Определение № 1359 от 18.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1359 гр. София, 18.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Маргарита Георгиева Касационно гражданско дело № 20258002104988 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Военно Формирование 32890 – Бургас, представлявано от юрисконсулт М. Т., и на Т. М. С., чрез адв. М. П., срещу въззивно решение № 617/21.07.2025 г., допълнено с решение № 795/17.10.2025 г., постановени по възз. гр. д. № 702/2025 г. на Окръжен съд – Бургас.

Военно Формирование 32890 – Бургас обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 234/03.02.2025 г. по гр. д.6627/2023 г. на Районен съд – Бургас, с което касаторът е осъден да заплати на Т. М. С. сумата от 6 591,77 лв., представляваща неизплатено обезщетение за фактически отработеното и некомпенсирано служебно време над нормативно определената месечна продължителност, изчислено като възнаграждение за извънреден труд за периода 16.10.2001 г. - 05.10.2023 г. (264 месеца) в размер общо на 4 964 часа, вследствие на полагащите се и неизползвани почивки, след изпълнявани 24-часови дежурства в поделения на Министерство на отбраната на РБ, а именно - поделения/военни формирования 26970 – Бургас, 32920 – Созопол, 32920 – Бургас, 26590 – Созопол, 22480 – Бургас и към ответното поделение/военно формирование 32890 – Бургас, ведно със законна лихва върху главницата считано от датата на завеждането на иска - 01.11.2023 г., до окончателното й изплащане.

В изложението си Военно формирование 32890 – Бургас сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) „при прилагане на чл.

17 от Наредба № Н-18/2012 г. как следва да се изчислява компенсацията за 24-часово дежурство - дадено в два последователни работни дни (делнични дни) - като 8 часа (2x4 часа превишение), или като 16 часа (2 дни почивка)“; 2) „длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички, относими към предмета на спора, доводи и възражения на страните, 1 както и относимите към спора доказателства, включително да обоснове, защо прилага определена част от експертизата, която видимо е неотносима, спрямо друга относима част към предмета на спора от експертното заключение“. Твърди се, че по първия поставен въпрос е налице противоречие с решение № 270/19.05.2025 г. по гр. д. № 2976/2023 г. на ВКС, IV г. о., а по втория въпрос - решение № 5/09.01.2025 г. по гр. д. № 4419/2023 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 625/24.10.2024 г. по гр. д. № 5061/2023 г. на ВКС, III г. о.

Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по тази жалба – Т.С. в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендира разноски.

Касаторът С. обжалва въззивното решение в частта, с която като е отменено първоинстанционното решение, претенцията му за заплащане на неизплатено възнаграждение за фактическо отработено служебно време над месечната продължителност на служебното време, некомпенсирано с почивки за периода от 16.10.2001 г. до 05.10.2023 г., е отхвърлена за разликата над сумата от 6 591,77 лв. до предявения размер от 18 864,86 лв.

В изложението си жалбоподателят поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) възможно ли е военнослужещият сам да си определи почивка (компенсация) след приложено 24-часово дежурство, единствено по силата на чл. 247, ал. 7 УВС на ВС на РБ и без наличие на писмена заповед, съгласно чл. 55, ал. 4 ЗОВСРБ, вр. с чл. 19 от Наредба № Н-18/2012 г. за реда за разпределяне на служебното време на военнослужещите, неговото отчитане извън нормалната му продължителност и определяне на допълнителното възнаграждение за изпълнение на възложени задължения над общата продължителност на служебното време и за изпълнение на службата през почивни дни и в дните на официални празници, издадена от министъра на отбраната, обн., ДВ бр. 2/08.01.2013 г., в сила от 08.01.2013 г.; 2) какъв е принципът за изчисляване на служебното време при военнослужещите – подневно или сумирано на месец, при работа в условията на удължено служебно време, каквито са даваните 24-часови дежурства; ако установеният принцип е сумирано на месец, защо се зачитат единствено удълженото работно време в размер на по 12 часа за всеки от дните при носене на 24-часово дежурство (чл. 17 от Наредба № Н-18/2012 г.), без да се вземат предвид изискванията за осигуряване на междудневната и междуседмичната почивка на военнослужещите – чл. 18, ал. 3, вр. с чл. 3, вр. с чл. 12 от Наредба № Н-18/2012 г., вр. с чл.

210 ЗОВСРБ; 3) кое по смисъла на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е най-обременителното задължение за осигуряване на почивка (намалено служебно време) на военнослужещия при даване на 24часови дежурства – най-голямото по размер в паричен израз (изчислено едно след уволнението му) или най-старото във времето натрупано некомпенсиране на превишеното служебно време, което в най-голяма степен е допринесло за натрупване на умора и нетрудоспособност у военнослужещия. Сочи се практика на ВКС, на която според жалбоподателя въззивното решение противоречи. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал.

2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответната страна - Военно Формирование 32890 – Бургас, в писмен отговор изразява 2 становище за липса на основания за допускане на касационния контрол. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване, намира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че между страните е съществувало служебно правоотношение, като за изследвания период (16.10.2001 г. - 05.10.2023 г.) ищецът е полагал труд в поделения/военни формирования на ответника (изброени в исковата молба) и е давал 24-часови дежурства, които не са част от основните му функционални задължения, а допълнителни такива. Правоотношението между страните е било прекратено със заповед № ЛС-01-44/02.10.2023 г. на командира на ВФ 22480 – Бургас. Съдът е посочил, че когато военнослужещ полага труд през време, превишаващо нормативно определената продължителност при даване на 24-часови дежурства, е налице удължаване на работното време. Удължаването е допустимо само като временна мярка и се компенсира чрез съответното намаляване на работното време през други работни дни с писмен акт – чл. 136а КТ и чл. 194, ал. 5 ЗОВСРБ. Възможността за получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за неизползваната почивка, възниква при прекратяване на правоотношението, като компенсацията се заплаща като извънреден труд. По спорния по делото въпрос - какъв е размерът на дължимите и неизползвани почивки като компенсация за процесния период и по-конкретно, когато дежурството е давано в два последователни работни дни, дали то следва да се компенсира с 8 часа почивка, или с 16 часа почивка, съдът се е позовал на практиката на ВКС (решение № 270/19.05.2025 г. по гр.д. № 2976/2023 г., IV г. о.), която приема, че размерът на допълнителното възнаграждение за изпълнение на задължения над общата продължителност на служебното време се определя при условията на чл. 43 от Наредба № Н-18/19.12.2012 г.

Определя се основно възнаграждение за един час, като основното месечно възнаграждение на военнослужещия (в съответствие с присвоеното военно звание и степен) се разделя на месечната продължителност на служебното време в часове, определена по чл. 3, за месеца, през който е изпълнявал възложени задължения над общата продължителност на служебното време. Допълнителното възнаграждение за месец е в размер на 25 на сто от основното възнаграждение на военнослужещия за един час, умножено по броя на часовете за месеца, през които е изпълнявал възложени задължения над общата продължителност на служебното време. Подлежащи на компенсиране по реда на чл. 195, ал. 5 ЗОВСРБ следва да бъдат 8 часа, а не общо 16 часа в рамките на едно 24-часово дежурство. Разпоредбата на чл. 17 от Наредба № Н-18/19.12.2012 г. приравнява едно 24-часово дежурство на две последователни дежурства по 12 часа, при което увеличеното служебно време е 2 х 4 часа, или общо 8 часа, като с идентично съдържание е нормата на чл. 154, ал. 2 ПКВС (отм.), а в същия смисъл е и т. 4.2 от Заповед № 0Х-313 от 08.05.2001 г. Предвид това, въззивният съд е приел, че в случая ищецът е следвало да бъде компенсиран за положения труд, повече от нормативно определения при даване на 24- часови дежурства, с по 8 часа за едно 24-часово дежурство.

При така приетото по отношение на дължимото компенсиране на положен в повече труд от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, съдът е счел, че 3 дължимата на ищеца след прекратяване на договора му за военна служба компенсация следва да бъде определена съобразно заключението СИЕ, както следва: за периода 16.10.2001 г. – 19.05.2011 г. - 344 часа са подлежащи на компенсиране, след приспадане на часовете в планирани мероприятия и дължимото обезщетение. Стойността на тези подлежащи на компенсация часове, съобразно действащата към този момент нормативна уредба, както и при отчитане на положените дежурства в работни дни, в почивни дни и в празнични дни, за периода 16.10.2001 г. – 19.05.2011 г. е общо 1 036,06 лв. За периода 20.05.2011 г. – 05.10.2023 г. подлежащи на компенсиране след приспадане на часовете използвани почивки са 616 часа. Стойността на тези подлежащи на компенсация часове, съобразно действащата към този момент нормативна уредба, както и при отчитане на положените дежурства в работни дни, в почивни дни и в празнични дни, за периода 20.05.2011 г. – 05.10.2023 г. е общо 5 555,71 лв. В заключение е направен извод, че дължимото обезщетение възлиза общо на сумата 6 591,77 лв., до който размер искът е преценен за основателен.

Върховният касационен съд намира, че не са налице поддържаните от двамата касатори предпоставки за допускане на касационното обжалване.

По първия въпрос на касатора ВФ 32890 – Бургас въпрос и аналогичния въпрос №2, поставен от касатора Т. С., е налице практика на ВКС (вж. - решение № 270/19.05.2025 г. по гр. д. № 2976/2023 г., IV г. о.), която е съобразена от въззивния съд и се споделя от настоящия състав. Приема се, че съгласно чл. 17 от Наредба № Н-18/19.12.2012 г. едно 24часово дежурство се приравнява на две последователни дежурства по 12 часа, при което увеличеното служебно време е 2х4 часа, или общо 8 часа. Изчислената положителна разлика между нормалната месечна продължителност на служебното време и действителната фактическа продължителност на отработеното време е величината, която подлежи на парична компенсация. Тези правни разрешения са изцяло съобразени от окръжния съд, поради което не е налице селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.

19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, след обсъждане на правно-релевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая, мотивите на въззивната инстанция са подробни, ясни и формирани в резултат на собствената й решаваща дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, е извън предмета на производството по чл.