Решение № 31 от 03.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 31 гр. Пловдив, 03.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20245330114272 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата Ц. Г. С., ЕГН: **********, от ****************************, чрез пълномощник ЕАД К. Р., е предявила против „Креди Йес” ООД, ЕИК: 200688545, със седалище и адрес на управление: град Хасково, ул. „Лозарска” № 12, представлявано от *** В.М.И., иск за връщане на сумата от 1 533, 18 лева- неоснователно платена по нищожен договор за заем №*******/ 11.06.2020 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба- 16.08.2020 г. до окончателното й изплащане.

При условията на евентуалност, се моли за осъждане на ответника да заплати сумата от 50 лева- платена по недействителна клауза за неустойка по чл. 8 от договора.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за заем №*******/ 11.06.2020 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 2 000 лева, при ГПР- 48, 155 % и месечен лихвен процент- 3, 330 %, както и неустойка при непредставяне на обезпечение (ипотека, банкова гаранция, особен залог или ценна книга) в размер на 1 405, 17 лева, платима разсрочено с вноските по погасителния план. По кредита била погасена сума в общ размер на 2 500 лева, като кредитът бил предсрочно погасен, но сумата от 500 лева, платена над главницата, не била дължима, поради недействителност на договора. Същият не отговарял на специалните изисквания по ЗПК, като на първо място бил нарушен чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Не ставало ясно какви разходи са включени в ГПР, като неустойката не била част от него, а с включването й кредитът се оскъпявал и така на потребителя не се давала точна информация за разходите му, защото в общата сума не фигурирала неустойката, като 1 това било заблуждаващо. На следващо място, възнаградителната лихва била в годишен размер- 39, 96 %, като този размер противоречал на добрите нрави, като по съдебната практика приемала, че с повишение повече от три пъти на законната лихва, договорната лихва се явявала в разрез с принципите на добросъвестността. Договорът противоречал и на нормата на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, което също представлявало основание за недействителност на кредита. Нищожна била и неустойката по чл. 8 от договора, чийто размер бил прекомерен и тя нямала никаква обезщетителна функция, а само водела до скрито оскъпяване на кредита. С непредставянето на обезпечение за кредитора не настъпвали никакви вреди и така само се генерирала печалба за финансовата институция, която се обогатявала неоснователно. При недействителност на кредита, не се дължало нищо повече от главницата, поради което се иска връщане на надплатеното. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, като със същия се признава сключеният между страните договор за кредит при съответните условия. Твърди се, че общо платеното по кредита е в размер на 3 533, 18 лева, като заемът бил предсрочно погасен на 22.12.2020 г. Посочва се, че размерът на ГПР бил правилно посочен, защото неустойката представлявала разход, който се дължал само при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, поради което не следвало да се включва в общите разходи по заема. Погасителният план отговарял на законовите изисквания. По отношение на неустойката се посочва, че ищцата била наясно с тази клауза и била предварително запозната с неблагоприятните последици от неизпълнение на задължението си, поради което можела и да реши да не сключи договора при тези условия.

Клаузата за неустойка била индивидуално уговорена, израз на свободата на договаряне и то под отлагателно условие, поставено единствено в зависимост от поведението на клиента.

Неустойката не противоречала на добрите нрави и клаузата за нея била действителна. Освен това, ищцата можела и да се откаже от договора, без да дължи неустойка. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски. Прави се възражение за прекомерност на разноските на ищцата. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем №*******/ 11.06.2020 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 2 000 лева, при следните условия: срок- 12 месеца, при фиксиран месечен лихвен процент- 3, 330 % и годишен процент на разходите- 48, 155 %, при общ размер на всички плащания- 2 458, 83 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 1 405, 17 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, както и погасителен план, ведно с ОУ и СЕФ.

Видно от удостоверение изх. № 6394/ 31.08.2022 г., издадено от ответника, на 2

22.12.2020 г. ищецът предсрочно е погасил кредита.

С РКО № 545/ 11.06.2020 г. ответникът е предал в заем на ищцата сумата от 2 000 лева.

Представена е справка от кредитора, видно от която ищцата е заплатила по кредита сумата от общо 3 533, 18 лева.

Във връзка със справката на кредитора е допуснато изменение на иска, като същият е увеличен в размер на 1 533, 18 лева, вместо първоначално предявения такъв от 500 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 155 %, а възнаградителната лихва (фиксиран месечен лихвен процент)- 3, 330 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не 3 знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 8 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 1 405, 17 лева (при отпусната заемна сума от 2 000 лева тя е около 2/3 стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително суми от по 117, 10 лева всеки месец за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция, ипотека, особен залог, ценна книга) и условията за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.

По отношение на осъдителния иск, следва да се приеме, че заплатената по договора над главницата е заплатена при начална липса на основание и затова следва да бъде осъден ответникът да я върне на ищеца. Както вече по- горе се посочи, при недействителност на кредита (каквато се установява тук) според чл. 23 от ЗПК, не се дължи нищо повече от полученото. Доколкото обаче винаги се дължи връщане на главницата от страна на длъжника, която я е получил, а пък кредиторът от своя страна дължи връщане на платеното извън тази главница, то длъжникът ще дължи разликата между получено и платено.

Главницата по кредита е 2 000 лева, а видно от справката от кредитора, която установява 4 неизгодни за страната обстоятелства и може да се ползва като писмено доказателство за тях, по кредита е платена сума от общо 3 533, 18 лева, или на възстановяване подлежи сумата от 1 533, 18 лева (3 533, 18 - 2 000). Така осъдителният иск следва да бъде уважен в търсения му след изменението размер и претенцията да се присъди за исканата сума, която се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.