Решение № 58 от 16.03.2022, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 58 гр. Сливен, 16.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Соня В. Петкова като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско дело № 20222200500065 по описа за 2022 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 724/07.12.2021г. по гр.д. № 20212230101040 по описа за 2021г. на СлРС, с което е признато за установено, че Н. Н. Н. с ЕГН ********** от гр. Сливен, ул. Спартак, № 40 дължи на кредитора „ЮБЦ" ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Триадица", бул. „България" № 81, вх. В, ет. 8, сумата за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 260847 от 08.12.2020 година по ч.гр.д. № 4379 по описа на СлРС за 2020 година - 59,97 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договор с клиентски номер 16654111001 от 31.10.2017 г., обективирано във фактура № 1244182267/01.04.2018 г., за периода от 01.03.2018 г. до 31.03.2018 г., сключен между длъжника и „Българска телекомуникационна компания „ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на „С.Г. Груп" ЕАД с Договор за цесия от 16.10.2018 г., а от „С.Г. Груп" ЕАД са прехвърлени на заявителя с Договор за цесия от 01.10.2019 г. и е осъден Н. Н. Н. да заплати на „ЮБЦ" ЕООД сумата 735,00 лева, представляваща разноски по делото.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в 1 първоинстанционното производство, чрез особения му представител по чл.

47 ал. 6 от ГПК.

Въззивникът атакува изцяло цитираното решение, като заявява, че то е неправилно и необосновано. Заявява, че първоинстанционният съд не е обсъдил наведените с отговора на исковата молба доводи и е постановил решението си без мотиви. Актът му страда от пороци, свързани с формиране на правните изводи и това води до неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения. Също така въззивникът се оплаква, че не е зачетено възражението му за изтекла погасителна давност, тъй като договорът за предоставяне на далекосъобщителни услуги е сключен на 31.10.2017 г., датата на деактивацията на услугата поради неплащане на задължения е 08.03.2018 г,а исковата молба е подадена на 18.03.2021 г. Заявява, че процесното вземане е погасено с изтичане на тригодишна давност, съгласно ТР № 3/2011 от 18.05.2012 г. ОСГТК на ВКС, както и трайната съдебна практика и той не дължи претендираната от ищеца сума.

По-нататък въззивникът развива подробни съображения относно недължимостта на неустойка за предсрочно прекратяване на договора, като подчертава, че ОУ, макар и подписани от него, нямат пряко обвързващо страните по делото и по договора действие, което да поражда твърдяното задължение, тъй като те не са били индивидуално договорени от страните при подписването на договора и конкретно от ответника и той не е могъл и не е бил в състояние да влияе по някакъв начин върху тях.

Позовава се на правилата на ЗЗП касателно неравноправните клаузи, понеже са налице предпоставките, визирани в чл. 143. т.5 от ЗЗП. Излага детайлна аргументация, базирана на практиката на Европейския съд по Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, сочи, че „...националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства.

Когато счете такава клауза за неравноправна, той не я прилага, освен ако потребителят се противопостави на това..“. Въззивникът-ищец е потребител на далекосъобщителна услуга и се ползва от защитата, предвидена в ЗЗП. Позовава се на разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, даваща легална дефиниция на понятието “неравноправна клауза” и на чл. 146, ал.1 2 от ЗЗП, съгласно който неравноправните клаузи в договора са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално. Твърди, че процесната неустоечна клауза е била изготвена предварително и той не е имал възможност да влияе върху съдържанието й, поради което тя следва да се приеме за нищожна.

Другото оплакване на въззивника касае ненадлежното му уведомяване за задължението му и за прехвърлянето на вземането. Това уведомяване следвало да се счита като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235 ал.З от ГПК. Заявява, че макар в съдебната практика да се приема, че уведомлението за цесията, изходящо от цедента, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3 от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, той счита, че това не е възможно в случая.

С оглед всичко изложено, въззивникът, чрез особения си представител, моли въззивния съд да отмени като неправилно и незаконосъобразно атакуваното решение и вместо него постанови ново, с което отхвърли положителния установителен иск. Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който я оспорва като неоснователна. Заявява, че решението е постановено при спазване на процесуалните и материалноправните разпоредби, съдът е събрал относими доказателства, за които правилно е била разпределена доказателствената тежест и които са пълно и задълбочено анализирани от него. Първоинстанционният съд е формирал вярна фактическа обстановка и правилно я е привел към приложимите правни норми. Счита, че правилно е прието, че страните са били в облигационни правоотношения, регулирани от Общи условия, като ответникът е имал качеството абонат и потребител на услуги от мобилния оператор, съгласно т. 1 и т. 49 от ДР на ЗЕС, но не е изпълнил основното си задължение да заплаща за срока на договора съответната месечна абонамента такса. Счита, че наведеното възражение за изтекла погасителна давност е неоснователно, тъй като следва да се вземе предвид 3 при отчитане на срока разпоредбата на чл. 3 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение. В случай към ригодишния срок по чл. 111, б, "в" от ЗЗД следва да се добавят още 69 дни (периода между 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г.).

Въззиваемият счита за неоснователно и оплакването, касаещо нищожност на клаузата за неустойка при предсрочно прекратяване на договора поради неизпълнение на абоната. Развива обстойни доводи в тая насока, като се спира на функциите на тази правна фигура и отбелязва, че спорната клауза не излиза извън тях и целта й не излиза извън правната същност на неустойката, явява се компенсаторна и представлява обезщетение за вредите от ненавременното изпълнение на паричното задължение. Твърди, че санкцията за неизпълнение на ответника, поради чието виновно поведение договорното правоотношение е било прекратено преди изтичане на уговорения срок, не надхвърля трикратния размер на дължимите стандартни месечни такси, и клаузата не може да бъде определена като неравноправна или вероятно неравноправна.

По отношение на последното оплакване, касаещо уведомяването на длъжника за сключените цесии, въззиваемият счита, че то също е неоснователно, тъй като това, кога длъжникът е уведомен за договора за цесия по никакъв начин не се отразява върху валидността и действието на договора за цесия между двете страни по него и доколкото не се твърди този договор да страда от пороци водещи до неговата недействителност, то следва да се приеме, че процесният договор за цесия е валиден и е произвел действие, че посочените в съответните приложения към договора за цесия вземания са валидно прехвърлени в патримониума на ЮБЦ ЕООД още на датата посочена в договора за цесия като дата на влизане в сила на прехвърлянето. Неуведомяване на длъжника би имало значение ако след прехвърляне на вземането длъжникът е продължил да плаща, поради незнание, на предишния си кредитор, а в случая той не е извършвал други плащания, които да не са съобразени от ищеца по делото. Освен това е налице константна практика на ВКС относно начина на уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД - уведомяването може да се прави от новия кредитор, който обаче следва да е упълномощен от стария кредитор, като това уведомяване може да стане и с връчването на исковата молба за отговор, към която ИМ е приложено уведомлението по 4 чл. 99 от ЗЗД. В конкретния случай е приложено към исковата молба уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, а ВКС приема, че връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника ответник. В настоящия случай длъжникът не е бил намерен на посочения при сключването на договора адрес, съдът му е назначил особен представител, който е получил препис от исковата молба с всички приложения към нея, вкл. и уведомителното писмо за извършената цесия.

С оглед изложеното, въззиваемият моли да се остави без уважение въззивната жалба и да се потвърди атакуваното с нея решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение. Представя пълномощно, договор за правна защита и списък.

Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В с.з. въззивникът, редовно призован, не се явява лично, с писмено становище особеният му процесуален представител по чл. 47 ал. 6 от ГПК поддържа въззивната жалба, оспорва отговора и моли съда да отмени решението и отхвърли изцяло иска, претендира разноски.

В с.з. за въззиваемия, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие. С писмено становище, подадено от процесуалния представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивната жалба, поддържа отговора и моли съда да потвърди решението на СлРС и му присъди разноските.

Въззивният съд намира, че въззивната жалба е редовна и допустима, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че атакуваното решение е и правилно, 5 поради което следва да бъде потвърдено.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

На първо място, не е налице твърдяната необоснованост на атакуваното решение, нито пък то е безмотивно. Първостепенният съд е събрал достатъчно годни, допустими и относими доказателствени средства, ценил ги е според придадената им от закона доказателствена сила, формирал и изложил е вярна фактическа обстановка, която е привел към приложимите правни норми и е достигнал до правилни правни изводи, изложени в мотивировъчната част на акта му.

Релевираните оплаквания по същество са три и въззивната инстанция ги намира за неоснователни.

По повод възражението за изтекла погасителна давност:

Правото на иск за процесното вземане се погасява с изтичането на тригодишен срок от датата на изискуемостта му, която е 08.03.2018г.

Заявлението по чл. 410 от ГПК е подадено на 03.12.2020г. – в рамките на предвидения срок, който, с оглед разпоредбата на чл. 3 т. 2 от ЗМДВИП и разпоредбата на пар. 13 ЗИД ЗЗ, обнародван на 13.05.2020г., би следвало да изтече на 15.05.2021г.

По повод оплакването за ненадлежно уведомяване на длъжника за двете цесии:

В договора за цесия не участва длъжникът, спрямо когото се прехвърля вземането, необходимо за валидността му е съгласието на първоначалния и новия кредитор, каквото безусловно е налице. Длъжникът следва да е уведомен за прехвърлянето от предишния кредитор, за да има прехвърлянето действие за него. По начало устойчивата практика допуска кредиторът-цедент да упълномощи кредитора-цесионер да извърши от негово име уведомяването и първоначалният кредитор е сторил това по отношение на цесионера „С.Д.Груп“ ООД, гр. Монтана. По делото няма представени доказателства за писмено уведомяване на длъжника както за първата, така и за втората цесия. С исковата молба обаче е представено такова уведомление, произхождащо от първоначалния кредитор – БТК ЕАД, София /цедент по първия договор за прехвърляне на вземането/ и от „С.Д.Груп“ ООД, гр. Монтана /цедент по втория договор за цесия/, с което длъжникът-ответник се уведомява на основание чл. 99 ал. 3 от ЗЗД за двете 6 прехвърляния именно на процесното вземане от 59, 97 лв., чийто последен приобретател е ищцовото дружество – „ЮБЦ“ ЕООД, гр. София. В исковата молба ищецът е направил изявление за връчване на уведомлението за цесията на длъжника, което съгласно препотвърдената съдебна практика, следва да се зачете съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК като нов факт настъпил в хода на делото. Ответникът не е намерен на постоянния/настоящия си адрес и е приет от съда за редовно призован по реда на чл. 46 ал 5 от ГПК, назначен му е особен представител по чл. 46 ал. 7 от ГПК на разноски на ищеца, с оглед охрана на интересите му, на когото са връчени всички книжа. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Това категорично се отнася и до уведомлението по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземането и то поражда последиците по чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. В тази връзка е налице също последователна практика на ВКС /Р. № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т. о., Р. № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г. о. и др. /, приложима в случая по аналогия. Това виждане неотвратимо сочи на заключението, че уведомлението за прехвърлянията на вземането , връчено на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник.