Решение № 1223 от 06.11.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1223 гр. Пловдив, 06.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иван Г. Йорданов при участието на секретаря А.инка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско дело № 20255300502022 по описа за 2025 година

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с въззивна жалба депозирана от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК:

131134023, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, чрез процесуалния му представител юрисконсулт З. против Решение №91/20.05.2025 г. постановено по гр.д. №908/2024 г. по описа на РС-П., с което жалбоподателят е осъден да заплати на А. Д. С., ЕГН: **********, адрес: гр. П., ул.

***, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 411,85 лв., представляваща платена без правно основание сума по Договор за потребителски кредит № 720031213657 от 30.03.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 23.12.2024 г., до окончателното изплащане на вземането. Решението на първата инстанция се обжалва като незаконосъобразно, необосновано, неправилно и постановено в противоречие със събрания доказателствен материал, по съображения подробно изложени в жалбата. Моли се въззивният съд да отмени първоинстанционния акт като вместо това отхвърли изцяло предявените искове като основателни. Претендират се разноски пред двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна А. Д. С., ЕГН: **********, чрез процесуалния й представител адв. М. оспорва жалбата като изцяло неоснователна. Моли да се потвърди първоинстанционния акт като правилен и законосъобразен. Претендират се разноски.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

1

Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима. При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правна квалификация по чл.55, ал.1, първо предл. от ЗЗД, като ищецът А. Д. С., иска постановяване на решение, с което ответникът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД да бъде осъден да му върне сумата от 411,85 лв., получена без основание по недействителен Договор за потребителски кредит № 720031213657 от 30.03.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 23.12.2024 г., до окончателното изплащане на вземането. В исковата молба са изложени твърдения, че сключеният между ищеца, в качеството му на кредитополучател, и ответното дружество, като кредитодател, договор за кредит бил недействителен съгласно чл.22 от ЗПК, тъй като не отговарял на изискванията на чл.11, ал.1, т.9-12 от ЗПК. В договора липсвало посочване на условията за прилагане на лихвения процент. Също така не било конкретизирано какви разходи са включени в ГПР. Отделно от това намира, че застрахователната премия в размер на 204,60 лв. също следвало да бъде включена в ГПР. Това съставлявало заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която максимално допустимият процент на разходите следвало да е в размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Наред с това се твърди, че поради невключване на застрахователната премия в ГПР последният не съответствал на действително прилагания по кредитното правоотношение. Също така в погасителния план липсвала задължителната информация по ЗПК. В договора за потребителски кредит не се съдържала информация относно правото на потребителя при погасяване на главницата да получи при поискване и безвъзмездно извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания.

От фактическа страна по делото няма спор между страните, а и се установява от писмените доказателства, че между ищеца, в качеството му на потребител, и ответното дружество, като кредитор, е бил сключен договор за потребителски кредит № 720031213657, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца кредит в размер на 500 лв. Уговорено е кредитът да се върне на 15 месечни вноски, всяка една в размер на 60,79 лв. в срок до 15.07.2023 г. или общо 911,85 лв., включващи плащания по главницата, на застрахователна премия в размер на 204,60 лв. и на договорна лихва в размер на 207,25 лв. Лихвеният процент, с който се олихвява предоставеният кредит, изразен като годишен лихвен процент, е 40,93 %, а годишният процент на разходите – 45,54 %. В чл. 7.2.2 от договора за потребителски кредит е посочено, в случай че потребителят е избрал да сключи застраховка, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка, се превежда от кредитора директно по банкова сметка на съответния застраховател.

Няма спор, а и от писмените доказателства по делото се установява, че по посочения договор ищецът е заплатил сумата от общо 1025,18 лв. Доводът на ищеца, че исковата сума в размер от 411,85 лева е била заплатена на ответното търговско дружество без основание, тъй като договорът за кредит е недействителен, е основателен.

2

Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. След като са изчерпани контролните функции на въззивният съд, той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти./ В този смисъл е Решение №200 от 23.06.2015г. на ВКС по гр.д.№6459/2014г., четвърто г.о. ГК/ .

В конкретният случай обжалваният акт е валиден и допустим. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, поради което съдът постановява съдебният си акт на база на събраните пред първата инстанция доказателства. Фактическата обстановка е подробно и прецизно изложена от първоинстанционния съд, поради което касаещо същата настоящият съдебен състав препраща към мотивите на първоинстанционния акт. В тази връзка спор пред въззивната инстанция не се повдига , като и от представения договор за потребителски кредит се установява, че кредиторът "Ти Би Ай Банк" ЕАД е отпуснал на А. Д. С. потребителски кредит в размер на 500 лв. със срок за погасяване 15.07.2023 г., при равни месечни погасителни вноски в размер на 60,79 лв., с лихвен процент по кредита – 40,93%, ГПР- 45,54% и общ размер на задължението 911,85 лв.

Погасителният план и условията по договора за кредит са описани в самия договор.

Съгласно чл. 6 от договора за кредит, общият размер на кредита включва сумата от 500 лв.- размер на кредита, 204,60 лв.- застрахователна премия за застраховка защита на кредита, която е включена в главницата в общ размер 704,60 лв.

Главния спор по делото е за това дали разходите за застрахователна премия следва да се включат при изчисляването на ГПР или не, както твърди жалбоподателя.

Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя " са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Видно от представения по делото договор за кредит, кредитополучателят се е задължил да заплати възнаграждение за застрахователна премия за застраховка защита на кредита.

По делото се установява от съдържанието на договора, че размерът на посочената премия не е включен в посочения в договора годишен процент на разходите по кредита, въпреки че разходите за заплащането му са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляването му. От приетия по делото договор за потребителски кредит се установява, че предоставената сума е в размер 500 лв., а разликата над тази сума се състои от начислена застрахователна премия. Тази 3 сума обаче- за застрахователна премия не е част от главницата - заетата сума, а е разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора.

В решението на СЕС по дело С-714/22 от 21.03.2024 г., постановено по отправено преюдициално запитване, е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

Когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност. В този смисъл е налице и формирана съдебна практика- Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о.