гарантирана за заемодателя икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. Предвидената „неустойка” не изпълнявала обезщетителна функция, тъй като тя не зависила от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение.

Неустойката по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението, а се начислявала като добавък към погасителните вноски. Така, както е уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.

Посочва, че предвиждането в договора, че кредиторът има право на обезщетение по чл.

92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитавало негов легитимен интерес, а внасяло неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване и в ущърб на потребителя.

Твърди, че неустойката била договорена в нарушение на изискванията на 2 добросъвестността и излизала извън присъщата й обезпечителна функция.

Счита, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди, а подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.

Сочи, че заплащането на неустойката представлявало допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречала на добрите нрави, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлявала неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, същата била недействителна както по арг. на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, така и по арг. от чл. 26, ал. 1, прелд. 3 от ЗЗД.

Претендира разноски.

В проведеното съдебно заседание ищцата не се явява и не се представлява. Постъпила е молба от пълномощника на ищцата – адв. Д. Г. от АК Ловеч, който моли съда да уважи исковата претенция в цялост. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, с който изразява становище за неоснователност на исковата претенция.

Не се оспорва, че между страните е бил сключен процесният договор.

Оспорва твърденията на ищцата, че таксата за експресно разглеждане на документи е в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Посочената такса била дължима при избиране на услугата за експресно разглеждане на заявката за кредит, а не при стандартния срок от 10 дни. На практика услугата по експресно разглеждане се извършвала преди сключване на договора за кредит, следователно посочената такса не можела да се разглежда като такава по управлението или усвояването на кредита.

Оспорва, че таксата за експресно разглеждане на документи цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Посочва, че услугата по експресно разглеждане на документи била допълнителна услуга, от която ищцата доброволно е избрала да се възползва като на основание чл. 19 във връзка с Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК стойността на същата не следвало да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора. Експресното разглеждане на документи нямало задължителен характер, с което обстоятелството ищцата било запозната, но в случая тя избрала доброволно да ползва тази услуга срещу заплащане на такса в посочения в договора размер.

Твърди, че договорът е сключен по искане на ищцата след като се е запознала с преддоговорната информация, попълнила е въпросници за кандидатстване на кредити, въз основа на които са договорени клаузите по договора. Договорът не бил сключен при първоначално възприети ОУ, а при индивидуални уговорки между страните.

Излага съображения, поради които счита, че атакуваната клауза не противоречи на добрите нрави.

По отношение клаузата за заплащане на неустойка заявява, че в настоящия случай неустойката има обезщетителна функция, поради което не е нищожна. Посочва, че изводът дали уговорената неустойка противоречи на принципа за добросъвестността следва да се 3 направи след преценката не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори. Дори да се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я правило нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следвало да се намали нейният размер.

Твърди, че ищцата разполагала с възможността да се откаже от договора в 14-дневен срок, за която била информирана чрез СЕФ и от текста на самия договор. В този смисъл след като е разбрала, че е в невъзможност да изпълни задължението си по чл. 4, ал. 1 от Договора и при положение, че не е пожелала да понесе тежестта на неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора ищцата е разполагала с 14 дни да се откаже от договора и по този начин да избегне неблагоприятните за себе си последици, но не го е сторила.

Оспорва твърденията на ищцата, че размерът на уговорената неустойка следва да бъде включен в ГПР. Включването на неустойката в ГПР би представлявало нарушение на императивна разпоредба на чл. 19, ал. 3 от ЗПК и би довело до заблуждаване на потребителя относно размера на действителните разходи по кредита и размера на неговите задължения.

Неустойката не следва да участва при формирането на ГПР не само заради изричната забрана за това съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК, но и поради характера на неустойката, представляваща задължение, което възниква условно само и единствено в случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение по вид и в срок, посочен в договора.

Сочи, че договореният ГПР в конкретния случай не надвишава 50% и е в рамките на допустимата в закона граница.

Счита, че в настоящия случай разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК не намира приложение и не е налице нарушение на нейните изисквания, тъй като претендираната неустойка за неизпълнение касае едно допълнително задължение за предоставяне на обезпечение и поради непредоставянето му е начислена същата. Периодът, за който е начислена неустойка, бил от изтичането на тридневния срок за предоставяне на обезпечението до крайния срок на договора, а претендираната законна лихва е за период от настъпването на падежа на договора до изплащане на задължението.

Прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.

В проведеното съдебно заседание за ответника не се явява представител.

Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

От представения и приет по делото Договор за паричен заем Standart 30 № 5984493 се установява, че на 07.12.2023 г. между ищцата Г. Д. като заемател и ответното дружество „Вива кредит“ АД като заемодател е бил сключен Договор за потребителски кредит, по силата на който кредиторът предоставя на кредитополучателя кредит под формата на паричен заем в размер на 2500 лева, който следвало да се върне на 15 месечни вноски.

Размерът на ГПР е 49,50 %, а на ГЛП 40,32 %. Посочено е, че общата сума за плащане е в размер на 5059,95 лева. В чл. 1, ал. 3 от договора е уговорено, че за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, 4 заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 1836,30 лева, представляваща такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем. С включването на тази сума месечната вноска е в размер на 337,33 лева. Според ал. 4 на същата разпоредба, с подписване на настоящия договор, страните се уговарят таксата по горната алинея да се заплати от заемателя разсрочено като се раздели на равни части и се включи в размера на всяка от погасителните вноски. В чл. 4 е уговорено, че заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояването на сумата по кредита да представи едно от следните обезпечения – поръчител или банкова гаранция. В чл. 4, ал. 1 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му по този договор, а именно: поръчител - физическо лице, което да представи бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на предоставяне и да отговаря на следните изисквания: навършена 21 годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при настоящия си работодател от 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер от 1 000 лв., през последните 5 години да няма кредитната история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател; ИЛИ банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. С клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на сумата от 1224,30 лева.