Решение № 826 от 13.07.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 826 гр. Бургас, 13.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

Нася Ив. Япаджиева

Кристиян Ант. Попов при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова като разгледа докладваното от Недялка П. Пенева Въззивно гражданско дело № 20232100500837 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по повод въззивна жалба на З. В. В., ответник по предявения иск, чрез адв. Попова, срещу Решение №80/23.02.23г., постановено по гр.д.№446/22г. по описа на Районен съд Несебър, с което е прието за установено в отношенията между ищеца А. А. А. и ответника З. В. В., че З. В. В. не е наследник на М. Б. В., починала на 30.07.2007г., на К. А. В., бивш жител на ***, починал на 03.09.1987г. и на В. К. А., починал на 07.02.2022г., на основание чл. 124 от ГПК и въззивницата е осъдена да заплати на А. А. А., сумата от 1850 лв., представляваща съдебно деловодни разноски, от които 50 лв. за заплатена държавна такса и 1800 лв. за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.

Според въззивницата, първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства по делото, а само ги е изброил, без да ги анализира, поради което е приел, че осиновяването на ответницата З. В. М. е прекратено с решение по гр.д.

№1520/70 г. на БОС, само по отношение на осиновителя Д. А., не и по отношение на осиновителя Ж. А./Л.. Въззивницата намира, че съдебната практика, на която НРС е основал изводите си (Решение №99/11.11.2019г. по ВГД №315/19г.) не е установена само спрямо единия вид осиновяване – непълно, а счита, че с нея са формулирани общи принципни положения, обхващащи всички случаи на осиновяване от съпрузи – че във всички случаи на осиновяване от съпрузи възниква едно, а не две осиновително, неделимо правоотношение. В тази насока посочва относима според нея съдебна практика. Така обосновава извод, че прекратяването на осиновяването с решението по гр.д.№1520/70г. е произвело действие по отношение на двамата осиновители, независимо от това, че осиновителя Ж. А./Л. не е била страна по делото. Според въззивницата аргументите на НРС са по-скоро житейски, отколкото правни, но и те са валидни и по отношение на двата вида осиновяване.

1

Въззивницата излага аргументи, касаещи представено по делото удостоверение за родствени връзки на осиновителката – официален свидетелстващ документ, неоспорен от насрещната страна, като обосновава твърдение, че съдът е следвало да зачете неговата материална доказателствена сила. Според въззивницата, НРС не е обсъдил твърдението й, че Ж. А. е била страна по гр.д.№1520/70г., което не е отразено в деловодните книги на съда поради пропуск; отразеното в книгите не може да послужи за категоричен извод, за разлика от решението. Това че последното не се съхранява в архива на БОС, според въззивницата не може да даде основание изводите да се направят само въз основа на записванията в деловодните книги. Според въззивницата, съдът не е обсъдил доводите й за непълноти и грешки в отбелязванията в акта за раждане, без да съобрази, че в него има поне две очевидни грешки – излага съображения.

В заключение, въззивницата излага подробни аргументи какви са задълженията на съда при постановяване на решението, за да обоснове извод, че първоинстанционният съд не е спазил своите при обсъждане на доказателствата и формиране на изводите си.

Въззиваемият – ищец А. А. А. представя в срока по чл.263, ал.2 ГПК писмен отговор на въззивната жалба. В него развива съображения за потвърждаване на решението. Излага фактите, приети от съда, съставляващи извършено осиновяване на ответницата от Ж. А. - сестра на рождената й майка М. В. и прекратяване на отношенията по произход с биологичния родител; прекратяване на осиновяването по отношение на съпруга на осиновителката, но не и по отношение на нея. Въззиваемият споделя извода на НРС, че прекратяване на осиновяването по отношение на осиновителя, не е довело до прекратяване и спрямо осиновителката. С анализиране на посочената от ответницата съдебна практика, ищецът обосновава твърдението си, че същата не е относима към фактите по настоящото дело – излага съображения по всяко от решенията.

Според въззиваемия, удостоверението за родствени връзки не се ползва с материална доказателствена сила, доколкото извода дали едно лице е дете на друго лице и дали осиновяването е прекратено е правен и не може а се направи от административния орган, а от съда. Извън това заявява, че това удостоверение е оспорено от него, но неоткриването на производство по чл.193 ГПК е пропуск от първоинстанционния съд и този пропуск следва да бъде направен от въззивната инстанция.

Въззиваемият оспорва оплакванията в жалбата, касаещи допуснати в акта за раждане грешки, като ги счита за неоснователни. За неоснователни счита и оплакванията досежно удостоверението, издадено от БОС, относно страните и предмета на гр.д.№1520/70г., като намира, че въззивницата е тази, която е следвало да окаже твърдението си, че и Ж. А. е била страна по делото.

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ГПК, от лице, за което съществува правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение; отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК, поради което същата е допустима.

Бургаският окръжен съд, след като взе предвид твърденията на страните, обсъди събраните по делото доказателства и като съобрази Закона, намира, че първоинстанционният съд е установил релевантните за спора факти и обстоятелства, а именно:

Ответницата З. В. В. (родена с фамилно име М. на ***г.), е рождено дете на М. Б. В. (Л.), поч. на 30.07.2007г. и В. М. И.. На ***г., по реда на Закона за лицата и семейството, ответницата била осиновена от Ж. Б. А. (Л.), сестра на рождената й майка М. Б. В. и съпругът й Д. А. А.. За осиновяването е изслушан и е взето съгласието на К.

А. В., поч. на 03.09.1987г. („втор баща“) – съпруг на рождената майка на ответницата М. В.. Със съдебен акт по гр.д.№1520/1970г., по което страни са били Д. А. А. и З. В.

М., е прекратено осиновяването на ответницата.

Ищецът А. А. А. е внук на К. А. А. (син на сина му А. К. А., поч. на 2

19.07.1993г.).

При издаване на удостоверения за наследници на К. А. В. и на съпругата му М. Б. В., сред наследниците на последната, като нейна дъщеря е посочена и ответницата З. В. В.. В качеството си на наследник, като едноутробна сестра, ответницата е посочена и спрямо В. К. А. – син на К. А. В., поч. на 07.02.2022г., без да е оставил наследници по права линия.

Ищецът твърди, че по силата на осиновяването, ответницата е дете и наследник на осиновителката си Ж. А., а не на майка си З. В.. Твърди, че осиновяването е прекратено само спрямо осиновителя Д. А., но не и по отношение на осиновителката Ж. А., поради което претендира да бъде прието за установено, че ответницата не е наследник на рождената си майка М. Б. В., както и на К. А. В. и В. К.

А..

Ответницата твърди, че прекратяването на осиновяването между нея и Д. А.

А., е имало за последица прекратяване на осиновяването и по отношение на съпругата му Ж. Б. А., т.к. осиновителното правоотношение, възникнало с осиновители – съпрузи е единно и прекратяването с единия води до прекратяване и с другия.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид твърденията на страните, представените по делото доказателства и като съобрази закона, намира, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно. Въззивната инстанция споделя мотивите на първоинстанционния съд на осн. чл.272 ГПК.

В допълнение следва да се каже: съобразно нормата на чл.77 ЗЛС, в редакцията от 1955г. – към датата на осиновяването на ответницата, за осиновяването се изисква съгласие на осиновителя и на родителите на осиновявания. Ако осиновителят или осиновяваният имат съпрузи, необходимо е и тяхното съгласие. Ако осиновяваният е навършил 10 годишна възраст, изисква се и неговото съгласие, което трябва да бъде дадено лично пред околийския съдия. Според правилото на чл.56, б. „а“ СК – 1968г. – отм., Осиновяването се прекратява от съда по взаимно съгласие на осиновител и осиновен, когато двамата са дееспособни.

Системното, логическото и граматическо тълкуване на тези правни норми води до извод, че щом за осиновяването се изисква съгласието на всеки от двамата осиновители и на осиновявания (с оглед възрастта му), то и за прекратяването на осиновявнето следва да се иска съгласието на всяко от лицата, които са дали такова за възникване на осиновителното правоотношение - на всеки от осиновителите и на осиновения. Поради това не може да се приеме, че след като при осиновяването на ответницата се е изисквало изричното съгласие на всеки от осиновителите, за прекратяването му е било достатъчно съгласието само не един от тях. Нито законът, нито правната или житейска логика водят до такъв извод.

В тази връзка, независимо от издадените от административните органи официални свидетелстващи документи, касаещи родствените и наследствени връзки между лицата, в рамките на настоящото производство съдът е компетентният органи, който следва да направи своите изводи, въз основа на установените факти и обстоятелства и да не зачете тези документи, ако достигне до различни от посочените в тях правни изводи. Така в случая, актът за извършване на осиновяване и данните за акта за прекратяване на осиновяването са доказателствата, годни да установят възникването и прекратяването на осиновителното правоотношение. Удостоверенията за родствени връзки и за наследници, издадени от административен орган, не могат да обвържат съда с материална доказателствена сила, т.к. последната е оборена от горепосочените доказателства, пряко доказващи произход/осиновяване и неговото прекратяване.

Ето защо настоящата инстанция намира, че предявеният иск е основателен – ответницата не е наследник на своята рождена майка, т.к. е осиновена от осиновителката си Ж. А., а по силата на чл.81 ЗЛС, с изменението от 1961г., наследяването се е трансформирало в пълно правоотношенията осиновен – роднини по произход са прекратени.

Първоинстанционното решение, с което искът е уважен е правилно и 3 законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

В полза на въззиваемия следва да се присъдят направените във въззивното производство съдебно – деловодни разноски, в размер на 1200 лева – адвокатско възнаграждение.

С оглед на гореизложеното Бургаският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение №80/23.02.23г., постановено по гр.д.№446/22г. по описа на Районен съд Несебър.

ОСЪЖДА З. В. В. с ЕГН **********, ***, да заплати на А. А. А. с ЕГН **********, *** , сумата от 1200 лв. (хиляда и двеста) лева, съдебно деловодни разноски, направени във въззивното производство.

Настоящото решение подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчване на препис от него на всяка от страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4