Определение № 870 от 15.12.2023, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 870 гр. Варна, 14.12.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Георги Йовчев

Членове:

Николина П. Дамянова

Даниела Ил. Писарова като разгледа докладваното от Николина П. Дамянова Въззивно частно търговско дело № 20233001000644 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК във вр. чл. 130 ГПК , образувано по частна жалба вх. № 26360/31.10.2023 г. на Б. Г. С., подадена чрез процесуален представител- адв. К. Т. от ВАК, срещу определение № 1440/19.10.2023г., постановено по т. д. № 245/2023г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е прекратено производството по делото.

В частната жалба се излагат съображения за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Твърди с неправилност на изводите на първоинстанционния съд за наличие на сила на пресъдено нещо, формирана в резултат на приключил съдебен спор по чл. 439 ГПК, която да е процесуална пречка за разглеждане на делото. Сочи, че изтичането на давностния срок по време на предходния висящ процес не следва да се приема като такъв, който е в обхвата на силата на пресъдено нещо. Твърди се също, че по предявения нов иск по чл. 439 ГПК, ищецът се позовава отново на настъпили обстоятелства след приключване на производството, по което е издадено изпълнителното основание, а последното е стабилизирано и всички обстоятелства след този момент следва да се квалифицират като нововъзникнали такива. Иска се отмяна на прекратителното определение и връщане на делото на окръжния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

В законоустановения срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, по електронен път, е 1 постъпил отговор на частна жалба, депозиран от насрещната страна „Еос Матрикс“ ЕООД- гр. София, представлявано процеса от адв. Р. М. от АКВарна, в който са изложени съображения и доводи за законосъобразност на обжалвания акт, респ. за правилност на извода, че по отношение на въведените с исковата молба факти и обстоятелства, в производство между същите страни е постановено влязло в решение пред друг съд.

Частната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването и е процесуално допустима. Същата е редовна и надлежно администрирана от първоинстанционния съд и подлежи на разглеждане по същество.

Жалбоподател е освободен от заплащането на държавни такси в производството, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, с определение № 853/13.06.2023г. по т. д. № 245/2023 г. по описа на ВОС.

Съставът на АпС- Варна, като обсъди съображенията и доводите на жалбоподателя във връзка с изложените оплаквания, съобрази становището на насрещната страна и данните по делото, намира частната жалба за основателна по следните съображения:

Варненският окръжен съд е бил сезиран на 02.05.2023 г. с искова молба на Б. Г. С., подадена чрез адв. К. Т., с която са предявени множество отрицателни установителни искове по чл. 439 ГПК срещу „Еос Матрикс“ ЕООД, за установяване между страните, че поради изтекла погасителна давност ищецът не дължи на ответното дружество сумите, за които са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 30.04.2013г. по ч.гр.д. № 6141/ 2013г. по описа на ВРС, XXIV състав, представляващи предмет на образувано изпълнително дело № 20137110400299 по описа за 2013г. на ЧСИ Д.П.Я., район на действие Варненски окръжен съд, вписан с peг. № 711 в КЧСИ, а именно: сумата 25 957.55 евро, представляваща главница по договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия плюс“ № BL10096/19.11.2007г., Анекс 1/20.12.2010г., Анекс 2/20.02.2012г., договор за поръчителство от 19.11.2007г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК- 29.04.2013г., договорна лихва от 4675.60 евро за периода от 21.03.2012г. до 25.04.2013г., такса в размер на 2

196.29 евро, както и сторените в заповедното производство съдебноделоводни разноски в размер на 2 469.51 лв., от които: 1205.94лв- платена държавна такса и 1 263.57 лв.- адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 367 ГПК ответникът е подал отговор, в който твърди недопустимост на исковете предвид обстоятелството, че между страните е водено производство по спор със същия предмет, по гр. д. № 7587/2021 г. по описа на СГС, приключило с отхвърляне на иска по чл. 439 ГПК. Ответникът е представил преписи на решение № 686/30.03.2022 г., постановено по гр. дело № 7587/2021г., по описа на СГС, с които е отхвърлен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, предявен от Б. Г. С. срещу „Еос Матрикс“ ЕООД, за установяване в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумите по издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 6141/2013 г. на ВРС, XXIV състав, поради изтекла погасителна давност, както и решение № 218 от 10.03.2023 г. по търг. дело № 1992/2021 г., по описа на Апелативен съд– София, с което е потвърдено първоинстанционното решение.

За да прекрати производството по делото в обжалваното определение решаващият съдия е направил изводи, че влезлото в сила решение, постановено по гр. д. № 7587/2021 г. по описа на СГС, с който е отхвърлен искът по чл. 439 ГПК, е формирал сила на пресъдено нещо по спорния предмет и е приел, че това води до недопустимост на исковете, с които е сезиран, поради непререшаемост на разрешения с този съдебен акт спор.

Изводите са неправилни.

Преди всичко, следва да се посочи, че е налице противоречива практика на съдилищата, която не е отстранена по задължителен начин от ВКС, по въпроса дали изтичането на давностния срок по време на висящия исков процес по отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, които е основан на правопогасяващото възражение за погасителна давност, е обстоятелство, подлежащо на съобразяване от съда, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.

Според едното становище, в случаите, когато искът по чл. 439 ГПК е основан на твърдения за погасяване на правото на принудително изпълнение на парично вземане, т. е. на правопогасяващо възражение, упражнено с предявяването на иска, което поради правната си същност, не може да се „правоувеличава“ или „правонамалява“ след упражняването му, без да е 3 упражнено отново, изтичането на давностния срок в хода на процеса е извън предмета на вече образувания спор. Длъжникът може да се позове отново на периода на бездействие на кредитора, считано от датата на подаване на исковата молба по приключил спор и да обоснове с изтичането му ново правопогасяващо възражение с предявяване на нов иск. Това ново възражение ще породи целения от длъжника правен резултат, а именно признаване на погасяване на правото на принудително изпълнение на парично вземане поради изтичане на приложимия, съобразно вида на паричното вземане, срок по чл. 110 и чл. 11, ЗЗД, за погасяване по давност, (която не се прилага служебно от съда), ако към датата на подаване на исковата молба се установи бездействие на длъжника за период, равен или по- дълъг от установения от закона срок, при съобразяване на всички основания за спиране и/или прекъсване на давността за периода след приключване на производството, по което е издадено изпълнителното основание, включително и в хода на предходния процес по отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК.

Според другото становище, изтичането на давностния срок по време на висящия исков процес по отрицателен установителен иск е обстоятелство, подлежащо на съобразяване на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. (в този смисъл са изложени мотиви, извън въпроса по чл. 290 ГПК, в решение № 209/02.02.2016г. постановено по търг. дело № 1248/2013 г., I т.о., ТК, на ВКС).

Настоящият съдебен състав възприема първото становище, но това е без значение за произнасянето по спорния въпрос за допустимост на прекратеното с обжалваното определение производство по предявен от Б. Г.

С. отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК срещу „Еос Матрикс“ ЕООД.

Ако се възприеме първото становище, то въпросът дали приложимият за погасяване на процесните парични вземания давностен срок е изтекъл в хода на предходния съдебен процес между същите страни, е извън предмета на приключилия спор. Вероятно, това е било и разбирането на състава на Апелативен съд- София, постановил решение № 10.03.2023 г. по т.д. № 1992/2021г., тъй като първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, е потвърдено по съображенията, че давностният срок не е изтекъл към датата на подаване на исковата молба.

4

Ако се възприеме второто становище, и от там, че изтичането на давностния срок в периода от постановяване на първоинстанционното решение на СГС до произнасянето на въззивния състав на Апелативен съд София, е обстоятелство, което е в предмета на спора и е подлежало на съобразяване от въззивния съдебен състав, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, то диспозитивът на въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска, не формира сила на пресъдено нещо относно факта на изтичането на давността в хода на висящия процес, а точно обратното- че вземанията не са погасени по давност. В т. 18 на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, а мотивите на решението не са източник на сила на пресъдено нещо.

Несъответно на спецификата на предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, основан на правопогасяващо възражение за давност, в обжалваното определение първоинстанционния съд е приел, че е сезиран с фактически твърдения за изтекла погасителна давност за минал период и с петитум за установяване погасяване право на принудително изпълнение към минал момент, респ. към дата, към която предходното производство е било висящо. В производството по този иск съдът следва да се произнесе по въпроса дали в период, чиято крайна дата е подаване на исковата молба, (ако се възприеме първото становище, с изключване на приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК доколкото изтичането на погасителната давност през нов период не може да се съобразява служебно) или момента на приключване на устните състезания в съответната инстанция (при възприемане на второто становище относно съобразяването на новия период като новонастъпил факт), е изтекъл приложимият за конкретните парични вземания давностен срок, с оглед на всички установени релевантни факти и обстоятелства, относими към прекъсване и/или спиране на давността, настъпили след приключване на производството, по което е издадено изпълнителното основание. Ищецът може да релевира в исковата молба съображения и доводи в кои периоди според него срокът е текъл, прекъсван, спиран и изтекъл, но това не означава, че съдът е сезиран с иск за установяване погасяването право на принудително изпълнение към минал момент. В случая, ищецът релевира подобни 5 твърдения, но петитумът, обективиран в исковата молба, не е за установяване погасяване на права към минал момент. Въпроси по съществото на спора, които следва да бъдат разрешени в новото производство, са дали кредиторът е прекъснал неизтеклата давност на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД, предприемайки изпълнителни действия в хода на предходния исков процес по чл. 439 ГПК.

По изложените съображения, съставът на въззивния съд намира, че исковете, предявени от Б. Г. С., чрез процесуален представител- адв. К. Т. от ВАК, по които е било образувано производството по т. д. № 245/2023 г. по описа на ВОС, ТО, са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

Поради противоречивите правните изводи на двете съдебни инстанции относно преценката по чл. 130 ГПК за допустимостта на производството, обжалваното определение следва да се отмени и делото да се върне на първоинстанционния съд с указания за продължаване на съдопроизводствените действия.

Така мотивиран, на основание чл. 278 ГПК, ВнАпС, ТО, ІII- ти състав, ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 1440/19.10.2023г., постановено по т. д. № 245/2023 г. по описа на Варненски окръжен съд, и