Решение № 422 от 23.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 422 гр. София, 23.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20221100512003 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищеца „Б.Т.Г.“ ООД срещу решение № 7850 от 11.07.2022 г. по гр. д. № 39757/2021 г. на Софийски районен съд, 42 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу „Б.“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК за сумата от 6118,52 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от допуснато обезпечение по гр.д. № 3053/2018 г. по описа на СГС, както и по подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника „Б.“ ООД срещу решение № 7850 от 11.07.2022 г. по гр. д. № 39757/2021 г. на Софийски районен съд, 42 състав, в частта, с която е уважен предявеният от „Б.Т.Г.“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК за сумата от 4788,58 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от допуснато обезпечение по гр.д. № 3053/2018 г. по описа на СГС, под формата на законната лихва върху запорираната сума от 15296,29 лв. за периода 16.03.2018 г. – 15.04.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от 07.07.2021 г. до окончателното й изплащане.

Във въззивната жалба на ищеца са наведени доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, с 1 твърдения, че искът е останал недоказан поради неоснователно недопуснатата от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза. Ето защо ищецът моли решението в обжалваната част да бъде отменено и предявеният иск за имуществени вреди от пропуснати ползи (нереализирана печалба) да бъде уважен изцяло.

Въззиваемият-ответник „Б.“ ООД счита, че въззивната жалба на ищеца е неоснователна и моли първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част да бъде потвърдено.

Във въззивната жалба на ответника са наведени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост с твърдения, че по делото не е доказано реално настъпване на вреда за ищеца в размер на законната лихва върху запорираната сума, нито че вземането към банката е било ликвидно и изискуемо.

Ответникът счита, че размерът на претенцията би следвало да се равнява на лихвите по банкови депозити и в този смисъл същият се явява недоказан по делото. Намира, че невъзможността на ищеца да се разпорежда с процесните парични средства не е в причинна връзка с допуснатото обезпечение предвид наложения особен залог в полза на банката, както и на други запори върху същата банкова сметка. Твърди, че липсва негово противоправно поведение с оглед използване на цялата запорирана сума за удовлетворяване на присъдените му вземания. Ето защо моли решението в обжалваната част да бъде отменено, а предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

Въззиваемият-ищец „Б.Т.Г.“ ООД счита, че въззивната жалба на ответника е неоснователна и моли първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно поради следните съображения:

Отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК е специфична безвиновна деликтна отговорност на лицето, по чието искане е допуснато обезпечението, при която вследствие на наложената обезпечителна мярка са възникнали вреди за лицето, срещу което е допуснато 2 обезпечението. Предвид деликтния характер на отговорността, за ангажирането й е необходимо да се установи неоснователно наложено обезпечение (когато искът, по който е било допуснато обезпечение, е бил отхвърлен като неоснователен, делото е било прекратено или бъдещият иск не е бил предявен в дадения на ищеца срок) и претърпени от ответника по този иск вреди в причинно-следствена връзка с наложеното обезпечение.

В настоящия случай не се спори, а и от приетите писмени доказателства се установява, че по молба на „Б.“ ООД е било допуснато обезпечение на бъдещи искове за сумата от 15296,29 лв., възнаграждение за изпълнени СМР, за сумата от 45416,08 лв., дължима гаранция, както и за сумата от 1529,54 лв., обезщетение за забава, чрез налагане на запор върху вземания на „Б.Т.Г.“ ООД по банкови сметки до сумата от общо 62243,91 лв., като запорът е бил ефективно наложен на 16.03.2018 г. върху налични парични средства по банкова сметка на ищеца в „УниКредит Булбанк“ АД. С влязло в сила решение на Софийски апелативен съд по търг. дело № 17/2019 г. „Б.Т.Г.“ ООД е било осъдено да заплати на „Б.“ ООД главница в размер на 45416,08 лв. и лихва за забава в размер на 1766,32 лв., като претенцията за главница от 15296,29 лв. е била отхвърлена.

В трайно установената съдебна практика е прието, че в случай на неправомерно задържана парична сума (под формата на запорирани парични средства по банкова сметка, внесена парична гаранция, иззета парична сума като предмет на нарушение, което впоследствие е установено за неизвършено) собственикът на паричните средства търпи пропуснати ползи под формата на неосъществено увеличаване на имуществото, което се основава на предположението за състоянието, в което то би се намирало, ако не бяха засегнати имуществени блага. През периода на задържане на паричната сума ищецът е бил в невъзможност да я ползва за задоволяване на свои нужди и да реализира от нея доход, поради което същият е пропуснал да реализира и полза, което е имуществена вреда, подлежаща на обезщетяване. Доколкото при липса на специална регламентация по отношение обема на вредите, които подлежат на обезщетяване, и по размера на обезщетението приложение намира общото правило на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, то причинителят отговоря за всички преки и непосредствени вреди, които са в причинно следствена връзка с неоснователно допуснатото обезпечение, като вредата в хипотезата на чл. 403, ал. 1, пр. 1 ГПК е съизмерима, като минимален размер, със законната лихва върху учредения като обезпечение залог в пари за периода, като пряка и непосредствена последица от същото това обезпечение. В този смисъл – Решение № 432 от 27.12.2011 г. по гр. д. № 1380/2011 г. на III г. о на ВКС, Решение № 281 от 04.10.2011 г. по гр. д. № 1684/2010 г. на III г. о. на ВКС, Решение № 101 от 05.08.2013 г. по т. д. № 1029/2012 г. на I т. о., Решение № 156 от 18.12.2017 г. на ВКС по т. д. № 449/2017 г., II т. о.

Следователно, предвид неоснователността на претенцията за 15296,29 лв., запорирането на собствени на ищеца парични средства в посочения размер е било неправомерно, като последният без основание е бил лишен от възможността да ползва и да се разпорежда с посочената парична сума за периода от налагането на запора на 16.03.2018 г. до влизане в сила на съдебното решение на 15.04.2021 г., поради което за посочения период му се дължи 3 законна лихва в размер на присъдената сума от 4788,58 лв. Противно на доводите във въззивната жалба на ответника, фактът, че запорът така и не е бил частично вдигнат и всички запорирани парични средства са били използвани за удовлетворяване на вземанията на „Б.“ ООД по останалите основателни искови претенции, не обуславя неоснователност на претенцията, тъй като за периода на претендираното обезщетение не е съществувало основание за задържане на паричната сума от 15296,29 лв. – вземането, за обезпечение на което е бил наложен запорът в този размер, никога не е възниквало в полза на ответника (видно от влязлото в сила решение по спора между страните), а останалите вземания, които впоследствие са били удовлетворени с тези парични средства – законна лихва и разноски, все още не са били ликвидни и изискуеми и не са били предмет на наложената обезпечителна мярка към момента на налагането й. В този смисъл, за периода от 16.03.2018 г. до 15.04.2021 г. „Б.Т.Г.“ ООД неправомерно е бил лишен от възможността да използва паричните си средства в посочения размер и при липсата на данни за претърпени вреди в различен размер (с оглед уговорен различен лихвен процент по банков депозит) има право на обезщетение в минимален размер, съизмерим със законната лихва за посочения период.

Във връзка с доводите на въззивника-ответник следва да се отбележи, че данните за наложени в хода на процесния период други запори върху паричните средства на ищеца по същата банкова сметка не обуславят различни правни изводи, тъй като, от една страна, те не са наложени в резултат от действията на самия ищец (и в този смисъл не е налице съпричиняване), а по искания на трети лица, а от друга страна, не става ясно дали тези запори са били правомерно наложени (т.е. дали ищецът действително е имал парични задължения към трети лица в посочените размери), както и дали ищецът не е бил лишен от възможността да изпълни задълженията си към тези трети лица отчасти именно поради неоснователно задържаната парична сума по наложената обезпечителна мярка на ответника.

С оглед на изложеното, при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал настоящият въззивен състав намира за доказана претенцията за присъждане на законна лихва върху неоснователно запорираната парична сума от 15296,29 лв. за периода от 16.03.2018 г. до 15.04.2021 г. в размер на 4788,58 лв.

В останалата част претенцията за присъждане на обезщетение за пропуснатите от ищеца ползи под формата на нереализирана печалба е неоснователна. Ищецът претендира заплащане на обезщетение в размер на 6118,52 лв. с твърдения, че на тази сума се равнява печалбата, която дружеството е щяло да извлече за периода 2018 г. – 2021 г., в случай че имаше възможност да използва неправомерно запорираните парични средства от 15296,29 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД (приложима в случая предвид деликтния характер на отговорността по чл. 403 ГПК) деликвентът дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането – както претърпяната загуба, така и пропуснатата полза (неосъществено увеличаване на имуществото на увреденото от деликта лице). На обезщетяване подлежат само реалните вреди, т.е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не и за предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на 4 неоснователно обогатяване. Възможността за увеличение на имуществото на увреденото от деликта лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност. Тъй като законът изисква реално настъпила вреда, за да възникне правото на обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението (както е прието с Тълкувателно решение № 3/2012 г. по тълк. дело № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС).