Решение № 3783 от 24.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3783 гр. София, 11.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Галина Ташева

СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Въззивно гражданско дело № 20211100508403 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С Решение № 72464 от 14.04.2020 г., постановено по ГД № 66265 по описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 46 състав, е отхвърлен предявеният от ищците Д. Л. З., В. Г. З. и Л. Б. С. срещу ответника „ЕОС М.“ ЕООД отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че поради изтекла погасителна давност ищците не дължат на ответника сумата от 9393,04 лв. по изпълнителен лист от 19.12.2012 г., издаден по ЧГД № 759 по описа за 2012 г. на Районен съд Своге, въз основа на който е било образувано ИД № 20138410407568, по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841 при КЧСИ, с район на действие СГС. С посоченото решение са отхвърлени и предявените от Л. Б. С. срещу ответника „ЕОС М.“ ЕООД осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4262,63 лв., недължимо събрана на отпаднало основание (погасяване на вземането по давност) по ИД № 20138410407568 и осъдителен иск с правно основание по чл. 49 от ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 378,37 лв., представляваща обезщетение за претърпяна вреда от незаконно принудително изпълнение (събрана такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ по ИД № 20138410407568). С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, дължими от страните съгласно чл. 78 от ГПК за исковото производство съразмерно с уважената част от исковете.

Решението е обжалвано в срок от ищците Д. Л. З., В. Г. З. и Л. Б. С.. Въззивниците излагат доводи, че решението на СРС е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Поддържа се, че е неправилен извода на първата инстанция, че до 26.06.2015 г. приложение намира ППВС № 3/1980 г., а след тази дата – Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, от което следва, че вземането е погасено по давност. Сочи се, че последното изпълнително действие е извършено на 18.07.2013 г., респ. погасителната давност за вземането е изтекла на 18.07.2018 г. Твърди се 1 и че на 18.07.2015 г. изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, съответно след тази дата е преустановена възможността по изп. дело валидно да се извършват изп. действия. Предвид изложеното след тази дата – 18.07.2015 г., незаконосъобразно от ищцата Л. Б. С. са събирани суми по принудителен ред за погасяване на дълга по изпълнителното дело. Твърди се, че за мораторната лихва се прилага кратката тригодишна давност, съответно това вземане е погасено по давност, считано от 18.07.2016 г.

Ето защо отправят искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде уважена изцяло. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „ЕОС М.“ ЕООД, с който се изразява становище за нейната неоснователност, респ. за правилност на първоинстанционното решение по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Предявен за разглеждане е отрицателен установителен иск с правно основание по чл.

439 от ГПК.

В тежест на ищеца е да докаже правопогасяващото си възражение, като установи изтичане на законоустановения давностен срок за погасяване вземанията, предмет на изпълнителния лист. В тежест на ответника пък е да докаже наличието на обстоятелства, довели до спиране и прекъсване на предвидената в закона погасителна давност.

Безспорно е във въззивното производство, а и въз основа на съвкупната преценка на 2 писмените доказателства по делото се установява, че на 18.12.2012 г. в полза на „Ю. И Е.Д.Б.“ АД е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу ищците за следните суми: 8298,92 лв. – главница, 414,22 лв. – договорна лихва за периода от 28.06.2011 г. до 23.11.2012 г. вкл., 17,50 лв. – лихва за просрочие от 28.07.2012 г. до 23.11.2012 г. вкл., и законна лихва върху главницата, считано от 17.12.2012 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 662,40 лв. разноски за заповедното производство, като вземанията произтичат от Договор за потребителски кредит № FL588428/28.05.2011 г., договор за поръчителство от 11.08.2011 г., договор за поръчителство от 05.03.2012 г. На 19.12.2012 г. въз основа на заповедта за изпълнение в полза на „Ю. И Е.Д.Б.“ АД е издаден изпълнителен лист, въз основан на който срещу ищците на 09.07.2013 г. е образувано ИД № 20138410407568 по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841 при КЧСИ, район на действие СГС. С молбата за образуване на изп. производство е поискано налагането на възбрана и запор върху имуществото на длъжниците, като на частния съдебен изпълнител са възложени и правомощията по чл. 18 от ЗЧСИ. По постъпила молба от ответника „ЕОС М.“ ЕООД на основание чл. 429, ал. 1 от ГПК въз основа на сключен между „Ю. България“ АД – като цедент и „ЕОС М.“ ЕООД – като цесионер на 25.01.2017 г. ЧСИ е конституирал последния като взискател по делото.

Ищците основават претенцията си на новонастъпили факти, което съответно обуславя наличието на правен интерес за тях да претендират по исков ред установяване на несъществуването на изпълняемото право.

На първо място, ако за вземането се е прилагал краткият 3-годишен давностен срок, при настъпване на юридически факт, водещ до нейното прекъсване, ще започне да тече нов тригодишен давностен срок, респ. последният ще е приложим и след сключване на споразумението. В ЗЗД е уредено едно изключение – съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години, като в практиката се приема, че това правило се отнася и за случаите, в които вземането установено с влязла в сила заповед за изпълнение, какъвто е и настоящият случай (така Решение № 118 от 7.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4063/2021 г., III г. о., ГК;

Определение № 961 от 4.05.2023 г. на ВКС по к. гр. д. № 3897/2022 г.; и др.). В тази връзка за всички вземания по процесните заповед за изпълнение и изпълнителен лист е приложим 5-годишният давностен срок, независимо от характера на вземането. В тази връзка неоснователен е доводът на въззивниците, че спрямо вземането за мораторна лихва е приложим краткият тригодишен давностен срок.

Предвид основанието, от което произтича процесното вземане до момента на образуване на ИД давността за вземането, макар и започнала да тече, не е изтекла, а с възлагане на ЧСИ за събиране на вземането по принудителен ред чрез прилагане на посочените изпълнителни способи на 09.07.2013 г., същата е прекъсната и е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок.

Основният спорен въпрос и във въззивното производство е дали от образуването на посоченото ИД № 20138410407568 до приемането на Тълкувателно решение № 2/2013 г. на 3

ОСГТК на ВКС давността за процесните вземания е спряла да тече на основание чл. 115, ал.

1, б. „ж“ от ЗЗД. По този въпрос е прието Тълкувателно решение № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. В тази връзка правилно първата инстанция е приела, че в разглеждания случай до 26.06.2015 г. погасителна давност за вземането не е текла.

Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ), като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността. Взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи).

Погасителната давност е прекъсвана многократно с предприеманите в рамките на образуваното изпълнително дело изпълнителни действия – наложени запори на вземания и на тримата длъжници на 23.07.2013 г. Същевременно давността не е текла до 26.06.2015 г., от която дата е започнал да тече новият 5-годишен давностен срок. На 29.06.2016 г. взискателят е депозирал молба, с която е поискал предприемане на изпълнителни действия по отношение на длъжниците – извършване на опис на движимите им вещи. На 25.01.2017 г. е наложен запор на вземанията за трудово възнаграждение на длъжника Л. Б. С. и на Д. Л.

З.. По делото в периода от 24.03.2017 г. до 25.07.2018 г. са постъпвали суми от наложения запор на трудовото възнаграждение на Л. Б. С., с което спрямо същата давността е била прекъсната. Същевременно с Разпореждане на ЧСИ от 26.11.2018 г. въз основа на обезпечителна заповед, издадена на 02.11.2018 г. по ГД № 66265 по описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 46 състав, изпълнението е спряно. Последното представлява обективна пречка по делото валидно да бъдат извършвани изпълнителни действия, предвид което следва да се 4 приеме, че давността за вземанията от този момент е спряла да тече. Същото следва да се приеме и за двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК – след като взискателят е в обективна невъзможността да иска извършване на изпълнителни действия, включени в съдържанието на определен изпълнителен способ, респ. налице е процесуална пречка за съдебния изпълнител да извършва действия на същинско принудително изпълнение, то следва да се счита, че този срок е спрял да тече до отмяна на наложената обезпечителна мярка.