Решение № 23 от 20.01.2025, Софийски окръжен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 23 гр. София, 20.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгения Т. Генева

Членове:

Г. Ст. Мулешков

Магдалена Д. Инджова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Г. Ст. Мулешков Въззивно гражданско дело № 20231800500790 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 132 от 14.08.2023 г. по гр. д. № 535 / 2021 г.

Самоковският районен съд е отхвърлил предявения от С. К. Т., Л. Б. Б., П.

Г. Б., С. Б. Б., П. Б. Б. и Г. Г. Т. срещу Д. А. Х., Р. Д. Х., Г. Х. Д., В. В. Л. и И. В. Д. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване по отношение на ответниците правото на собственост на ищците върху следния недвижим имот: ЛИВАДА в землището на с. Драгушиново, община Самоков, местност „Под ханчето“, представляваща поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри (КККР) на с. Драгушиново, община Самоков, с площ 2510 кв. м., при съседи: поземлени имоти с идентификатори ***, ***, *** и ***, претендирано на основание договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № 99, т. І, регистър 1188, дело № 416/1948 г. на Самоковския околийски съдия, наследяване от Б.Т.М. и фактическа власт 1 върху имота в периода от 23.9.1948 г. до предявяване на иска на 27.5.2021 г.

Със същото решение районният съд е отхвърлил предявения от ищците срещу Община Самоков иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване правото им на собственост върху реална част от следния недвижим имот: ЛИВАДА, находяща се в землището на с.

Драгушиново, община Самоков, в местността „Латинската“, представляваща поземлен имот с идентификатор *** по КККР на с. Драгушиново, община Самоков, целият с площ 11917 кв. м., при съседи на целия имот: поземлени имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***,

***,

***,

***,

***,

***,

***, ***, ***, *** и ***, която реална част представлява попадащата в поземлен имот с идентификатор *** част от поземлен имот с проектен идентификатор *** с проектна площ 4000 кв. м. съгласно скица-проект № 151122662/1.12.2020 г. на СГКК – Софийска област, претендирано на основание договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № 99, т. І, регистър 1188, дело № 416/1948 г. на Самоковския околийски съдия, наследяване от Б.Т.М. и фактическа власт върху имота в периода от 23.9.1948 г. до предявяване на иска на 27.5.2021 г.

Районният съд е осъдил ищците да заплатят на ответницата Д. А. Х. разноски от 700,00 лв. за адвокатско възнаграждение, а на ответника Община Самоков – разноски от 100,00 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Решението се обжалва с две самостоятелни въззивни жалби от ищците П. Г. Б. и С. Б. Б.. В жалбите са изложени доводи за неправилност на първонистнационния акт.

Останалите ищци не са се присъединили към жалбите.

Ответникът Община Самоков е подал отговор по реда на чл. 263 ал.

2

1 ГПК, с който оспорва жалбата на ищцата П. Б.. Отговор на въззивната жалба на ищеца С. Б. не е била подаван от посочения ответник.

Останалите ответници не са подали отговори на жалбите.

Софийският окръжен съд, за да се произнесе, съобрази следното:

Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са допустими. С тях се обжалва валидно и допустимо решение на първоинстанционен съд.

Решението на районния съд е правилно. То е постановено в съответствие с фактическите твърдения и доводи на страните и с ангажираните доказателства. Ето защо на основание чл. 272 ГПК Софийският окръжен съд препраща към мотивите на районния съд както относно установената по делото фактическа обстановка, така и относно направените въз основа на нея правни изводи.

В исковата молба ищците са твърдели, че техният наследодател Б.Т.М. е придобил процесната ливада от 4 дка в местността „Под ханчето“ в землището на с. Драгушиново с нотариален акт за покупко-породажба от 23.09.1948 г.; че наследодателят е ползвал имота до смъртта си на 30.11.1994 г.; че след смъртта на наследодателя имотът е бил ползван от неговите наследници; че имотът не е бил внасян в ТКСЗ, а правото на собственост върху него не е било губено; че към настоящия момент поголямата част от ливадата е идентична със земеделски имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Х.М. Д., тоест на ответниците физически лица, а останалата част от ливадата попада върху имот на ответника Община Самоков.

При така изложените обстоятелства основният релевантен въпрос, на който трябва да бъде даден отговор, е дали наследодателят на ищците е запазил правото си на собственост върху процесната ливада в реални граници от покупката през 1948 г. до смъртта си през 1994 г. В тежест на ищците беше да докажат при условията на пълно и главно доказване това свое основополагащо за спора твърдение. Такива категорични и еднозначни доказателства не са ангажирани.

3

Спомените на свидетеля В. С. са от началото на 90-те години на миналия век. От 1995 г. свидетелят обработвал свой имот. По това време братята Г. Т. и Л. Т. обработвали в близост друг имот за селскостопанска продукция, като отглеждали картофи, фасул и лук. В имота на Т.и имало и масивна постройка, която се ползвала от бащата на двамата братя, Б. Т., който отглеждал пчели. Свидетелят не знае със сигурност дали преди 1993 г. някой от семейството се е занимавал със земеделие.

Следователно от показанията на свидетеля С. може да се направи извод, че общият наследодател на ищците, както и неговите синове, са осъществявали фактическа власт върху имота след влизането в сила на ЗСПЗЗ през 1991 г. и след ликвидацията на ТКЗС. Няма данни имотът да е бил ползван от посочените лица преди 1991 г. Няма данни и кога е била изградена масивната постройка, за да може свидетелят да я възприеме към 1995 г. В показанията си свидетелят не споменава нищо за 1987 г., както се сочи във въззивните жалби.

Предвид липсата на доказателства за осъществявана фактическа власт върху процесната ливада от общия наследодател на ищците до началото на 90-те години на миналия век, твърде вероятнто е имотът да е бил одържавен на основание чл. 12, ал. 2 ЗСГ (отм.), какъвто довод е наведен от ответницата Д. Х. в отговора на исковата молба. Индиция в тази насока са и показанията на свидетеля В. С., според когото наследодателят Б. Т. е работел като шофьор във „Винпром“, а отделно се е занимавал и частно с грънчарство. Следователно наследодателят не се е занимавал със селскостопанска дейност и не е имал право да притежава селскостопански имоти над размери, опредени от Министерския съвет.

От значение за недоказаността на иска е и обстоятелството, че земеделските земи в местността „Латинската“, за която няма спор че е идентична с местността „Под ханчето“, са били възстановявани по реда на ЗСПЗЗ, тоест те са били юридически или фактически отнети от собствениците им при създаване на ТКЗС или в по-късен момент. Това е видно от представени от ищците писмени доказателства, според които съседните на процесната ливата имоти са били възстановени на 4 наследниците на бившите собственици в процедури по ЗСПЗЗ.

Изложените обстоятелства поставят под сериозно съмнение твърдението на ищците, че те никога не са губили собствеността си върху ливадата, закупена през 1948 г. от техния наследодател Б.Т.М.. Поважното обаче е друго – липсват каквито и да било доказателства, които пълно и главно да установяват, че собствеността върху имота не е била губена.

Не се спори, че за процесния имот ищците не са провели реституционна процедура в сроковете по ЗСПЗЗ. Те не се и позовават на земеделска реституция.

Фактът, че през 1998 г. Г. Б. Т. – наследник на Б.Т.М. и наследодател на част от ищците, е направил искане до поземлената комисия имотът на баща му да бъде заснет, означава единствено, че този имот не е бил заснет в кадастрален или помощен план. Оттук не следва извод, че имотът не е подлежал на възстановяване, респ. че той не е бил отнеман от наследодателя на ищците.

Фактът, че Б.Т.М. не е подавал декларация за внасяне на имота в бившето КЗС „Труд“, означава единствено, че наследодателят не е станал доброволно или принудително член на ТКЗС. Оттук не следва извод, че ливадата му в местността „Под ханчето“ не е била одържавява или неправомерно отнемана.

Тъй като и въззивната инстанция намира предявените искове за собственост за неоснователни и недоказани, решението на районния съд следва да бъде потвърдено изцяло.

При този изход на делото жалбоподателите дължат на насрещната страна разноски за въззивното производство. Такива се претендират от въззиваемия Община Самоков под формата на юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в минималния размер от 100 лв.

Разноски за адвокатско възнаграждение от 1000 лв. претендира и въззиваемата Д. Х.. Въззивниците са направили възражение за прекомерност по чл. 75, ал. 5 ГПК, като са изложили конкретни доводи.

5

Възражението е основателно. Въззиваемата Х. не е подала отговор на въззивните жалби. Адвокатът й не е участвал в открито съдебно заседание. Единственото процесуално действие, извършено от адвоката, е подаването по електронната поща на молба относно хода на делото, с която са били направени и искания за потвърждаване на първоинстанционното решение, без да са били изложени съображения, и за присъждане на разноски. При тези действия и бездействия на адвоката съдът намира, че адвокатското възнаграждение, дължимо от въззивниците, следва да бъде редуцирано на 100 лв.

По изложените съображения Софийският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 132 от 14.08.2023 г. по гр. д.

№ 535 / 2021 г. на Самоковския районен съд.

ОСЪЖДА П. Г. Б. от гр. София, ЕГН **********, и С. Б. Б. от гр.

София, ЕГН **********, да заплатят на Община Самоков, БУЛСТАТ 000776491, разноски от 100 лв. за въззивното производство.

ОСЪЖДА П. Г. Б. от гр. София, ЕГН **********, и С. Б. Б. от гр.

София, ЕГН **********, да заплатят на Д. А. Х. от гр. Пловдив, ЕГН **********, разноски от 100 лв. за въззивното производство.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________