Решение № 268 от 17.04.2025, Районен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 268 гр. Разград, 17.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на четИ.десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА при участието на секретаря ГАЛЯ МАВРОДИНОВА като разгледа докладваното от ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА Гражданско дело № 20243330101945 по описа за 2024 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД Образувано е по искова молба от М. К. М., чрез процесуалния му представител адв.

Н. М. от АК Ямбол, против „НЕТКРЕДИТ“ ООД гр. София, с която моли съда да приеме за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит № ********************** от 08.03.2023 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, 10 от ЗПК.

Сочи се, че по силата на сключения договор за потребителски кредит, ищецът получил в собственост сумата от 800,00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 40.06 % и ГПР в размер на 48.29 %. В т. 3.2.1 от ОУ било посочено, че до края на следващия ден от сключването на договора, ищецът е длъжен да предостави на ответника гаранция по кредита. В чл. 6, ал. 1 от договора се съдържала санкция при непредставяне на исканата гаранция, а именно – дължала се сумата от 1 104.00 лева, неустойка, която следвало да се заплаща от ищеца разсрочено всеки месец.

Счита, че не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и за договорна лихва, поради нищожност на кредитната сделка. Твърди изначална недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1. т. 9 от ЗПК – договорната лихва, която не била породила валидни правни последици, поради противоречие с добрите нрави, съгласно чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, както и значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, водеща до злепоставяне интересите на потребителя от страна на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Последният не изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва.

По отношение валидността на сключения договор за потребителски кредит важали изискванията на специалния закон – ЗПК. Клаузата на т. 3.2.1 от ОУ възлагала в тежест на ищеца до края на следващия ден от сключване на договора да предостави на ответника гаранция по кредита, издадена от небанкова финансова институция или двама поръчители.

По същество тази клауза представлявала неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране, като не предоставяла избор за потребителя – дали да предостави обезпечение и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза въвеждала били неосъществими за потребителя, особено и предвид сравнително ниския размер от 800.00 лв. на паричния кредит. Навежда, че не само правно, но и житейски било необосновано да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция.

1

Следователно, поставяйки изначално изисквания, за които било ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът целял да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включвал тази неустойка към дължимата по кредита договорна лихва и към ГПР, като по този начин заобикалял нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Счита за явно кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение и именно поради това намира, че вземането за неустойка представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова следвало да бъде включено в ГПР.

Намира за необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябвало да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява какви точно суми ще дължи. В процесния договор били посочени процентните стойности на ГГIP, но от съдържанието на същия не можело да се направи извод кои точно разходи се заплащали и по какъв начин е формиран ГПР. Предвид предпоставките, при които ставала изискуема неустойката счита, че тя е с характер на възнаграждение и следвало да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Всичко това поставяло потребителя в неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно е оскъпяването по кредита.

Горното директно противоречало на чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО.

Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формирал и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следвало да направи във връзка с кредита, за да може той да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

От посоченото следвало, че за да се спази и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, в договора следвало да се посочи не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлявал ГПР, но и изрично и изчерпателно да се посочат всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това било особено съществено, предвид обстоятелството, че в чл. 11, ал.

5 от Договора се сочела общата сума за заплащане от потребителя, но в нея не била включена дължимата по чл. 6, ал. 1 от договора неустойка. Така налице било пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

Невярното посочване на лихвения процент в чл. 11, ал. 1 от договора в размер на 40.06 %, без да е включена в него скритата лихва, имало за резултат и невярното разписване на ГПР в размер на 48.29 %. Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се приеме като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП, защото подвеждала потребителя относно спазване забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, кои компоненти са включени в него и как е формиран посочения в договора ГПР, което нарушавало основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин.

За да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора трябвало да се посочи не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да се посочат всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Това задължително съдържание следвало да е налице към момента на подписване на договора, тъй като именно към този момент кредитополучателят можел да изрази своето информирано съгласие по отношение на неговите общи параметри.

В случая неустойката се дължала при неизпълнение на договорно задължение, което не съставлявало основната престация по договора и се дължало, независимо дали кредиторът търпял вреди от настъпило неизпълнение, поради което съставлявала типичен пример за неустойка, която изначално не притежавала обезщетителна функция. Вредите, компенсирани с тази неустойка не били съизмерими нито с положителен, нито е конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречало на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи 2 добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск.

Неустойката не притежавала и обезпечителна функция, доколкото било уговорено, че се дължи в срок до края на следващия ден след сключване на договора. В чл. 71 от ЗЗД се предвиждали различни правни последици при непредоставяне на обезпечение, като правото на кредитора да обяви предсрочна изискуемост на вземанията си, да измени облигационната връзка при невъзможност да гарантира събирането им. В процесния договор, в разрез с нормалното търговско развитие на правоотношенията, били предвидени различни правни последици, което разкривало целта му – да предвиди силно ограничителни изисквания за предоставяне на обезпечение, за да си гарантира допълнителната икономическа облага, подвеждащо именувана като неустойка.

Твърди неприложимост на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, съгласно който нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не била налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на договора относно определянето на ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или, че процесният договор би бил сключен, ако в него не била включена клаузата за ГПР, изхождайки от характера на договора, който бил възмезден и включването на клауза за договаряне на ГПР било въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Затова счита нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД за неприложима и нищожността на посочената клауза в договора обуславяла недействителност на целия договор.

Претендира разноски, като въвежда възражение за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение на ответника.

В отговора си ответникът изразява становище за допустимост, но неоснователност на исковите претенции. Признава, като счита за безспорни и ненуждаещи се от доказване, сключването на 08.03.2023 г. на договор за кредит № ********************** между страните по делото, по силата на който на кредитополучателя бил предоставен заем в размер на 800,00 лева, както и включването към размера на ГПР в договора единствено разходът за възнаградителна лихва.

Оспорва твърденията на ищеца за нищожност на процесния договор за кредит на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Счита, че надвишаването на нормативно установения горен праг на ГПР би довело до нищожност само на онези клаузи, надвишаващи максимално допустимия размер от 5 пъти законната лихва за забава, но не и до недействителност на целия договор, съгласно чл. 19, ал.

5 и ал. 6 във вр. с ал. 4 от ЗПК. Сочи, че последователно и трайно било застъпено разбирането в практиката на СЕС, че целта на потребителската защита е да се възстанови правното и фактическо положение, в което потребителят би се намирал без неравноправната клауза, при съблюдаване принципа на пропорционалност, като общ принцип от правото на Съюза, изискващ националната правна уредба, с която се прилага това право, да не надхвърля необходимото за постигане на преследваната цел. Непропорционално би било да се отрече правото на кредитора да получи възнаградителна лихва при обявяване на целия договор за недействителен при положение, че правното и фактическо положение, в което потребителят би се намирал, може да се възстанови, като същевременно договорът продължи да се изпълнява. Намира ищцовите твърдения за липсата на условия за прилагане на ГЛП в процесния договор за неоснователни. В чл. 11, ал. 1 на процесния договор бил уговорен размерът на годишната лихва по кредита, като ясно и точно било записано, че същият е фиксиран, а в ал. 2 бил изложен погасителен план, съдържащ изискуемата по чл.

11, ал. 1, т. 11 от ЗПК информация. От него можело да се установи по ясен и категоричен начин размерът на главницата, размерът на възнаградителната лихва, месечният лихвен процент и падежът на погасителната вноска, включително общата сума по кредита.

В чл. 19 от ЗПК била транспонирана разпоредбата на чл. 19 от Директива 2008/48/ЕО, като се предвиждало, че годишният процент на разходите по кредита се изчислявал по формула съгласно приложение № 1 и при неговото изчисляване не се включвали разходите, които потребителят следвало да заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит (чл. 19, ал. 2 и ал. 3, т. 1 от ЗПК).