Решение № 476 от 10.07.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 476 гр. София, 10.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян при участието на секретаря Диана В. Аначкова като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20238002104846 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 19 468/16.09.2022 година и касационна жалба с вх. № 537/10.01.2023 година, втората подадена по пощата на 06.01.2023 година, двете подадени от А. А. К., срещу решение № 1120/02.08.2022 година, поправено с решение № 1334/09.11.2022 година, двете на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановени по гр. д. № 2431/2021 година.

С обжалваните въззивни решения съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 260 181/11.01.2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 9353/2019 година, с което са отхвърлени предявените о т А. А. К. срещу Районен съд Пловдив, Окръжен съд Пловдив и Върховен касационен съд искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за солидарно заплащане на сумата от 5500.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и разрешаване в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от КПЧОС, на съдебното 1 производство по гр. д. № 5027/2009 година по описа на Районен съд Пловдив и на сумата от 60 038.66 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди-пропуснати ползи от нереализиран трудов доход за периода от 26.08.2009 година до 05.11.2013 година, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 05.11.2013 година до окончателното плащане, както и определение № 260 181/22.03.2021 година на Софийски градски съд, І‑во гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 9353/2022 година, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по искането на А.

А. К. за изменение на първоинстанционното решение в частта му относно разноските.

В подадената от А. А. К. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивните решения са постановени в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и били необосновани. Поискано е същите да бъдат отменени и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените от касатора срещу Районен съд Пловдив, Окръжен съд Пловдив и Върховен касационен съд искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ да бъдат уважени.

Ответниците по подадените касационни жалби Окръжен съд Пловдив и Върховен касационен съд са подали отговори с вх. № 27 811/29.12.2022 година първия от тях и с вх. № 27 276/19.12-2022 година, с вх.

№ 1461/23.01.1023 година и с вх. № 23 590/23.10.2023 година, втория от тях, с които жалбите се оспорват като неоснователни като се иска да бъдат оставени без уважение, а оспорваните с тях решения да бъдат потвърдени.

Прокуратурата на Република България е изразила становище, че жалбите са неоснователни, поради което трябва да бъдат оставени без уважение, а атакуваните с тях решения на бъдат потвърдени.

А. А. К. е бил уведомен за обжалваните решения на 16.08.2022 година и на 08.12.2022 година, а подадените от него срещу същите касационни жалби са с вх. № 19 468/16.09.2022 година и с вх. № 537/10.01.2023 година, като втората подадена по пощата на 06.01.2023 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбите отговарят на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същите са подадени от надлежна страна, поради което са допустими.

2

С определение № 3911/20.08.2024 година, постановено по ч. гр. д. № 4845/2023 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. производството по това дело е било присъединено към производството по гр. д. № 4846/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. за общо произнасяне, превит връзката между делата.

Присъединеното по делото производство е по реда чл. 274, ал. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна жалба с вх. № 24 344/15.11.2022 година, подадена от А. А. К. срещу определение № 2750/04.11.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 2431/2021 година с което е оставена без уважение подадената от него молба с вх. № 19 466/16.09.2022 година за изменение на постановеното по делото решение № 1120/02.08.2022 година, в частта му за разноските.

В частната жалба са изложени доводи за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Направено е искане обжалваното определение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което подадената от А. А. К. молба по чл. 248 от ГПК с вх. № 19 466/16.09.2022 година за изменение на постановеното по делото решение № 1120/02.08.2022 година в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК бъде уважена..

Ответникът по частната жалба Върховен касационен съд е подал отговор на частната жалба с вх. № 1459/23.01.2023 година, с който е изразил становище, че частната жалба е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея определение да бъде потвърдено.

А. А. К. е бил уведомен за обжалваното определение на 09.11.2022 година, а частната му жалба е с вх. № 24 344/15.11.2022 година. Поради това е спазен определения от чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване.

Частната жалба е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

С постановеното по делото определение № 3906/20.08.2024 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за това следва ли в производството по иск с правно 3 основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ съдът да изключи от преценката за общата продължителност на делото периода, през който то е било спряно до постановяване на ТР обуславящо изхода на спора по делото?. Въпросът е формулиран във връзка с формираната съдебна практика, намерила израз в решение № 50 258/16.12.2022 година, постановено по гр. д. № 4461/2021 година и решение № 50 002/20.03.2024 година, постановено по гр. д. № 290/2022 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.. С първото от тези решения е прието, че за да се прецени дали съдът е изпълнил задължението си да разгледа и реши делото в разумен срок, се взимат предвид, наред с други обстоятелства, и общата продължителност на производството, и процесуалните действия на съда. Общата продължителност на производството включва и периодът, през който делото е спряно, защото през този период делото е висящо, а не е приключено с окончателен акт. Процесуалните действия на съда, които се вземат предвид по чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, включват и актовете на съда по преюдициалното дело, защото периодът на спиране зависи от задължението на съда да разгледа и реши преюдициалното дело в разумен срок, т. е. неразумният срок за разглеждане и решаване на преюдициалното дело обуславя неразумен срок на спирането. Поради тази причина обстоятелствата от хипотезата на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ се преценяват и за преюдициалното дело. Този извод е приложен и във второто решение, с което срокът на обуславящото наказателно производство е прибавен към срока на гражданското такова, за да се прецени разумността на срока по чл. 6, § 1 от КПЧОС. Извършеното от ВКС тълкуване на чл. 6, § 1 от КПЧОС е съобразено с практиката на ЕСПЧ, че общата продължителност на срока на съдебното производство, в неговия гражданско правен аспект се определя като за начален момент се взема предвид предявяването на иска пред компетентния съд, а окончателния момент се определя от постановяване на решението, с което спорът се решава окончателно. Когато реализирането на правото налага производство по изпълнение на решението, то срокът по чл. 6, §. 1 от КПЧОС обхваща и това производство, като приключва с ефективното реализиране на правото. В случаите когато провеждането да друго производство е предпоставка за надлежното сезиране на съда със спорното гражданско право то периодът на това производство също се отчита при проверка на разумността на срока по чл. 6, § 1 от КПЧОС, независимо от това дали същото има гражданско правен или друг характер. Това се налага поради 4 връзката между двете производства, прие които едното е обуславящо за другото. Именно връзката между производствата налага, когато изхода от друг спор е обуславящ за спора по гражданското право, поради което се налага изчакването на решението по първия спор, периодът в който същият е висящ да се прибави към периода по чл. 6, § 1 от КПЧОС, за да се прецени дали производството се е развило в разумен срок. Така даденото тълкуване е във връзка с чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК предвиждаща, че съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Освен това чл.

229, ал. 1, т. 3, т. 5 и т. 6 от ГПК също предвиждат спиране на исковото производство до приключване на други обуславящи производства. Последната от тях задължава съдът разглеждащ спора да спре производството когато Конституционният съд е допуснал разглеждането по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон.

По този начин законодателят задължава съда да съобрази решението си по съществото на спора с решението на Конституционния съд, което следва и от чл. 150, ал. 2 от КРБ, като с изменението на разпоредбата от 2023 година изрично се предвижда, че съдът, чието решение е окончателно, постановява съдебния акт след приключване на производството пред Конституционния съд. Последното означава, че от момента на сезирането на Конституционния съд до приключване на производството пред него висящността на гражданскоправния спор пред общия съд се запазва. Във връзка с това трябва да се има предвид, че съгласно практиката на ЕСПЧ (§ 38-§ 39 и § 55-§ 56 от решение на ЕСПЧ, Голяма камара, от 16.09.1996 година, по делото З. срещу Ф. р. Г., по жалба № 20 024/1992 година; § 35-§ 36 от решение на ЕСПЧ, Голяма камара, от 23.06.1993 година, по делото Р. М. срещу К. И., по жалба № 12 952 024/1987 година; § 52-§ 68 от решение на ЕСПЧ, Голяма камара, от 01.07.1997 година, по делото П. срещу Ф. р. Г., по жалба № 17 820/1991 година; § 77 във връзка с § 45 и § 89 от решение на ЕСПЧ, Голяма Камара, от 29.06.1998 година, по делото Д. срещу Ф. р. Г., по жалба № 9384/1981 година; § 108-§ 110 от решение от 16.03.2010 година на ЕСПЧ, Голяма камара, по делото О. и други срещу Х., по жалба № 15 766/2003 година; § 23, § 35-§ 37 и § 43-44 от решение на ЕСПЧ, Първо отделение, от 05.02.2009 година, по делото О. срещу Х., по жалба № 22 330/2005 година; § 179 и § 187-§ 191 от решение на ЕСПЧ, Първо отделение, от 07.05.2021 година, по делото X. F. w P. sp. z o.o. v. P., по 5 жалба № 4907/2018 година; § 31-§ 33 от решение на ЕСПЧ, Трето отделение, от 08.01.2004 година, по делото В. срещу Ф. р. Г., по жалба № 47 169/1999 година; решение по допустимост на ЕСПЧ, Четвърто отделение, от 13.09.2001 година, по делото Й. Б. срещу Х., по жалба № 48 077/1999 година и § 20-§ 28 и § 57-§ 61 от решение на ЕСПЧ, Четвърто отделение, от 27.04.2004 година, по делото Г. Л. и други срещу Кралство И., по жалба № 62 543/2000 година) периодът през, който Конституционният съд, по силата на правомощията му на националното право, се произнася по конституционосъобразността на закона, дава тълкуване на конституционна норма или се произнася по жалба срещу действия или актове на административни и други държавни органи, се включва в периода по чл. 6, § 1 от КПЧОС за съответното съдебно производство, ако въпросът, по който се произнася е от значение за спорното гражданско право, независимо от това дали отговорът е абстрактен или дава конкретно разрешение на определен въпрос. Това е следствие от обстоятелството, че съгласно чл. 34 от КПЧОС задължена да осигури възможност за упражняване на защитените от Конвенцията права и да гарантира реалното такова е съответната държава-членка. Затова винаги, когато са налице други производства, различни от това за гражданското право, но са преюдициални и/или обуславящи същото, то Държавата носи отговорност за своевременното им провеждане, а оттам и за разрешаването на спора за гражданското право в разумен срок. Последното води до това, че Държавата не носи отговорност по чл. 6, § 1 от КПЧОС, когато се касае до производство по преюдициално запитване до СЕС.