Решение № 973 от 03.07.2026, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 973 гр. Русе, 03.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тихомира Г. Казасова при участието на секретаря Василена В. Жекова като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело № 20264520101405 по описа за 2026 година

Н. Б. С. заявява, че на 24.07.2023г. сключил с „***********“ ЕООД Договор за потребителски кредит №********/24.07.2023г., по силата на който дружеството му предоставило в заем 1000 лева, при следните условия: фиксиран лихвен процент – 50; годишен процент на разходите – 47; срок на погасяване – 18 месеца; обща сума, дължима от кредитополучателя – 1474.78 лева; обезпечение – поръчител или банкова гаранция.

Съобразно чл.6 от Договора, в срок до 2 дни след сключване на контракта, ищецът следвало да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две ФЛ, които отговарят кумулативно на определени условия. В чл.18 кредиторът предвидил клауза, според която, при непредставяне на обезпечение, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 1945.22 лева.

Тъй като нямал възможност да осигури обезпечение, отговарящо на завишените изисквания на дружеството, към общото му задължение била начислена въпросната неустойка, разсрочена в погасителния план с вноските за главница и лихва. По този начин общата сума, която кредитополучателят дължал възлизала на 3379.20 лева.

Молителят счита, че т.нар. неустойка е по същество разход, известен на кредитора, който е следвало да бъде посочен в ГПР. Приема, че договорът за потребителски кредит е недействителен поради некоректно посочения годишен процент на разходите. Твърди, че е заплатил 3014.20 лева, от които 2014.20 лева – платени при начална липса на основание, предвид недействителността на контракта.

Развива доводи относно нищожността на неустоечната клауза.

Излага следните аргументи за недействителността на договора за потребителски кредит: Приема, че неустойката за непредставяне на обезпечение е пряко свързано с 1 договора за паричен заем и представлява разход по него. Поддържа, че с кумулиране на неустойката към погасителните вноски, размерът на разходите значително нараства. В тази връзка твърди, че в ГПР не са включени всички разходи, водещи до оскъпяване на кредита, а при съобразяването им, то размерът на ГПР е в пъти над допустимото. Цитира решение на СЕС в този смисъл.

Моли съда да постанови решение, с което:

Да признае за установено, че Договор за потребителски кредит

№********/24.07.2023г., сключен между Н. Б. С., ЕГН: ********** и „***********“ ЕООД, ЕИК: ********* е недействителен поради неточно посочен ГПР.

Да осъди „***********“ ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на Н. Б. С., ЕГН:

********** сумата 2014.20 лева – платени при начална липса на основание, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.03.2026г. до окончателното й изплащане.

Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл.131 от ГПК, ответникът „***********“ ЕООД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага доводи досежно неоснователността на претенциите.

Поддържа, че процесният договор е валиден, съобразен с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.10, ал.1, чл11, ал.1, т.7 – т.12 и т.20 и ал.2 ЗПК, сключен при спазване разпоредбите на ЗПФУР.

В договора и предоставения на кредитополучателя стандартен европейски формуляр ясно бил посочен какъв е размерът на ГПР и по какъв начин е формиран. Същият не надхвърлял нормативно определения лимит. Счита, че неустойката не следва да бъде включена в ГПР, тъй като е уговорена като плащане, в случай, че ищецът не осигури обезпечение на главното вземане след сключване на договора, т.е. към датата на сключване на договора, кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Позовавайки се на чл.19, ал.2 от Директива 2008/48/ЕО приема, че след като неустойката е свързана с неизпълнение на задължение от страната по договора, то тя не се явява разход, който следва да бъде съобразен при определяне ГПР.

Предвид формулировката на клаузите, твърди, че към момента на сключване на договора, потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя, при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им и е бил наясно, че ГПР не включва неустойката.

Сочи, че предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните. Договорът бил сключен изцяло по волята на ищеца, който получил подробна информация за желания от него кредитен продукт и имал право да се съгласи или не с отделни клаузи, включително да упражни правото си на отказ от договора.

С оглед процесуалното поведение на ищеца, счита, че същият не е имал намерение да предостави обезпечение, а с изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно, като впоследствие заведе иск срещу кредитора. В тази връзка пояснява, че Н. С. е сключил множество договори, съдържащи уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение на кредитора. Прави извод, че ищецът е бил наясно с условията за 2 предоставяне на обезпечение и заплащане на неустойка, но въпреки това изтеглил заемните суми.

Ответникът излага аргументи относно валидността на неустоечната клауза Признава получаването на претендираната сума 2014.20 лева над чистата стойност на кредита, но твърди, че договорът и отделните му клаузи са действителни.

Моли съда да отхвърли претенциите като неоснователни.

Съобразявайки становищата на страните, ангажираните в хода на производството доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна, следното:

Страните по делото са били обвързани от облигационно правоотношение, основано н а Договор за потребителски кредит №********/24.07.2023г., по силата на който „***********“ ЕООД предоставило на Н. Б. С. заем в размер на 1000 лева при следните условия: размер на погасителната вноска – 4 х 39.17 лева и 14 х 94.15 лева; годишен процент на разходите – 58.10%; брой вноски – 18; фиксиран лихвен процент – 47%; дата на първо плащане – 24.08.2023г.; обезпечение – поръчител или банкова гаранция по избор на кредитополучателя; дата на последно плащане – 24.01.2025г.; обща сума за плащане 1474.78 лева.

Според чл.6 и чл.18, в срок до 2 дни след сключване на контракта, кредитополучателят се задължил да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две ФЛ, които отговарят кумулативно на определени условия. При неизпълнение на това задължение, кредитополучателят приел да заплати неустойка в размер на 1904.42 лева. Указано е, че неустойката е дължима отделно от главницата и лихвата, и не се включва при изчисляване на ГПР (чл.18, ал.3 от Договора).

В инкорпорирания в договора погасителен план е включена неустойката, разсрочена на 18 месечни вноски. Общото сума за плащане от кредитополучателя с включена неустойка е 3420 лева.

Не се спори, че ищецът е платил на ответника по процесния договор 2014.20 лева над чистата стойност на кредита.

Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът приема, че е сезиран с претенции намиращи правното си основание в нормите на чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК; чл.55, ал.1, пр.1 и чл.86 ЗЗД.

По иска за прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит №********/24.07.2023г.:

Изхождайки от предмета на Договора и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за 3 потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

По отношение договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния договор с ищеца, клаузите на контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични договори между същия заемодател и различни потребители.

Клаузата на чл.6 от Договора възлага в тежест на заемателя осигуряване, в срок до два дни от сключване на договора, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия или банкова гаранция. При внимателен прочит на договореното и съпоставянето му с естеството на сключения договор, се налага разбирането, че поръчителството или банковата гаранция е задължително условие за получаване на кредитно финансиране. Този извод се основава на съдържанието на чл.18 от Договора, в който се сочи, че ако потребителят не изпълни задължението си по чл.6, дължи неустойка в размер на 1904.42 лева. Неустойката е включена и в Стандартния европейски формуляр като разход по кредита (Част ІІІ, т.4.3.).

Съдът намира за основателно наведеното в исковата молба оплакване за нарушение разпоредбите на чл.11, т.10 ЗПК и заобикаляне императивната норма на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото уговорената неустойка съставлява скрит добавък и следва да бъде включена в годишния процент на разходите. Според чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи), като в ал.4 на нормата е посочен неговия максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва. В случая макар да е уговорена като санкция, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължението, с неустойката се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на които общия разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите реално надхвърля многократно посочения в договора размер, тъй като неустойката е приблизително два пъти по-голяма от главницата.

Изложените аргументи обуславят извод, че ГПР е определен неясно, не включва действителните разходи по кредита и предвид нарушения изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът е недействителен (арг.чл.22 ЗПК.). Последиците от недействителността на договора са визирани в чл.23 ЗПК, а именно - възстановяване само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи.

По претенциите с правно основание чл.55, ал.1, т.1 и чл.86 ЗЗД:

Облигационноправната уредба на неоснователното обогатяване са съдържа в разпоредбите на чл.55 – чл.59 ЗЗД. В основата на неоснователното обогатяване стои принципът на справедливостта, който препятства разместването на имущество при липса на признато от закона основание.

Предявеният осъдителен иск е обоснован с твърдения, че с оглед недействителността на процесния договор за кредит, ищецът е платил сума, надвишаваща размера на 4 задължението, съобразно действителните уговорки.

Първият фактически състав на чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа нищожен акт. (Постановление №1/28.05.1979г., Пленум на ВС).

След като договорът за кредит е недействителен, платеното над чистата стойност на кредита се явява недължимо и подлежи на връщане. Ответникът не оспорва обстоятелството, че ищецът е платил 2014.20 лева над чистата стойност, с оглед което осъдителният иск като основателен следва да бъде уважен изцяло. Върху главницата следва да се присъди законна лихва, считано от 20.03.2026г. (датата на входиране на исковата молба) до окончателното й изплащане.