Решение № 276 от 04.12.2023, Окръжен съд - Монтана
- Съд
- Окръжен съд - Монтана
- Дело
- Въззивно гражданско дело 365/2023
- Вид
- Решение № 276
- Подписан
- 04.12.2023
- В сила
- 04.12.2023
- Състав
- Аделина Троева, Елизабета Кралева, Таня Живкова
Цитирани разпоредби
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 20 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 111, ал. 1 · Закон за собствеността
- чл. 31 · Закон за собствеността
- чл. 31, ал. 2 · Закон за собствеността
- чл. 56 · Закон за собствеността
Личните данни в текста са заличени.
РЕШЕНИЕ
№ 276 гр. М., 04.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – М. в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Аделина Троева
Членове:
Елизабета Кралева
Таня Живкова при участието на секретаря Мадлена Н. Митова като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело № 20231600500365 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на А.
Н. К. против решение № 367 от 7 август 2023 г. по гр. д. № 1156/2022 г.на Районен съд – М..
Жалбоподателят А. К. твърди във въззивната жалба, че решението е неправилно, затова моли да бъде отменено и вместо него МОС да постанови ново, с което да разпредели ползването на имот № 3383 с площ от 445 кв. м., находящ се в местността П. в землището на гр. М. и на построената в него двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 260 кв. м, както и да осъди ответницата да му заплати парично обезщетение за лишаването му от ползване на имота. Поддържа становище, че изводите на МРС за нищожност на сделката за учредяване правото на ползване са незаконосъобразни. Развива доводи, че не е налице учредяване на ограничено вещно право от малолетни деца, а запазване правото на ползване от страна на родителите при дарението в полза на децата. Не са касае до разпоредително действие, извършено от името на малолетен и обременяващо правата му сфера с вещна тежест върху недвижим имот, за да се приеме, че намира приложение нормата на чл. 73, ал. 3 от СК (отм.). като поддържа, че вещното право на ползване се притежава от него и ответницата Д. К., то налице са условия за постановяване разпределене на ползването.
Въззиваемите Д. Д. К., А. А. К., А. А. К. и А. А. К. оспроват въззивната жалба и 1 молят да бъде оставена без уважение. Вземат становище за правилност и законосъобразност на обжалваното решение и молят да бъде потвърдено, като се присъдят деловодни разноски за въззивното производство.
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови доказателства. МОС провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирано да обжалва лице в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Пред РС – М. е бил предявен иск за разпределение на ползването на дворно място с намираща се в него двуетажна масивна жилищна сграда, както и за осъждане на Д. К. да плати на ищеца А. Н. К. обезщетение за лишаването му от ползване на имота за периода 17 юни 2021 г. до 17 май 2022 г. в размер на 4 400 лв.
За да отхвърли исковете, МРС е приел, че учредяването на ограниченото вещно право на ползване е нищожно, защото представлява отказ от право, осъществен от малолетни лица. Сделката попада в обхвата на действалия към онзи момент чл. 73, ал.
3 от СК, според който дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения чрез залог, ипотека или поръчителство от ненавършили пълнолетие деца са нищожни.
По делото е установено, че А. К. и Д. К. са дарили на своите деца имот № 3383 с площ от 445 кв. м., находящ се в местността П. в землището на град М., ведно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 260 кв. м., състояща се от 1. сутерен от 65 кв. м., в който са разположени гараж, мазе, коридор, склад и работилница; 2. първи етаж с площ от 101.50 кв. м., състоящ се от кухнятрапезария, дневна и две спални и 3. втори етаж с площ от 93.50 кв. м., на който са разположени спалня за гости, фитнес зала, детска занималня и дрешник (нотариален акт 106, т.IX, н.д. № 1168/15.12.2006 г.). Дарителите запазили безвъзмездното правото на ползване (заедно и по отделно) върху целия имот.
Към момента на сключване на договора тримата приобретатели са били малолетни, затова и са представлявани от особен представител, назначен от РС – М..
Спорно е по делото дали вещното право на ползване е било надлежно учредено.
Правото на ползване е ограничено вещно право, включващо правомощията да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се събират плодовете без да се изменя нейната субстанция (чл. 56 от ЗС). С учредяване право на ползване собственикът на вещта предоставя част от правомощията си на трето лице и запазва за себе си голата собственост. Възможна е и хипотезата, при която собственикът на недвижим имот се разпорежда с правото си на собственост като го прехвърля на трето 2 лице, но в ограничен обем – без да прехвърли ползването. Именно тази хипотеза се е развила в отношенията между родителите и трите им малолетни деца при сключване на договора за дарение през 2006 г. Двамата родители са отчуждили в полза на децата си своя недвижим имот, но без да извършат разпореждането с правото на собственост в пълен обем – вещното право на ползване не е било предмет на дарението, то е останало в патримониума на двамата дарители.
Въззивният съд приема, че при сключване на договора за дарение не е извършено учредяване на право на ползване от страна на трите малолетни деца, защото към онзи момент те въобще не са били носители на правото на собственост, та да могат да обременят притежаван от тях имот с вещна тежест. С договора за дарение тримата надарени са получили т.нар. гола собственост, поради което като собственици са длъжни да търпят ограничението да не могат да се ползват от имота и да събират плодове от него докато са живи двамата им родители.
Нормата на чл. 73, ал. 3 от СК (отм.) не намира приложение по отношение разглеждания договор за дарение със запазване правото на ползване, защото не е налице отказ от права, извършен от малолетни деца.
МОС намира за неоснователни възраженията на въззиваемите, че А. Н. К. се е отказал от вещното право на ползване с постигнатото споразумение за развод по взаимно съгласие, одобрено от РС – М. по гр. д. № 1103/2006 г., влязло в сила на 29 декември 2006 г. Съобразно нормата на чл. 101 от тогава действалия СК двамата съпрузи са изложили споразумение относно ползването на семейното жилище, каквото е представлявала процесната къща. Прието е, че къщата остава за ползване от Д. К., доколкото на нея са възложени и родителските права по отношение трите родени от брака деца. Това ползване е фактическо положение, а не ограничено вещно право.
Самите развеждащи се са подчертали, че предоставянето на ползването е обвързано с упражняването на родителските права, което налага извода, че не е налице отказ от вещно право на ползване от страна на А. К.. Споразумението за развод има договорен характер и волята на страните подлежи на тълкуване, като се изследва връзката между отделните уговорки (чл. 20 от ЗЗД). В случая предоставянето на семейното жилище за ползване на бившата съпруга е обвързано с упражняването на родителските права и има съдържанието, което СК му придава, а не съдържанието на ограниченото вещно право на ползване.
Следва да се подчертае, че отказът от ограничено вещно право на ползване се извършва в писмена форма с нотариална заверка на подписа (по аргумент от чл. 100 от ЗС във вр. с чл. 111, ал. 1 от ЗС) и подлежи на вписване на основание чл. 4, б. „а“ от ПВ. В случая нито действителната воля е била за отказ от вещно право на ползване, нито пък е спазена формата за извършване на такъв отказ.
Решенията по гр. д. № 273/2015 г. на МРС и по гр. д. № 53/2016 г. на МОС, на 3 които се позовават въззиваемите, не се отнасят до отказ от вещно право на ползване, а формират решаващи мотиви за безвъзмездния характер на ползването на семейното жилище до навършване пълнолетие на децата. Посочените решения нямат сила на пресъдено нещо по въпроса дали К. притежава вещното право на ползване и не са задължителни за настоящия съд при разрешаване на този въпрос. С решенията е бил отхвърлен иск на А. К. за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС, като съдът е изложил мотиви, че такова обезщетение не се дължи въпреки лишаването на К. от ползване, защото жилището е предоставено безвъзмездно на бившата съпруга във връзка с упражняване родителските права по отношение родените от брака три деца.
От изложеното следва, че А. К. и Д. К. притежават ограничено вещно право на ползване, поради което следва и да се извърши разпределение на ползването на имота съобразно предложения вариант от вещото лице по техническата експертиза, приета от първоинстанционния съд без оспорване от страните. Съдът намира за целесъобразно сутеренният етаж да се разпредели, като гаражът от 21,12 кв.м заедно с водомерно помещение, оцветени в зелено на схемата на вещото лице, се предоставят на Д. К., а мазе от 7,7 кв. м. и механична работилница от 10,85 кв.м – на А. К.. Детска стая от 9,25 кв. м и дневна от 17,75 кв. м на първи етаж се предоставят на Д. К., тъй като по делото са събрани данни от свидетелските показания, че тя преимуществено живее на този етаж. На А. К. се предоставя спалня от 11,4 кв. м. на първия етаж, оцветена в зелено на схемата на вещото лице. На този етаж се намират също коридор, баня с тоалетна и кухня, които като обслужващи помещения следва да се ползват съвместно от двамата носители на вещното право.
Вторият етаж се разпределя по следния начин: на Д. К. – фитнес зала с плащ 16 кв. м и открита тераса с площ 13,12 кв. м, а на А. К. – килер от 2,5 кв. м, детска занималния от 14,4 кв. м, стая за гости от 12,4 кв. м и открита тераса с площ 8 кв. м., оцветени в зелено на схемата на вещото лице Стълба-коридор от 8 кв. м на този етаж ще се ползва съвместно от двамата.
Дворното място е възможно да бъде разделено на два участъка с еднаква площ от по 108,30 кв.м, както е предложило вещото лице по техническата експертиза, затова съдът възлага частта откъм съседния имот ***, оцветена в зеленона А. К., а оцветената в червено част откъм съседен имот с идентификатор *** – на Д. К..
Изграденият в двора басейн остава за съвместно ползване.
По иска с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за присъждане на обезщетение за лишаването наА. Н. К. от ползване на съответна част от процесната къща:
Съгласно договора за дарение от 2006 г. правото на ползване върху двуетажната къща принадлежи на А. Н. К. и Д. К.. Доколкото това е ограничено вещно право върху недвижим имот, то за него намират приложение правилата за правото на собственост, съответно и чл. 31 от ЗС, според който всеки от съсобствениците може да се ползва от 4 общата вещ, а когато лишава другия съсобственик от такава възможност, то дължи обезщетение за ползата, от която е лишен, от деня на писменото поискване.
Както беше вече отбелязано, къщата е била предоставена за ползване от Д. К. във връзка с възлагане на родителските права на нея. Периодът на безвъзмездно ползване е приключил с навършване на пълнолетие от трите деца – това е станало на 20 февруари 2020 г., когато синът на страните А. А. К. е станал пълнолетен.
Фактическото състояние на ползване на къщата само от Д. К. е продължило и след това, като по този начин А. Н. К. е бил лишен от ползите. Началният момент, от който Д. К. дължи обезщетение, е получаването на покана за плащане. Въззивникът А. Н. К. е отправил такава нотариална покана и тя е била връчена на Д. К. на 17 юни 2021 г. От този момент тя дължи плащане на обезщетение, което се измерва с пазарния наем за жилище от този вид. Вещото лице по техническата експертиза е проучило пазарните условия в М. и е дало заключение за наема по месеци за периода от 17 юни 2021 г. до завеждане на иска 17 май 2022 г. Общо за периода дължимият наем би бил 5 624,28 лв за целия имот. Тъй като вещното право се притежава от А. Н. К. и Д. К., то последната следва да плати на въззивника половината от тази сума или дължимото обезщетение възлиза на 2 812, 14 лв. Над този размер до претендирания от 4 400 лв искът е неоснователен и правилно е бил отхвърлен от МРС.
С получаване на нотариалната покана Д. К. е изпаднала в забава, поради което следва да плати на основание чл. 86 от ЗЗД и обезщетение за забавено плащане, равняващо се на законната лихва. Към исковия период размерът на мораторната лихва е равен на този на законната, затова задължението по чл. 86 от ЗЗД възлиза на 261,69 лв, но искът е предявен до размер от 186 лв, поради което съдът присъжда обезщетение до този размер.
Разпечатката съдържа 38 от 72 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b59fe6a8-f1ac-45e4-a4d5-67e3ddd4a7f4