Решение № 3800 от 05.06.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3800 гр. София, 05.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: П. Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.ева като разгледа докладваното от П. Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100511566 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 10710 от 04.06.2024 г., постановено по гр. д. № 27544/2020 г. по описа на СРС, 25-ти състав, са отхвърлени предявените от М. В. И. и П. С. И. срещу М. В. С. положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че М. В. И. и П. С. И. са собственици на основание изтекла придобивна давност на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. София, идентичен с имот, съставляващ парцел ХV-295б, 295в, от кв. 39 по регулационния план на София, кв. Суходол, целият с площ от 732 кв.м, при съседи по скица на имота: поземлени имоти с идентификатори ***, ***, ***,

***, ***.

Със същото решение М. В. И. и П. С. И. са осъдени да заплатят на М. В. С. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 2250 лева, представляваща разноски по делото.

Пак със същото решение М. В. И. и П. С. И. са осъдени да заплатят на Г. В. Р. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 2250 лева, представляваща разноски по делото.

Срещу така постановеното решение са подадени въззивни жалби от ищците М. В. И. и П. С. И., чрез пълномощника им – адв. Й. Т., с надлежно учредена представителна власт, с оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържат, че от събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпит на ангажираните от тях 1 свидетели се установява, че са упражнявали безпрепятствено и необезпокоявано фактическа власт върху процесния имот с намерението да го своят като свой, както и че останалите събрани по делото гласни доказателствени средства чрез разпит на доведените от ответниците свидетели не следва да бъдат ценени, тъй като същите са заинтересовани от изхода на спора и са с влошени родствени отношения с ищците. Считат за неправилен извода на СРС относно наличието на постигнато съгласие за общо ползване на двата процесни имота, образувани след извършената между ищците и наследодателя на ответниците доброволна делба от 1999 г. В тази връзка поддържат, че в така представената по делото съдебна спогодба за извършване на делба липсва изрична уговорка за ползването на имота, като наличието на такава не се потвърждава и от останалите събрани по делото доказателства. Наред с това посочват, че ищецът П. И. не е страна по сключеното споразумение за делба от 1999 г., поради които и спрямо него като обикновен другар следва да бъдат разгледани предпоставките за придобиване на имота по давност на собствено основание, в каквато насока изобщо липсвали мотиви в обжалваното решение. Молят решението да бъде отменено, като предявените от тях искове бъдат изцяло уважени.

Претендират разноски.

Въззиваемите – ответниците М. В. С. и Г. В. Р., чрез пълномощника им – адв. Р. В. Т., с надлежно учредена представителна власт, са подали отговори на въззивните жалби, с които ги оспорват по подробно изложени съображения. Считат за правилен извода на съда относно качеството на ищците на държатели на процесния имот, което се потвърждава от представената съдебна спогодба в производството по съдебна делба и при липса на доказателства, от които да се установява, че ищците са демонстрирали спрямо ответниците намерението си за своене на процесния имот. Поддържат, че упражняването на фактическа власт върху процесните имоти от страна на М. И. е започнало на основание наследствено правоприемство, като след извършването на делбата ищцата е продължила да държи процесния имот за своята сестра – С.С., което обстоятелство се установявало от изричната уговорка в постигнатата между двете съдебна спогодба, съобразно която М. И. е декларирала, че за в бъдеще няма да предявява към другите съделители каквито и да са претенции досежно имотите, предмет на делбата. Считат, че това само по себе си изключва намерението за своене, доколкото след извършване на делбата ищцата М. И. е упражнявала фактическа власт върху спорния имот, без да го смята за свой. Поддържат, че в хода на първоинстанционното производство не са наведени твърдения ищецът П. И. да е упражнявал фактическа власт върху имота на самостоятелно основание, като наред с това считат и за житейски нелогично след като ищцата е упражнявала фактическа власт върху имота без намерение да го свои, то нейният съпруг да е владял с намерението да свой имота лично за себе си. При условията на евентуалност считат, че дори да се приеме, че между страните е започнала да тече придобивна давност, то същата многократно е била прекъсвана от страна на ответниците, в каквато насока са и събраните по делото доказателства. Молят въззивните жалби да бъдат оставени без уважение и решението да бъде изцяло потвърдено.

Претендират разноски.

2

На основание чл. 277 ГПК на мястото на починалия въззивник – М. В. И., е конституиран наследникът й по закон – синът й В. П. С..

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивните жалби за неоснователни по следните съображения:

Производството по делото е образувано по предявени от М. В. И. и П. С. И. срещу М.

В. С. и Г. В. Р., положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване за установено, че М. В. И. и П. С. И. са собственици по силата на придобна давност, текла в периода от 2003 г. до 2020 г., на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор ***, идентичен с имот, съставляващ парцел ХV-295б, 295в, от кв. 39 по регулационния план на София, кв. Суходол, целият с площ от 732 кв.м, при съседи по скица на имота: поземлени имоти с идентификатор ***, ***, ***, ***, ***.

За да отхвърли така предявените искове, първоинстанционният съд, анализирайки събраните по делото доказателства /изслушаните свидетелски показания и писмени доказателства/ е приел, че трите поземлени имота /процесният поземлен имот и двата имота на ищците/ не са били преградени помежду си по вътрешните им граници и са се ползвали като един общ имот, както преди, така и след извършване на съдебната делба, приключила със съдебна спогодба от 18.03.1999 г. Доколкото след извършване на делбата-спогодба съделителите са уговорили поземлените имоти да продължават да се използват общо въпреки делбата, като всеки от собствениците на инвидидуалните имоти, включени в общото дворно място е ползвал собствения си имот в качеството на негов собственик, а чуждият – в качеството на държател, поради което и ищците са имали качеството на ползватели на процесния имот на облигационно основание – тоест държатели на имота за неговия собственик, а не владелци. Приел е, че ищците са демонстрирали своително намерение пред ответниците за първи път през 2018 г., когато не са допуснали ответниците и доведения от тях геодезист да собствения им имот с цел измерване на границите и поставяне на огради, като към момента на предявяване на исковете – 2022 г. не е изтекъл законоустановеният 10-годишен период на давностното владение.

3

Позоваването на придобиване на право на собственост въз основа на придобивна давност от страна на ищците предполага при условията на пълно и главно доказване да установят, че е осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС. Институтът на придобиваната давност е уреден в закона като оригинерно придобивно правно основание – арг. чл. 77, предл. 2 ЗС, като за да е налице владение следва да се установят в процеса на доказване две материални предпоставки, при проявлението на които възниква това оригинерно придобивно основание – в продължение на определен период от време (в случая 10 години) едно лице, което не е собственик, да упражнява постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно фактическата власт върху определена вещ /corpus/ и която фактическа власт да е упражнявана с намерението за своене /animus/. Придобиването на правото на собственост на основание придобивна давност, изисква претендиращият несобственик да е упражнявал фактическа власт, демонстрирайки по отношение на невладеещия собственик поведение, което несъмнено да сочи, че упражнява собственическите правомощия за себе си.

С оглед на конкретно наведеното оплакване за липса на подробно изложени мотиви в обжалваното решение относно наличието на предпоставките по чл. 79 ЗС по отношение на въззивника – ищец П. С., следва да бъде посочено, че съгласно заявените от ищците фактически твърдения, същите претендират да са придобили процесният недвижим имот в резултат на упражнено давностно владение при наличие на сключен от тях граждански брак от 1961 г., с оглед на което и съдът е сезиран с активно и пасивно субективно кумулативно съединени установителни искове. Съгласно възприетото в Тълкувателно решение №3/2016 г. от 29.06.2017 г., ОСГК на ВКС по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещ или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари. Така при съобразяване на наведените от ищците фактически твърдения относно придобивното основание на претендираното от тях право на собственост (и двамата се намират в едно и също фактическо положение по отношение на процесния недвижим имот, като по делото не са наведени твърдения ищецът П. С. да е владял имота на самостоятелно основание) и доколкото в случая се касае до хипотеза на необходимо другарство на страна на ищците по смисъла на чл. 216, ал. 2 ГПК, то съдебното решение следва да бъде еднакво спрямо двамата необходимите другари.

Ищецът П. С. не се легитимира като собственик на процесния недвижим имот на отделно придобивно правно основание, а единствено като такъв с оглед на качеството си на съпруг на М. В., поради което и изложените мотиви в съдебното решение се отнасят по един и същ начин по отношение на придобивното основание на всеки от необходимите другари.

По делото не е спорно между страните, а и от представените по делото доказателства се установява, че процесният имот - парцел XV-295б, 295в от кв. 39 по дворищно регулационния план на гр. София, м. Суходол, идентичен с ПИ с пл. № *** по КККР, е придобит от С. В. С. по силата на одобрената в производството по съдебна делба спогодба от 18.03.1999г., докато съседният имот от югозапад – ПИ с пл. № *** е собственост на ищцата М. В. И. по силата на същата спогодба. В т. 4 от процесната 4 съдебна спогодба страните са уговорили, че с подписването уреждат абсолютно всички свои отношения, касаещи описаните парцела, предмет на делбата, като никоя от страните за в бъдеще няма да предявява към другите съделители, каквито и да са претенции досежно същите имоти.

Не е спорно и че С. В. С. е починала на 03.11.2003г. и е оставила за свои наследници по закон ответниците М. В. С. и Г. В. Р., поради което и правото на собственост върху процесния имот е преминало върху ответниците в качеството на правоприемници на съделителката. По силата на нотариален акт за признаване право на собственост върху недвижим имот, придобит по давност, уреждане на сметки по регулация, делба и наследствено правоприемство № 52, том I, рег. № 798, дело № 47/2019 г. от 26.03.2019 г. М.

В. С. и Г. В. Р. са признати за собственици при равни квоти па ПИ с идентификатор *** по КККР с площ 732 кв.м.