Решение № 37 от 24.01.2025, Софийски окръжен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 37 гр. София, 24.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Г. Въззивно гражданско дело № 20241800500795 по описа за 2024 година

С Решение № 145/10.06.2024г., постановено по гр.д. № 1474/2022г. на Ботевградския районен съд, са отхвърлени предявените от “Национална агенция за приходите” с БУЛСТАТ 131063188 срещу „Ню клийн” ЕООД с ЕИК 200845929 и Т. Г. В. с ЕГН ********** искове с правна квалификация чл.

216, ал. 1, т. 4 от ДОПК за обявяване на недействителност спрямо държавата на сключен между ответниците договор за продажба, обективиран в Нотариален акт № 86, том I, рег. № 997, дело № 66 от 2017 г. на нотариус с рег.

№ 408 Татяна Филчева, с район на действие Районен съд – Ботевград, с който “Ню клийн” ЕООД е продало на Т. Г. В. следните свои недвижими имоти: 1. ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.

Ботевград, Софийска област, одобрени със Заповед № РД-18- 49/ 14.10.2011 г., с адрес на поземления имот: гр. Ботевград, п.к. 2140, ул. “Севаст Огнян” № 21, с площ съгласно КККР на гр. Ботевград от 672 кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана; начин на трайно ползване - за друг вид застрояване, стар идентификатор - ***, номер по предходен план квартал 70, парцел XXI, при съседи ***, ***, ***, заедно с построената в имота; 2. СГРАДА с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.

Ботевград, Софийска област, одобрени със Заповед № РД-18- 49/ 14.10.2011 г., с адрес на поземления имот: гр. Ботевград, п.к.2140, ул. “Севаст Огнян” No 21, със застроена площ съгласно КККР на гр. Ботевград от 112 кв.м., а съгласно Удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж № 9/21.04.2017 г., издадено от Община Ботевград, с площ от 208 кв.м., разположена в поземлен имот с идентификатор ***, трайно предназначение - друг вид 1 застрояване, складова, инфраструктурна сграда, стар идентификатор - няма, номер по предходен план - няма.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на Националната агенция за приходите срещу горното решение. Жалбоподателят счита същото за неправилно и незаконосъобразно, както и постановено в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на сьдопроизводствените правила. Акцентира върху доказания факт на извършване на атакуваната в настоящото производство сделка. Подчертава, че при сключването й "Ню клийн” ЕООД е декларирало, че няма непогасени подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски, което е в противоречие на действителното фактическо положение, тъй като същото е подало декларации, с които то само е посочило размера на дължимите от него суми за съответните периоди и видове задължения, и освен това такива се съдържат в ГФО на „Ню клийн“ ЕООД за 2015 г. и 2016 г. и в справката за неплатените задължения на дружеството. Описва предприетите от НАП действия за събиране на неплатените публични задължения, както и установените по делото действия на дружеството за възпрепятстване на това.

Счита, че управителят на дружеството е знаел за наличните задължения, както и че е сключил процесната сделка с намерение да увреди фиска. Сочи, че в случая такова увреждане е налице. Прави извод за доказаност, че разпоредителната сделка е извършена след като са установени задължения на дружеството и с намерение да се увреди кредитора, като в подкрепа на това се позовава на събраните по делото доказателства и прави изводи въз основа на тях. Излага принципни съображения и цитира съдебна практика във връзка с предпоставките за уважаване на иск по чл. 135, ал. от ЗЗД и – в сравнителноправен аспект – чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. Оспорва решаващите изводи на районния съд и счита, че те се основават на стара съдебна практика.

Развива съображения, че независимо дали задължението за плащане на данъци е определено с акт на данъчната администрация, то възниква ех lege и става изискуемо с настъпването на определения в конкретния данъчен закон падеж.

Чл. 105 от ДОПК определя декларацията, изходяща от данъчно задълженото лице не само като необходимо, но и като достатъчно средство за установяване основанието и размера на задължението. Сочи, че в случая вземанията на държавата са установени по реда на чл. 109 от ДОПК - по декларации, подадени от длъжника, а не с ревизионен акт, което е допустимо съгласно ДОПК и по аргумент от чл. 108, ал. 2 от ДОПК. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемия Т. Г.

В., който оспорва жалбата и споделя изводите на районния съд. Счита, че същият правилно е съобразил относимите доказателства, които е коментирал и обсъдил подробно. Оспорва наведените в жалбата доводи, като ги намира за бланкетни и необосновани. Намира, че в случая не е налице установено публично вземане. Анализира последиците от подаване на декларация с невярно съдържание. Сочи, че решаващият извод на БРС, че ..."публичното вземане на ищеца, по което същият се явява кредитор , следва да бъде установено с влязъл в сила административен акт, респективно влязло в сила съдебно решение" е подкрепен със съдебна практика. Счита, че действията на НАП във връзка с процесните публични задължения били неадекватни.

Излага съображения във връзка с погасителната давност и с размера на цената на иска. Цитира съдебна практика и прави изводи въз основа на нея.

2

Претендира разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят се представлява от главен публичен изпълнител Г., която поддържа жалбата, оспорва отговора и счита решението за неправилно, незаконосъобразно, немотивирано и в противоречие с материалния закон.

Моли съда да го отмени и да обяви за недействителни по отношение на държавата процесните разпоредителни сделки. Счита за доказано, че са изпълнени всички елементи от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, а именно - налице са установени публични задължения преди датата на извършване на разпоредителната сделка, която е извършена с намерение за увреждане. По основния спорен между страните въпрос намира, че БРС се е позовал на стара съдебна практика на ВКС, която касае отменения ДОПК.

Настоява, че, съгласно по- актуалната съдебна практика, установени задължения са не само тези по влязъл в сила ревизионен акт по чл. 216 или по съдебно решение, а и тези, които са по подадени от лицето декларации, тъй като самата декларация е изпълнително основание по ДОПК. Счита, че е налице и другият елемент от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4, а именно - намерението за увреждане. Подчертава, че не твърди наличие на такова намерение за увреждане и у преобретателя на сделката, а само у длъжника по сделката. Акцентира върху предприетите от НАП действия за събиране на процесните публични задължения. Подчертава, че, освен цитираната от насрещната страна съдебна практика, има и такава, която признава, че с подадената декларация може да се установяват задължения.

Изтъква, че според закона, не е необходимо, те да са окончателни, а окончателното им установяване наистина настъпва след като изтече 5годишния давностен срок. Претендира присъждане на разноски по делото.

Представя писмена защита в която възпроизвежда и систематизира доводите си по релевантните спорни въпроси. Анализира разпоредбата на чл. 216, ал. 1 от ДОПК, като подчертава, предпоставка за прилагането й е сделките да са сключени след „установяване на публичното задължение“. Тълкува актуалната й редакция, според която сделките следва да са сключените след „датата на деклариране“ или на „установяване на публичното задължение“, като счита, че тази промяна не съставлява въвеждане на ново основание, а е добавена за повече яснота, за правилното прилагане на законовата разпоредба, и за да се уеднакви противоречивата съдебна практика по приложението на разпоредбата на чл. 216 от ДОПК. Сочи, че цитираната от БРС съдебна практика се базира на едно- единствено съдебно решение, което е постановено по отменения ДПК, но тази практика е преодоляна с по- нова такава. Твърди, че ответникът "Ню клийн" ЕООД е носител на публично задължение в особено големи размери по подадени от самият него декларации за данъци и задължителни осигурителни вноски. Сочи, че една от основните характеристики на данъците е тяхната законоустановеност по основание, размер и субекти, като задължението за плащане на данъци възниква с настъпването на определения в конкретния данъчен закон падеж, без значение, дали е определено с акт на данъчната администрация. Прави извод, че данъчните задължения възникват ex lege и стават изискуеми с настъпването на определения в конкретния данъчен закон падеж. Обосновава, че, съгласно чл.

105 от ДОПК, декларацията, изходяща от данъчно задълженото лице, е достатъчна за установяване основанието и размера на задължението.

Анализира предпоставките за неговата изискуемост. Намира за доказано, че атакуваната разпоредителната сделка е извършена след като са установени 3 задължения на дружеството, с намерение да се увреди кредитора. Посочва конкретни обстоятелства, от които се установява наличието на такова намерение. Намира за изпълнен фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, а исковата претенция - за доказана, като моли съда да я уважи.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемото дружество „Ню клиин“ ЕООД не се представлява и не изразява становище по спора.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият Т.

Г. В. не се явява. Представлява се от адв. Н., който поддържа отговора, оспорва жалбата и намира същата за неоснователна. Изразява несъгласие с направеното от жалбоподателя тълкуване на фактите. Счита, че в случая няма установени задължения. Черпи аргументи от разликата между редакциите на чл. 216 от ДОПК преди и след 2020 г. Прави извод, че установеност на задълженията настъпва след изтичане на 5 г. срок, но в случая такъв не бил изтекъл. Намира, че при липса на установеност на данъчното задължение, не би могло да се говори за изпълнен фактически състав. Допълнително атакува доводите на жалбоподателя във връзка с друг елемент от този състав, а именно - намерението за увреждане. Оспорва тезата на жалбоподателя, че същото се доказвало с обективирани фактически действия, които бил извършил управителят, като във връзка с това подчертава, че дружеството има двама управители. Не оспорва, че дружеството е било прехвърлено, но изтъква, че към момента на прехвърляне задълженията му са били около 17 000 лв., като за тях управителят на дружеството е подал изрична декларация. Сочи, те преминават върху приобретателя на дружеството, който е имал възможност да ги погаси, но поради бездействието на данъчната администрация задължението от 17 000 лв. е стигнало до 500 000 лв. Прави извод, че държавната администрация не следва в случая да черпи права от своето поведение, което окачествява като неадекватно, доколкото не били взети мерки за налагане на необходимите обезпечения. Счита, че цитираната от него и от БРС съдебна практика е подбрана коректно и касае ДОПК. Позовава се на чл. 17 от Европейската харта за правата, съгласно който, ако някой придобие по предвидения от закона ред собственост, то тя не може да му бъде отнемана без справедливо обезщетение. Твърди, че не може да се създават тежести за правните субекти в държавата. Не може наказателни санкции да бъдат въвеждани с тълкуване на закона. Претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.

Представя писмени бележки, в които поддържа, че не е налице фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК. Навежда довод, че задълженията на дружеството към момента на сделката са били в размер на 17461,01лв. и че тази сума би постъпила по сметките на НАП, ако бяха взети обезпечителни мерки, а нарастването на задълженията на дружеството е станало едва след този момент, откъдето прави извод за отсъствие на намерение да бъде увреден кредиторът. Цитира и анализира съдебна практика. Твърди, че към момента на извършване на атакуваната сделка съдебната практика на ВКС е за наличие на установеност на задължение само на база административен акт или съдебно решение, а по- късното изменение на разпоредбата на чл. 216 от ДОПК не преурежда вече заварените правоотношения. Акцентира върху разпоредбата на чл. 109 от ДОПК и момента на окончателно установяване на задълженията. Прави извод за недоказаност на намерение за увреждане от факта, че към момента на продажбата на процесния имот дружеството е притежавало камион и лек 4 автомобил, които не са били запорирани, и е било възможно, тяхната стойност да е била достатъчна за покриване на публичните задължения. В подкрепа на това сочи също, че към момента на продажбата задълженията не са установени и окончателни, както и че преминават заедно с дяловете на дружеството у трето лице, което следва да ги плати. Счита, че и другите посочени от жалбоподателя действия не сочат на такова намерение.