Решение № 4991 от 07.12.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4991 гр. Пловдив, 07.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20235330111398 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Подадена е искова молба от К. Т. Г. срещу „Вива Кредит“ АД за прогласяване нищожността на клауза за неустойка, предвидена при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в сключен между страните договор за заем от ***г. Твърди се, че на *** г. между страните бил сключен договор за заем, с който се предоставят средства в размер на 1400 лв. Съгласно чл. 5 от договора същият следвало да бъде обезпечен с едно от изброените обезпечения, като съгласно чл. 5, ал. 2 ако не изпълни това задължение, дължи неустойка в размер на 368,76 лв, разсрочена с погасителните вноски. Твърди, че с тази разпоредба се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че така уговорена неустойката е загубила присъщите си функции, към потребителя са поставени неизпълними изисквания. Счита, че неустойката излиза извън правилата на добросъвестността и е следвало да се включи размерът й в ГПР. Счита, че не съответства на вредите от неизпълнението. Моли да се прогласи нейната нищожност като накърняваща добрите нрави, заобикаляща закона, неравноправна и в нарушение на ЗПК.

Ответникът е подал отговор в срок. Твърди, че на длъжника е даден избор кое обезпечение да предостави. Твърди, че законът не изисква да се посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с неустойката. Сочи, че неизпълнението на 1 задължението за обезпечаване поставя ответника в риск, а ищецът е получил сумата по кредита без предварително да е дал каквато и да е гаранция за връщането й. Счита, че размерът й не е твърде висок, а ищецът е можел изобщо да не встъпва в договорни отношения с ответника, както и да се откаже от договора в 14-дневен срок. Разсрочването на неустойката е направено, за да е по-поносимо икономически за длъжника. Счита, че неустойката категорично не следва да участва при формиране на ГПР, тъй като той се изчислява в момента, в който договорът е сключен. Възразява срещу претенцията по чл. 38 от Закон за адвокатурата и представя доказателства в тази връзка.

Като взе предвид становищата на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.

Предявени са обективно съединени в условията на алтернативност установителни искове за нищожност на основание: чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД; чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК; чл. 146, ал. 1, вр. с чл.143 от ЗЗП; чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК.

Исковете са допустими, доколкото прогласяването нищожността на договора и неговите клаузи не е ограничено със срок. Освен това ответната страна може да търси изпълнение по нищожната клауза, което определя интереса на ищеца за прогласяване на нейната нищожност с отделен иск.

Основателността на първия иск с правно основание чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД е предпоставена от наличието на сключен между страните договор за заем, в който да е уговорена неустойка при условията и в размера, посочени от ищеца, както и установяването на такива характеристики на клаузата за неустойка, които я определят като накърняваща добрите нрави.

Страните не спорят по обстоятелствата, че между тях бил сключен Договор за паричен заем № *** от ***г., както и че размерът на предвидената неустойка не е включен в ГПР. Следва се уточни, че договорът бил сключен с „ВИВА КРЕДИТ” ООД, което дружество се преобразувало чрез промяна на правната форма във „ВИВА КРЕДИТ” АД.

Установява се от представения договор, че на ищеца били предоставени в заем 1400 лв., като била уговорена неустойка в чл.5, ал.2 от Договора в размер на 368,76 лв., при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в тридневен срок от усвояване на сумата по договора. От същия договор се установява, че било уговорено заемът да бъде обезпечен с поръчител, отговарящ на редица условия, или с банкова гаранция, към която 2 също били поставени определени условия – да е издадена след усвояване на кредита и да е валидна до 30 дни след падежа му. Установява се още от приложения договор, че неустойката се плаща разсрочено съгласно погасителния план, наред с погасителните вноски по заема.

Въз основа на така установените уговорки между страните съдът намира, че клаузата на чл.5, ал.2 от договора за заем, предвиждаща неустойка, накърнява добрите нрави, поради което е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД.

Краткият срок за изпълнение на задължението от три дни, поставянето на условия, на които обезпеченията да отговарят, както и предварителното разсрочване на задължението за неустойка сочат, че същата не е уговорена да обезпечи изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, тъй като изначално е предпоставено трудното му изпълнение и очаквано неговото неизпълнение. Ето защо за уговорената неустойката липсва функцията да обезпечава изпълнението.

Предмета на задължението, за неизпълнението на което е уговорена, дава основание да се приеме, че клаузата не отговаря и на обезщетителната, а и на санкционната функция на неустойката. Клаузата предвижда плащане на парична сума, която не съответства на очакваните вреди. Възможно е длъжникът да изпълни паричните си задължения по връщане на заетата сума и възнаградителната лихва, макар и без да е предоставил обезпечение по заема, но въпреки това ще дължи неустойка. В този случай без реални вреди за кредитора, същият би се обогатил със сумата за неустойка. Следователно, при непредставяне на обезпечение и последвало изпълнение по договора, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. При неизпълнение на договора вредите за кредитора биха се изразили само в дължимите и неплатени суми, а не в обстоятелството, че е лишен да ги търси от имуществената сфера и на поръчителя или на гарантиращата банка. Липсата на обезпечение е свързано единственото с по-големия риск, който кредиторът поема при отпускане на заема. Но дължимостта на парична сума от длъжника за носене на кредитния риск от кредитора не може да се квалифицира като обезщетение за вреди, каквато е присъщата функция на неустойката. Такова задължение има характер на възнаграждение за поетия риск. Ето защо предвиждането на неустойката при тези условия и за неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна функция, а възнаградителна.

Не може да се приеме и наличие на санкционна функция, тъй като същинското задължение на длъжника е да върне заетата сума, заедно с възнаградителна лихва. Действително, между страните съществува свобода на договарянето и за други задължения на длъжника по договора, като няма пречка това да е задължение за представяне на обезпечение, но 3 санкционирането би следвало да е съответно на неизпълнението. Когато кредитният риск е увеличен, съответна санкция би била намаляване срока за връщане на дължимото, за да се съкрати периода, в който се носи този риск.

Но предвиждането на неустойка за неизпълнение на задължение, което не води до преки вреди, а до по-голям риск за събиране на задължението, накърнява добрите нрави

Поради изложеното съдът счита, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции да обезпечава изпълнението, да обезщетява и санкционира при неизпълнение и действително съставлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на необезпечен кредит, поради което е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави. Преценката дали да отпусне кредита без обезпечение следва да е на кредитора, а възможността да се предостави такова по време да договора следва да се отразява в размера на възнаградителната лихва, тъй като кредиторът може да поиска по-високо възнаграждение, когато рискува повече и обратно.

Поради изложеното искът се явява основателен, клаузата на чл.5, ал.2 от Договора следва да се прогласи за нищожна, като накърняваща добрите нрави, тъй като предвидената неустойка излиза от присъщите й функции и преследва друга цел.

Доколкото искът се уважава, не е настъпила процесуалната предпоставка за разглеждане на другите алтернативни основания за нищожност.

Поради изхода на делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК, в тежест на ответника следва да се присъдят сторените от ищеца разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение, както са поискани: 50 лв. за държавна такса и 400 лв. за адвокатски хонорар на основание чл.38 от ЗА.

Неоснователни са възраженията на ответника за липса на предпоставки по чл.38 от ЗА. На първо място, ответникът се позовава на данни за имотното състояние на длъжника, декларирани към един минал момент – сключването на договора. На следващо място, съдът не следи за наличието на предпоставките по чл.38 от ЗА, а само дали такова възнаграждение е уговорено в договора за правна помощ. Липсата на предпоставки по чл.38 от ЗА може да ангажира отговорността на адвоката пред адвокатската колегия, но не се следи от съда. Освен изложеното, не може да става дума за злоупотреба, доколкото се претендира минималното адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, съдът:

РЕШИ:

4

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК: 207343548, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, офис 73Г, по предявения от К. Т. Г., ЕГН: **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, че е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, уговорката в чл.5, ал.2 от Договор за паричен заем № *** от ***г. , сключен между „ВИВА КРЕДИТ“ ООД и К. Г., с която се предвижда неустойка в размер на 368,76 лв., дължима от заемателя при непредоставяне на обезпечение, в срока и съгласно условията, посочени в договора.

ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК: 207343548 да плати на К. Т.

Г., ЕГН: **********, сумата в размер на 50 лв. – разноски за държавна такса.

ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК: 207343548 да плати на адв.

С. К. Н., ЕГН:**********, с адрес: ***, на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, сумата в размер на 400 лв. за адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: ____________/п/___________ 5