Определение № 452 от 24.03.2025, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 452 гр. Велико Търново, 24.03.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Теодорина Димитрова

Членове:

Димо Колев

АННА ДИМОВА като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно частно гражданско дело № 20254100500170 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 ал. 1 т. 2 вр. чл. 248 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Виваком България“ ЕАД гр. София, подадена чрез юк А. К., против определение № 59/06.01.2025г. по гр.д. № 1782/2024г. на ВТРС, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на постановено по делото решение, в частта за разноските.

В частната жалбата се правят оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, поради погрешно приложение на правилата на ГПК относно разпределяне на отговорността за разноски. В тази връзка се възразява, че жалбоподателят не е дал повод за завеждане на делото, тъй като не е предприел каквото и да е активно поведение за събиране на дълга, признал е предявения иск, поради което и на основание чл. 78 ал. 2 ГПК разноските по делото следва да се възложат на ищеца.

Цитира се практика на ВКС, че извънсъдебната покана до длъжника да плати, не е основание за завеждане на иск за несъществуване на вземането, особено ако кредитора не разполага с изпълнителен титул и не влече отговорност за разноски при признание на иска в срока за отговор на исковата молба. По тези съображения се иска от окръжния съд да отмени обжалваното определение и да постанови ново, с което да възложи разноските по делото върху ищеца. В условията на евентуалност, ако се установи, че жалбоподателят дължи разноски се прави искане за намаляване поради прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна до предвидените минималните прагове по Наредба № 1/09.07.2004г., ако неговия размер ги надхвърля.

Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство.

1

В срока по чл. 276 ал. 1 ГПК насрещната страна по жалбата е депозирала отговор по същата, с който заема становище за нейната неоснователност. Излагат се съображения, че жалбоподателят с поведението си е дал повод за завеждане на делото, както и че присъдените разноски за адвокатско възнаграждение са в минималния по Наредба № 1/09.07.2004г. размер. С тези доводи се иска от ВТОС да отхвърли жалбата.

Великотърновският окръжен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите в частната жалба и отговора й, намира следното от фактическа страна:

Срещу жалбоподателят е предявен иск за несъществуване на облигационно правоотношение между него и ищеца, поради което последният не му дължи сумата от 93, 48 лв., представляваща стойност на използвани и незаплатени услуги. В исковата молба се сочи, че ищецът никога не е ползвал услугите на ответника, въпреки което на 04.04.2024г. е получил покана за задължение за кл. № 18330313162 по фактура от 01.03.2024г. на стойност 93, 48 лв. с ДДС. Посочено е още, че ищецът с нарочно писмо е уведомил жалбоподателят, че нито е титуляр на горепосочения кл. номер, нито е получавал въпросна фактура, нито някога е бил в договорни отношения с него. Твърди се, че в отговор на това писмо жалбоподателят е уведомил ищеца, че като правоприемник на „Телнет“ ООД продължава да предоставя на неговите абонати договорените между тях услуги, за което му се дължи процесното вземане. В исковата молба изрично е изтъкнато от ищеца, че никога не е бил в договорния отношения с посочения доставчик на услуги, чийто правоприемник е жалбоподателя.

С исковата молба е представена покана за доброволно плащане на просрочени задължения по фактура от 01.03.2024г. на стойност 93, 48 лв. с ДДС, с която е даден 7 – дневен срок на ищеца да я заплати и същият е предупреден, че при липса на плащане ще му бъдат начислени допълнителни неустойки, както и че дълга му ще бъде възложен за събиране на трети лица по съдебен ред, което ще доведе от съдебни разноски. Представено е и писмо – отговор от жалбоподателя от 20.04.2024г., с което посочва, че източник на вземането му са предоставени услуги като правоприемник на „Телнет“ ООД и че начислената сума е дължима и няма основание за извършване на корекция. Пред първоинстанционния съд ищецът е представляван от упълномощен адвокат срещу заплатено от него възнаграждение в размер на 400 лв., видно от представения договор за правни услуги от 23.04.2024г.

С отговора на исковата молба ответникът е признал иска, като допустим и основателен и е поискал районният съд да постанови решение при признание на иска, на основание чл. 237 ГПК. Изложил е съображения, че не е дал повод за завеждане на делото, идентични с тези в настоящата частна жалба, поради което е поискал разноските по делото да останат в тежест на ищеца на основание чл. 78 ал. 2 ГПК. В 2 условията на евентуалност е релевирал възражение по чл. 78 ал. 5 ГПК по отношение платеното от ищеца адвокатско възнаграждение, ако размера му надвишава минималните прагове по Наредба № 1/09.07.2004г.

С оглед искането на ищеца в съдебно заседание, съдът е постановил решение по делото при признание на иска по чл. 237 ГПК, с което е уважил изцяло претенцията му по чл. 124 ал. 1 ГПК и е осъдил ответника да му заплати разноски в общ размер на 450 лв., от които 50 лв. – държавна такса и 400 лв. – платен адвокатски хонорар. В срока за обжалване на това решение жалбоподателят е подал молба с правно основание чл. 248 ал. 1 ГПК с искане за изменението му в частта за разноските, с възлагането им в тежест на ищеца на основание чл. 78 ал. 2 ГПК. В срока за отговор по чл. 248 ал. 2 ГПК ищецът е заел становище за неоснователност на молбата за изменение на решението в частта за разноските, като с обжалваното определение районният съд я е оставил без уважение. Приел е, че жалбоподателят е дал повод за завеждане на делото, както и че адвокатското възнаграждение платено от ищеца не е прекомерно, тъй като е минимален размер.

При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, която има интерес да обжалва определението на първоинстанционния съд, с което е оставено без уважение искането й за изменение на издаденото по делото решение, в частта за присъдените в полза на ищеца разноски. Представянето на списък на разноските по чл. 80 ГПК в случая не е предпоставка за допустимост на молбата по чл.

248 ГПК, тъй като същата е насочена срещу присъдените в полза на насрещната страна разноски по делото.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Фактическите състави на чл. 78 ГПК, уреждащи въпроса за отговорността за сторените по делото разноски, предвиждат задължение за страната, която неоснователно е предизвикала спора да възстанови разходите, които насрещната страна е била принудена да направи по защитата си. Особеното правило по чл. 78 ал. 2 ГПК за разпределение на отговорността за разноски изисква кумулативно осъществяване на две предпоставки – ответникът с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска, като преценката за наличие на първата предпоставка е винаги конкретна, с оглед обстоятелствата по делото. Вложената от законодателя идея е да се освободи ответникът от разноски, когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца.

Противно на оплакванията на жалбоподателя, същият е дал повод на ищеца да предяви иск срещу него, с който по съдебен път да отрече договорната им обвързаност 3 и несъществуването в тази връзка на претендираното вземане в размер на 93, 48 лв. като стойност на ползвани услуги. Отправянето на покана за доброволно плащане на просрочени задължения, с предупреждението, че при неплащането им в срок, ще се начислят допълнителни неустойки и че ще пристъпи към събирането им по съдебен ред от трети лица, което ще доведе до дължимост и на съдебни разноски, както и отправянето на повторно изявление с писмото от 20.04.2024г., че претендираните задължения съществуват, при получено преди това изявление на ищеца за липсата на договорно отношение между страните, категорично съставлява извънсъдебно поведение, с което ответникът е дал повод за предявяване на иска. Същият вместо да положи дължимата грижа на добрия търговец и да провери източника на вземането си, предвид на предприетото оспорване от ищеца за липсата на договорна връзка, е продължил да настоява за неговото съществуване и дължимост. Въпреки липсата на изпълнителен титул, това поведение на ответника, безспорно поражда интереса на ищеца да установи действителното право положение между страните със сила на присъдено нещо и да прекрати породения от жалбоподателя правен спор. Посочената от последния съдебна практика е неотносима към настоящия казус, тъй като при нея съществуването на материалното правоотношение между страните не е било предмет на спора и недължимостта на вземането се отрича, поради погасяването му по давност, а не както е в случая, поради липсата изобщо на облигационна обвързаност между ищеца и ответника, която да е негов източник.

По тези съображения понастоящем не е налице хипотезата на чл. 78 ал. 2 ГПК за възлагане на разноските по делото в тежест на ищеца. Същите следва да се понесат от ответника, поради което съдът дължи произнасяне по наведеното в условията на евентуалност възражение за прекомерност на платеното от ищеца адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 78 ал. 5 ГПК ако това възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, по искане на страната, съдът може да присъди по – нисък размер на разноските в тази им част, но не по – малко от минимално определения размер в Наредба № 1/09.07.2004г. /арг. чл.

78 ал. 5 ГПК и чл. 36 ЗАдв./. Предвид на тази законодателна уредба съдът не може служебно да осъществява проверка за прекомерност на разноските за адвокатска защита при постановяване на решението. Произнасянето на съда по този въпрос е предоставено от нарочно искане за това една от страните по спора, което следва да е направено най – късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция /арг. т. 2 и т. 11 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК/. С оглед прокламирания в чл. 6 ГПК принцип на диспозитивното начало съдът е обвързан от искането по чл. 78 ал. 5 ГПК на насрещната страна в процеса и не може да излиза извън поставените от него рамки.

В случая възражението за намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност е наведено от ответника с отговора на исковата молба, поради което се 4 явява своевременно заявено. По волята на тази страната обаче, ще е налице несъответност на платеното възнаграждение по см. на чл. 78 ал. 5 ГПК с фактическа и правна сложност на делото, само ако ищецът претендира разноски в размер над минимално установения. Минималните прагове на адвокатските възнаграждения са предвидени в Наредба № 1/09.07.2004г., като съгласно чл. 7 ал. 2 т. 1 от нея, при материален интерес по спора до 1000 лв. минималния размер на адвокатско възнаграждение възлиза 400 лв. В случая с оглед цената иска от 93, 48 лв. платеното от ищеца възнаграждение за един адвокат в размер на 400 лв. /договор за правни услуги от 23.04.2024г./ не надхвърля минимално установения праг по чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004г. В тази връзка не е налице прекомерност на платения хонорар, с оглед на поставените от жалбоподателя рамки на произнасянето, поради което правилно районният съд е присъдил пълния размер на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от изложеното съдът намира, че частната жалба е неоснователна, поради което обжалваното определение по чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на ответника за изменение на постановеното по делото решение в частта на разноските, които са присъдени в полза на ищеца се явява правилно и следва да се потвърди.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 59/06.01.2025г. по гр.д. № 1782/2024г. на ВТРС, с което е оставено без уважение искането на „Виваком България“ ЕАД гр.