Решение № 53 от 09.04.2026, Окръжен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 53 гр.****, 09.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Г. Пейчева

Членове:

Яна В. А.

Калина Ив. Стоянова при участието на секретаря Пенка Г. Узунова като разгледа докладваното от Калина Ив. Стоянова Въззивно гражданско дело № 20262300500024 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Г. Г. от гр.**** чрез адв. Ж. Г., АК-Ямбол, против Решение № 562 от 24.11.2025 г., постановено по гр. д. № 679/2025 г. по описа на Районен съд – Ямбол, в частта с която съдът е приел, че и двамата съпрузи имат вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака.

В останалата част, с която е прекратен бракът между въззивника и въззиваемата Ю. Г. от гр.**** и с която е постановено последната да носи фамилното си име от преди брака, съдебното решение не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Въззивникът в жалбата си твърди, че решението на Районен съд – Ямбол в обжалваната част е неправилно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. За първо нарушение се сочи това, че съдът не е анализирал събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност според изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, позовавайки се на изолирани факти, довело до неправилни фактически изводи. Въззивникът счита, че изводът на съда за взаимна вина не се подкрепя от доказателствата, а мотивите в тази част са общи и декларативни. Поддържа, че изключителна вина за разтрогването на брака притежава въззиваемата, като излага подробен анализ на събраните по делото гласни доказателства, ведно с оспорване на приетото от първоинстанционния съд, че закупен от въззиваемата имот на морето с цел укрепване на семейните отношения. По този начин според въззивника съдът е нарушил изискването за 1 индивидуализация и доказаност на брачната вина, поради което обжалваното решение в тази част се явява неправилно и необосновано. Предвид изложеното въззивникът моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено, че вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака носи изключително въззиваемата.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата Ю. Г. от гр.**** чрез адв. С. В., АК-Ямбол. В нея въззиваемата поддържа, че съдебното решение в обжалваната му част е валидно, допустимо, правилно и законосъобразно, а въззивната жалба е неоснователна. Излага подробни аргументи защо оплакването на въззивника във връзка дейността на първоинстанционния съд по анализ на събраните доказателства е неоснователно като цитира показания на разпитани по делото свидетели.

Посочва, че в рамките на подробния доказателствен анализ в мотивната част на решението са обсъдени свидетелите, посочени от въззивника, при което са налице съображенията, по които съдът не е дал вяра на тези показания.

Относно оплакването за неправилност на обжалваната част от решението във връзка произнасянето на по вината изтъква, че са спазени особените правила на гл. 26 ГПК ведно с релевантната съдебна практика по въпроса. Намира, че при правилното разпределяне на доказателствената тежест съдът законосъобразно и правилно е приел, че въззиваемата не носи изключителна вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Предвид изложеното моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение и първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част.

Претендира разноски.

Съдът намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Окръжен Съд – Ямбол, с оглед предмета на въззивното производство, очертан във въззивната жалба, като взе предвид доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение, намира за установено от фактическа и правна страна следното.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение в обжалваната част е валидно, но недопустимо по следните съображения.

Исковата молба е подадена от Ю. Г. с искане за постановяване на прекратяване на брака между нея и ответника Г. Г. поради дълбоко и непоправимо разстройство на брака като се сочат фактически съображения за наличието му. В исковата молба не е направено искане за произнасяне относно вината.

С отговора на исковата молба ответникът изразява становище, че исковата претенция е допустима и основателна, поради което също се иска прекратяването на брака.

2

В първото открито съдебно заседание по делото пред районния съд и в рамките на изясняване на делото от фактическа страна ответникът прави искане за произнасяне относно вината. Ищцовата страна оспорва своевременността на искането. Районният съд приема, че доколкото това искане е направено в рамките на законово предвидената възможност по чл.

143, ал. 3 ГПК, искането не е преклудирано.

Поради това в крайния съдебен акт на районния съд е налице произнасяне по чия вина бракът между страните е прекратен поради дълбоко и непоправимо разстройство. Същевременно тъкмо тази част от първоинстанционното съдебно решение е предмет на настоящото въззивно производство.

Съобразно разпоредбата на чл. 49, ал. 1 и ал. 3 СК всеки от съпрузите може да иска развод, когато бракът е дълбоко и непоправимо разстроен, а с решението за допускане на развода съдът се произнася и относно вината за разстройството на брака, само в случай, че някой от съпрузите е поискал това.

Брачната вина е субективното отношение на съпруга към брачните му нарушения и техния резултат – дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Вината обаче не е елемент от фактическия състав на чл. 49, ал. 1 СК и не обуславя уважаването или отхвърлянето на иска за развод. Искането за произнасяне по въпроса за вината е специално искане, което е тясно свързано с брачните искове, но не представлява отделен установителен иск. Законът не посочва каква да е неговата форма, поради което е възможно същото да е направено от ищеца в исковата молба, а от ответника в писмения отговор на исковата молба и с предявените от него насрещни брачни искове.

В рамките на правната уредба на брачното производство нормата на чл.

322, ал. 1 ГПК утвърждава изключение от преклузията за въвеждане в процеса на факти от живота на съпрузите, които са причинили дълбокото разстройство на брака, давайки възможност на страните да релевират такива до приключване на устните състезания при изрично указана забрана проявили се към този момент обстоятелства да обуславят развитието на последващ процес.

Искането за произнасяне по вината обаче не е отделен брачен иск и за него на общо основание са приложими правилата за своевременно сезиране на съда и установени преклузии на процесуалния закон.

На основание чл. 322, ал. 1 ГПК могат да се предявяват факти, които може и да сочат на виновно противобрачно поведение на другия съпруг, но само във връзка с брачния иск за дълбоко и непоправимо разстройство на брака, но не и като основание за късно предявяване на искането за произнасяне по въпроса за вината, така становище на доктрината в „Българско гражданско процесуално право“, Ж.С., А.М., В.П., О.С., Р.И., Десето преработено и допълнено издание, издателство „Сиела“, гр. София, 2020 г., стр. 765. Това е така, защото основание за прекратяване на брака е настъпило дълбоко и непоправимо негово разстройство, което не е свързано с установяване на вината на съпрузите, поради което и принципът за изчерпателност на основанията не следва да се прилага по аналогия и по отношение на въпроса за вината.

Същевременно и както се сочи в „Ръководство на граждански съдебен състав“, Книга Втора, глава „Производство по брачни дела“ с автор Емануела 3

Балевска, изд. от НФМ 2014-2021 и НИП, гр. София, стр. 35, искането за произнасяне по въпроса за вината в брачния процес се подчинява на правилата за ранната преклузия, установени с чл. 133 ГПК, чл. 147 ГПК и чл. 266 ГПК, тъй като това искане само по себе си не съставлява самостоятелен брачен иск, а искане не само да се прекрати бракът, но и да се посочи виновният за това съпруг.

В настоящото производство съдът не е бил сезиран да се произнесе по брачната вина нито от ищцата с исковата молба, нито от ответника с отговора по исковата молба. Същевременно в първото открито съдебно заседание не е било обосновано по каква причина това искане не е било възможно да бъде предявено преди да настъпи преклузията по чл. 133 ГПК, за да бъде приложим чл. 147 ГПК. Предвид гореописания характер на искането за произнасяне по вината в конкретния случай искането на ответника за това се явява въвеждане на ново обстоятелство, което да бъде установявано в брачния процес, за което обаче към този процесуален момент е настъпила общата преклузия.

Следователно първоинстанционният съд не е следвало да обсъжда този въпрос и да се произнася по него (per argumentum a contrario от Решение № 160 от 14.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5764/2013 г., IV г. о.) А е налице трайна съдебна практика, че съдебното решение е недопустимо, когато съдът се произнесъл по искане, незаявено с исковата молба, респективно с отговора на исковата молба (Решение № 19 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 262/2010 г., II г. о., Решение № 26 от 15.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2559/2021 г., III г. о., и др.) Доколкото въззивният съд достига до извод за недопустимост на съдебното решение в обжалваната част, същото не следва да се разглежда по същество.

Предвид всичко изложено съдебното решение в обжалваната част следва да бъде обезсилено, а производството в тази част – прекратено. В останалата част решението е влязло в законна сила предвид липсата на обжалване и разпоредбата на чл. 325 ГПК.

При този изход на спора съгласно чл. 329, ал. 1 ГПК, в настоящата хипотеза на липса на искане и произнасяне по вината, право на разноски не възниква за никоя от страните, поради което съдебните разноски остават в тежест на всяка от страните както са направени. Ето защо не следва да бъдат присъждани поисканите от страните разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция, респективно да бъдат разглеждани възраженията за прекомерност.

Същевременно и доколкото въззивникът е внесъл държавна такса в размер на 12,50 лв., въззиваемата следва да бъде осъдена на основание чл. 77 ГПК да заплати също 12,50 лв. (6,39 евро), представляваща дължима държавна такса за въззивното производство съгласно чл. 18, ал. 1 във вр. приложения от районния съд чл. 6, т. 2 ТДТССГПК.

С оглед на горното и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК, съдът 4

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА Решение № 562/24.11.2025 г., постановено по гр. д. № 679/2025 г. по описа на Районен съд – Ямбол в ЧАСТТА, с която е прието, че дълбокото и непоправимо разстройство, поради което е прекратен сключеният на 01.11.1987 г. в гр. Ямбол граждански брак между Г. Ж. Г., ЕГН **********, и Ю. А. Г., ЕГН **********, е по вина и на двамата съпрузи.

ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.

РЕШЕНИЕТО в останалата част е влязло в законна сила.

ОСЪЖДА Ю. А. Г., ЕГН **********, да заплати по банкова сметка на Окръжен съд – Ямбол на основание чл. 77 ГПК сумата в размер от 6,39 евро, представляваща дължима държавна такса за въззивното производство.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5