Решение № 2508 от 23.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2508 гр. София, 23.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ТЕОДОРА М. ИВАНОВА при участието на секретаря Габриела М. Владова Боботилова като разгледа докладваното от ТЕОДОРА М. ИВАНОВА Въззивно гражданско дело № 20231100506275 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 3590 от 09.03.2023 г. по гр.д. № 51425/2022 г. на СРС, ГО, 78 състав, е постановено следното по предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД против Т. В. П., по реда на чл. 422 ГПК, установителни искове:

1/. признато е за установено, че ответницата дължи на ищеца връщане на сумата 1529,40 лв., представляваща невърната част от предоставена назаем сума по сключен между страните договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № 30040182542/23.10.2019 г., ведно със законната лихва от 29.06.2022 г. (подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен над сумата 1529,40 лв. до пълния предявен размер от 4539,79 лв.;

2/. признато е за установено, че ответницата дължи на ищеца, на основание чл.

86, ал. 1 ЗЗД, сумата 100 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата 1529,40 лв. за периода 05.10.2021 г. – 28.06.2022 г., като искът е отхвърлен над сумата 100 лв. до пълния предявен размер от 432,21 лв.;

3/. отхвърлен е искът за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. 430, ал. 2 ТЗ, сумата 2259,59 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 15.09.2020 г. – 05.10.2021 г., ведно със законната лихва от 29.06.2022 г. (подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до 1 окончателното й изплащане;

4/. отхвърлен е искът за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, т. 15.2.1 от общите условия към потребителския договор, за сумата 1259,76 лв., представляваща неплатено възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“, ведно със законната лихва от 29.06.2022 г. (подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до окончателното й изплащане;

5/. отхвърлен е искът за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, т. 15.2.2 от общите условия към потребителския договор, за сумата 2435,52 лв., представляваща неплатено възнаграждение за допълнителна услуга „Флекси“, ведно със законната лихва от 29.06.2022 г. (подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до окончателното й изплащане.

С определение по чл. 248 ГПК № 13523 от 11.04.2023 г. по гр.д. № 51425/2022 г. на СРС, ГО, 78 състав, районният съд е оставил без уважение молбата на ищеца за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските и молбата на процесуалния представител на ответницата – адв. Н.И. за допълване на първоинстанционното решение в частта за разноските.

С въззивна жалба вх. № 82677/24.03.2023 г. по описа на СРС, подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД, чрез юрк. Г.П., първоинстанционното решение се обжалва в частта, с която искът по т. 1 е отхвърлен над сумата 1529,40 лв. до сумата 2800,97 лв., както и в частта, с която е отхвърлен искът по т. 3. Твърди се, че сключеният между страните договор за потребителски кредит е действителен, поради което се дължи както връщане на главницата, така и плащане на уговорената възнаградителна лихва. С оглед дължимостта на договорната лихва, платените от ответницата суми не следва да се отнасят само към главницата. Твърди се също, че има допуснати грешки при определяне на върнатата част от главницата, тъй като предоставената назаем сума е 5000 лв., върната сума е 3010,32 лв., при което остават дължими 1989,68 лв., а не 1529,40 лв. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и уважаване на иска по т. 1 за разликата над сумата 1529,40 лв. до сумата 2800,97 лв., както и уважаване на иска по т. 3 за пълния предявен размер. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ответницата Т. В. П., чрез адв. М. Л., с който се изразява становище за неоснователност на същата и за правилност на първоинстанционното решение в обжалваните от ищеца части, като се иска потвърждаването му в тези части.

С въззивна жалба вх. № 889736/30.03.2023 г. по описа на СРС, подадена от Т. В.

П., чрез адв. М. Л., първоинстанционното решение се обжалвав частите, с които исковете на дружеството по т. 1 и т. 2 са уважени съответно за сумите 1529,40 лв. и 100 лв. Твърди се, че в тези части решението е недопустимо, тъй като сумите са 2 присъдени на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, а не на основание чл. 23 ЗПК, аналогичен на чл. 34 ЗЗД. Иска се обезсилване на решението в посочените части и същевременно постановяване на „друго решение по съществото на спора, като отхвърлите исковата претенция“. Претендират се разноски за въззивната инстанция.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца „Профи Кредит България“ ЕООД, чрез юрк. Г.П., с който се изразява становище за неоснователност на същата и за правилност на първоинстанционното решение в обжалваните от ответницата части. Поддържа се, че с оглед действителността на договора за кредит в случая са неприложими разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 ЗПК.

Иска се потвърждаване на решението в обжалваните от ответницата части.

С частна жалба вх. № 114202/25.04.2023 г. по описа на СРС, подадена от адв.

Н.И., определението на районния съд по чл. 248 ГПК се обжалва в частта, с която е оставена без уважение молбата му за допълване на първоинстанционното решение в частта за разноските. Твърди се, че определението е постановено в нарушение на чл. 7, ал. 2 и ал. 5 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа.

Иска се отмяна на определението и присъждане на адв. Н.И. допълнително на сумата 1384,30 лв. възнаграждение за процесуално представителство на ответницата в първоинстанционното производство.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор на частната жалба от ищеца „Профи Кредит България“ ЕООД, чрез юрк. Г.П., с който се поддържа неоснователност на частната жалба. Твърди се, че възнаграждението за предоставената безплатна правна помощ е определено законосъобразно и в съответствие с наредбата.

Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:

Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо.

Уважаването на предявения по реда на чл. 422 ГПК искове е предпоставено от установяването на следните обстоятелства: 1) наличие на сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД и Т. В. П. договор за потребителски кредит, при твърдените в исковата молба условия, пораждащ съответните права и задължения; 2) изпълнение на задължението на кредитора да предостави в собственост на потребителя договорената парична сума; 3) виновно неизпълнение от кредитополучателя на задължението му за връщане на заетите пари и за заплащане на уговорената възнаградителна лихва по уговорения начин и в уговорените срокове; 4) установен размер на дължимите суми.

В случай, че се установи, че договорът за потребителски паричен кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, то следва да намери приложение 3 разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която в тази хипотеза на връщане подлежи само чистата стойност на кредита, без възнаградителна лихва или други разходи по кредита.

По делото е установено наличие на сключен между страните договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № 30040182542/23.10.2019 г., при посочените в исковата молба условия, както и че кредиторът е изпълнил задължението си да предостави в собственост на потребителя договорената парична сума.

Процесният договор за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите и представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като е сключен с физическо лице - потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13 ДР към ЗЗП. Ето защо са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК) и Закона за защита на потребителите (ЗЗП).

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите.

В процесния договор не са спазени част от тези императивни изисквания и поконкретно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Съображенията за това са следните:

В договора за потребителски кредит не е посочен лихвеният процент и годишният процент на разходите (ГПР). Това е така, защото клаузата от договора, определяща лихвата за ползване на кредита и ГПР (чл. VI от договора) е нищожна, а нищожната клауза означава липса на клауза. Според практиката на ВКС, преценката за неравноправност и поради това за нищожност по смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на клаузите, посочващи ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит, е релевантна и за преценката налице ли е нищожност на целия договор съгласно разпоредбата на чл.

22 ЗПК, защото установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им. В този смисъл е решение № 50013 от 5.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г., II т. о. на ВКС и др.

Клаузата на чл. VI от договора, предвиждаща годишен лихвен процент в размер на 41 % (възнаградителната лихва) е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй 4 като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП - не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Това е така, защото в размера на възнаградителната лихва не са включени вземанията по чл.

V, вр. чл. VI от договора и т. 15.2.1 и т. 15.2.2 от ОУ (възнаграждения за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“), което е довело до неточно посочване на действителния размер на лихвата и така ищцата-потребител не е могла да прецени реалните икономическите последици от сключването на договора за потребителски кредит. Тези вземания е следвало да бъдат включени при изчисляването на възнаградителната лихва, тъй като по своята същност представляват допълнително възнаграждение на кредитодателя.

По аналогични съображения е нищожна, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП - не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, и клаузата на чл. VI от договора, посочваща ГПР в размер на 49,13 %. Това е така, защото в размера на ГПР не са включени вземанията по чл. V, вр. чл. VI от договора и т . 15.2.1 и т. 15.2.2 от ОУ (възнаграждения за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“), което е довело до неточно посочване на действителния размер на ГПР и така ищцата-потребител не е могла да прецени реалните икономическите последици от сключването на договора за потребителски кредит. Тези вземания е следвало да бъдат включени при изчисляването на ГПР, тъй като по своята същност представляват допълнително възнаграждение на кредитодателя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит (чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК). Поради изложеното в ГПР е следвало да бъдат включени и възнагражденията на кредитодателя за услугите „Фаст“ и „Флекси“.