Решение № 260862 от 10.03.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е гр.

София, 10.03.2022 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева

ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова мл. съдия Антоанета

Ивчева при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 225 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 31.08.2020 г., постановено по гр. дело № 81483/ 2018 г. на Софийски районен съд, І ГО, 162 състав, са отхвърлени като неоснователни предявените от „Б.“ ЕООД- гр. Г. /ЕИК*********/ срещу Н.С.НА Р.Б., представлявано от Председателя на НС, с адрес в гр. София, осъдителни искове с правно основание чл.4, § 3 ДЕС и чл.86 ЗЗД за сумата 4 263.29 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди през периода 1.01.2014 г.- 10.08.2014 г. от нарушение на правото на ЕС при приемане на чл.35а ЗЕВИ, и за сумата 1 979.91 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 13.02.2014 г.- 27.12. 2018 г.

Със същото решение РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, представлявана от министъра на финансите, с адрес в гр. София, е осъдена да заплати на „Б.“ ЕООД- гр. Г. /ЕИК*********/ на основание чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД вр. чл.7 КРБ сумата 4 263.29 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди през периода 1.01.2014 г.- 10.08.2014 г. от противоправно поведение на Народното събрание, изразяващо се в приемането на противоконституционни законови разпоредби, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 28.12.2018 г., до окончателното й изплащане, и сумата 1 298.16 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 28.12.2015 г.- 27.12.2018 г., както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 2 102.05 лв.- разноски в производството, като искът с правно основание чл.86 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер от 1 298.16 лв. до пълния предявен размер от 1 979.91 лв. и за периода 13.02.2014 г.- 27.12.2015 г. Предявените при условията на евентуалност от „Б.“ ЕООД /ЕИК*********/ срещу РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, представлявана от министъра на финансите, осъдителни искове с правно основание чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за сумата 4 263.29 лв., платена за периода 01.01.2014 г.- 10.08.2014 г. при липса на основание за това, с която ответникът се е обогатил, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, и за сумата 1 979.91 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 13.02.2014 г.- 27.12.2018 г., са оставени без разглеждане. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Б.“ ЕООД е осъден да заплати на ответника Н.С.НА Р.Б., представлявано от Председателя на НС, сумата 100 лв.- разноски по делото, и на ответника Република България, представлявана от министъра на финансите, сумата 10.92 лв.- разноски по делото.

Постъпила е въззивна жалба от РЕПУБЛИКА

БЪЛГАРИЯ /ответник по делото/, представлявана от Министъра на финансите, в която са изложени оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която е уважен предявеният от „Б.“ ЕООД иск по чл.49 ЗЗД, и в частта относно присъдените на ищеца разноски, с искане да бъде постановено обезсилването, евентуално отмяната му, и да бъде постановено решение за отхвърляне на иска, с присъждане на разноски по делото. Поддържа се в жалбата, че решението е недопустимо, тъй като възстановяването на държавните такси, които били публични вземания, следвало да бъде поискано от ищеца по административен ред. Тъй като разгледаният от СРС правен спор касаел правоотношения, които не били равнопоставени, т.е. не били гражданско-правни, постановеното по него решение- предмет на подадената по делото въззивна жалба, било недопустимо. Наред с това законодателната дейност на Народното събрание не попадала в обхвата на "незаконните актове или действия" по смисъла на чл.7 КРБ, за които Държавата може да отговаря имуществено- арг. чл.149, ал.1, т.2 КРБ. ЗОДОВ също изключвал възможността да бъде ангажирана отговорността на Държавата за законодателната дейност на Народното събрание /НС/. Такава правна възможност не била предвидена и в друг нормативен акт. В този смисъл Държавата не носела имуществена отговорност за приемането на противо-конституционни закони. Предвид специфичния характер на законодателната дейност и с оглед принципа на правната сигурност, законодателят предвидил специален ред за осъществяване контрол на законите и уреждането на правните последици от противоконституционните закони, което ги изключвало от приложното поле на чл.7 КРБ. Недопустимо било гражданските съдилища да извършват преценка за целесъобразност на законодателната дейност, респ. да определят кои и какви обществени отношения подлежат на нормативна уредба и съответно да санкционират Държавата за неосъществяване или упражняване на законодателна власт чрез прилагане по аналогия на институти, свързани с частноправни граждански отношения, защото подобна преценка излизала извън тяхната компетентност.

Неприемането на закон от НС, респ. неупражняването на законодателна власт, също не можело да се приравни на "незаконни актове или действия" по смисъла на чл.7 от Конституцията на Р България, което да е основание за ангажиране имуществената отговорност на Държавата. Съгласно разпоредбата на чл.151, ал.2, изр.3 КРБ актът, обявен за противо-конституционен, не се прилага от деня на влизането в сила на решението на Конституционния съд, т.е. решението по чл.149, ал.1, т.2 КРБ има действие само занапред. Неправилно СРС приел, че Държавата следва да носи отговорност за действията на Народното събрание, тъй като отговорността на държавните учреждения била идентична с тази на Държавата в материално- правен аспект. Народното събрание било самостоятелен,

Реш. по гр.д.№ 225/ 2021 г. на СГС, ГК, ІV-

Е с-в правосубектен държавен орган, който съгласно чл.62 КРБ има самостоятелен бюджет и може да бъде носител на права и задължения. За незаконни актове и действия на длъжностните лица /физически лица/ отговаря държавният орган- юридическо лице, с който съответните длъжностни лица се намират в трудови или служебни право- отношения.

Поддържат се от въззивника и доводи за неправилност на обжалваното решение, тъй като СРС приел от една страна, че след обявяването им за противоконституционни процесните норми от ЗЕВИ не следва да бъдат прилагани от гражданските съдилища по отношение на правоотношения, развили се през периода до влизане в сила на решението на Конституционния съд, а от друга- че гражданските съдилища са длъжни да упражняват косвен контрол за конституционосъобразност на законите в държавата. Обявяването на един закон за противоконституционен не отменя неговия правен ефект с обратна сила, а само отнема действието му за в бъдеще. Решенията на Конституционния съд нямат обратно действие дори по изключение, а възникналите правни последици при приложението на такъв закон запазват действието си. Решението на Конституционния съд, с което се обявява противоконституционността на закон няма нито отменително, нито правовъзстановително действие. До обявяването му за противоречащ на Конституцията законът регулира обществените отношения, има правен ефект и се прилага валидно, т.е. урежда правоотношения. Обявените за противоконституционни норми, уреждащи задължение за удържане на спорните такси, имат обвързващо валидно правно действие до обявяването им за противоконституционни по надлежния ред, т.е. до датата на влизане в сила на Решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд. Неправилно било прието от СРС, че върховенството на Конституцията и прякото приложение на нормите й не просто позволяват, а задължават гражданските съдилища да извършат косвен контрол за конституционосъобразност на законите. Дори да се приеме, че § 3, ал.1 КРБ предвижда възможността инцидентен косвен контрол за конституционосъобразност да бъде извършван от гражданските съдилища, то тази възможност се отнася единствено по отношение на закони, приети преди приемане на Конституцията от 13.07.1991 г. Освен това, независимо от установения въз основа на събраните по делото доказателства факт на удържане на съответните суми от страна на „ЧЕЗ Електро България“ АД от ищцовото дружество, нямало доказателства тези суми да са били преведени по сметка на КЕВР /преди ДКЕВР/ и съответно внесени в държавния бюджет. Не били установени елементите от фактическия състав на чл.49 ЗЗД. СРС не е изследвал кое е противо-правното действие, кой е неговият извършител, наличието на вина и причинно- следствена връзка между деянието и настъпилите вреди. Поради изложеното въззивникът моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната част, а искът по чл.49 ЗЗД да бъде отхвърлен, като му бъдат присъдени разноски по делото.

Въззиваемата страна „Б.“ ЕООД- гр. Г. /ищец по делото/, оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено в обжалваната част, като претендира разноски за въззивното производство.

Въззиваемата страна Н.С.НА Р.Б. /ответник по делото/ не изразява становище по повод подадената по делото въззивна жалба.

Предявени са искове с правно основание чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.

Неоснователен е доводът на въззивника за недопустимост на обжалваното решение в осъдителната му част.

Според установената по сходни казуси /независимо, че е относима към претенции за неоснователно обогатяване, а не за непозволено увреждане/ практика на ВКС, с обявяването на противоконституционността на чл.35а и сл. ЗЕВИ отпада характера на държавно вземане на платените от ищците такси, поради което претенциите за връщането им от Държавата обуславя подсъдност на спора на гражданските съдилища /в този смисъл: Определение № 634/ 12.12.2017 г. по ч.т.д.№ 2496/ 2017 г. на ВКС, І ТО; Определение № 796/ 20.12.2017 г. по ч.т.д.№ 2206/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО; Определение № 86/ 31.01.2018 г. по ч.т.д.№ 3001/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО; Определение № 157/ 2.03.2018 г. по ч.т.д.№ 432/ 2018 г. на ВКС, ІІ ТО и др./. Доводите във връзка с тълкуването на чл.151, ал.2 КРБ и чл.22, ал.4 ЗКС касаят основателността, а не допустимостта на иска.

Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно. Тя се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, т.е. от правното му твърдение за това обстоятелство, изложено в исковата молба, стига приложимият за правоотношението материален закон да не сочи друг ответник по заявените в обстоятелствената част твърдения. Когато ищецът изтъква обстоятелства, според които претендираните за обезщетяване имуществени вреди са причинени от дейност, изразяваща се в осъществяване на законодателната власт в България- в частност приемането на противоконституционна норма, респ. бездействие при изпълнение на задължението за уреждане на правните последици от нея, съгласно чл.22, ал.4 от Закона за Конституционния съд /ЗКС/, в процеса на упражняване на която Държавата се явява възложител /на работата на народните представители, формиращи държавния орган Народно събрание/ и липсват основания за приложение на специалния закон- ЗОДОВ, за ангажиране на нейната отговорност, исковата Реш. по гр.д.№ 225/ 2021 г. на СГС, ГК, ІV-

Е с-в претенция е подчинена на общия материален закон- чл.49 ЗЗД и надлежен ответник по нея е Държавата. Един от основополагащите принципи за функционирането на Държавата, намерил израз в чл.7 КРБ, е този за отговорността на Държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. В обхвата на отговорността на Държавата по чл.7 КРБ се включват всички актове и действия на държавните органи и длъжностни лица, включително и приетите от единствения орган, упражняващ законодателната власт- Народното събрание. Посочената норма урежда пряка отговорност на Държавата, тъй като в най- широкия конституционен смисъл може да се приеме, че Държавата е възложила на съответните длъжностни лица да упражняват държавни функции, като това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения, с които посочените длъжности лица се намират в конкретни правоотношения. Държавата е специфична форма на политическа организация на обществото и управление на социалните процеси. Като такава тя съществува и функционира чрез системата от държавни органи. Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношение на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от Държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от Държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях се носи от Държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди.