Решение № 392 от 29.06.2023, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 392 гр. Благоевград, 28.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

Анета Илинска

Миглена Кавалова-Шекирова при участието на секретаря Здравка Янева като разгледа докладваното от Миглена Кавалова-Шекирова Въззивно гражданско дело № 20231200500374 по описа за 2023 година

Производството по делото е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК и е образувано по въззивна жалба с вх. № 5013/10.03.2023г., подадена от адв. Д. М. в качеството й на процесуален представител на „***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: *, против Решение № 91/27.02.2023 г. по гр.д. № 2577/22г. по описа на РС - Благоевград.

С въззивната жалба – предмет на производството се атакува така постановеното решение като неправилно, необосновано и незаконосъобразно, като се иска от въззивния съд неговата отмяна и постановяване на друго такова, с което да се отхвърли исковата претенция, поради плащане на същата в хода на производството, както и да се отмени, респ. измени решението в частта за разноските като неправилно по изложените в тази връзка съображения.

В срока за отговор на въззивната жалба е постъпил такъв от въззиваемата страна, в който се сочи, че действително в хода на процеса пред първата инстанция е заплатена сумата за главница и законна лихва върху главницата от датата на падежа до датата на депозиране на исковата молба, но не е заплатена лихвата, претендирана от датата на исковата молба до окончателното плащане на сумата, както и разноските по делото, които плащания въззиваемата страна сочи, че не са направени от въззивника и към момента на депозиране на отговора на въззивната жалба, поради което се иска съдът да потвърди атакуваното решение и да присъди на въззиваемата страна разноски, направени във въззивното производство.

1

В проведеното пред въззивния съд открито по делото съдебно заседание на 13.06.2023г., въззивникът поддържа въззивната жалба и направените с нея искания, а въззиваемата страна оспорва същата и моли решението на РС – Благоевград, атакувано в настоящото производство да бъде потвърдено.

Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания, извърши проверка на обжалвания съдебен акт, съгласно разпоредбата на чл. 271, ал. 1 от ГПК, при съвкупната преценка на доказателствата по делото, намира за установено следното:

Производството пред РС - Благоевград е образувано по подадена искова молба от ЕТ „******“, ЕИК ,,,,,,,,,, чрез адв. А. М. против „***, ЕИК ***. В исковата молба се твърди, че страните като търговци са в облигационно правоотношение, възникнало на 30.01.2019г. въз основа на сключен по между им договор за поръчка, по който ЕТ „*****“ е в качеството на възложител (доверител), а ответникът - „,,,,," ЕООД е в качеството си на изпълнител (довереник). Твърди се, че съгласно чл.1.1 от договора, изпълнителя се задължава да изгради и въведе в експлоатация мрежова фотоволтаична централа от 30 k Wp за независимо захранване с ел. енергия, в производствена база, находяша се в ,,,,,,,, с параметри, описани подробно в Приложение А - „Техническа спецификация и ценова оферта“ - неразделна част от настоящият договор, която възложителя се задължава да му заплати. Съгласно чл. 1.2 от договора, изпълнителя се задължава да инсталира и въведе в експлоатация системата в срок до 1 месец след получаване на материалите - след като възложителя получи всички работни проекти, разрешителни и договор за изкупуване на електрическа енергия от разпределителното дружество. Сочи се, че в чл. 2 от договора е посочено, че цената на поръчката е сумата от общо 52 641.73 лв., с вкл. ДДС, като в качеството си на възложител, като следва да се заплати уговорената цена на два етапа, а именно: първи етап - сумата от 5 100 лв. с вкл. ДДС, която представлява стойността на всички необходими документи и разрешителни за въвеждане на системата в експлоатация; втори етап - сумата от 47 541.73 лв. с ДДС, която представлява стойността на мрежовата фотоволтаична система и която възложителя следвало да заплати на изпълнителя, след като получи всички работни проекти, разрешителни и договор за изкупуване на ел. енергия от разпределителното дружество.

Навежда се, че непосредствено след сключване на договора и в същият ден - на 30.01.2019 г., ищецът е превел по сметка на изпълнителя (изрично посочена в договора), сумата от 6 120 лв. с вкл. ДДС, въпреки че според чл. 2.1, ал. 1 от договора, възложителя следвало да преведе сумата от 5 100 лв. с вкл. ДДС. Относно разликата в цената (уговорената и реално платената), управителите на дружествата се разбрали, че разликата ще бъде приспадната при следващото плащане по договора. Съответно, за извършеното плащане по банков път, от страна на изпълнителя и ответник по делото е издадена фактура № 0000000132/ 30.01.2019 г.

След сключване на договора изминали няколко месеца, в които изпълнителят не предприел никакви конкретни действия по изграждането на системата, поради което на 10.07.2020 г. чрез нотариус Искра Кутева, на ответника е изпратена Нотариална покана, в която същият бил предупреден, че ако не върне на ищеца задържаната без основание парична сума в размер на 1 120 лв., ищецът ще развали договора, ще образува съдебно производство, в 2 рамките на което ще претендира освен тази сума, също и обезщетение, както и разноски по делото. Въпреки, че поканата е връчена с обратна разписка лично на тогавашният управител на дружеството - Виолета Костадинова, до настоящият момент ответното дружество не е възстановило дължимата към ищеца парична сума. При изложеното се прави извод, че заплатената сума е платена на отпаднало основание, с която ответника неоснователно се е обогатил. Прави искане пред съда да бъде осъден ответникът да му заплати сумата в размер на 1 120 лв., представляваща платена сума при отпаднало основание, както и сумата в размер на 340.04 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 12.11.2019 г. до 08.11.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата от 1460.04 лева от подаване на иска – 09.11.2022 г. до окончателното плащане, както и претендира заплащане на сторените по делото разноски.

Ответникът, в срока за подаване на отговор на исковата молба, не е подал такъв.

В откритото по делото съдебното заседание, проведено пред РС – Благоевград, ищецът поддържа иска чрез процесуалния си представител.

В откритото по делото съдебното заседание, проведено пред РС – Благоевград, ответникът чрез процесуалния си е заявил, че признава иска, тъй като е заплатил сумата в размер на 1460.04 лева на 05.12.2022г. – педи датата на първото по делото открито съдебно заседание пред първоинстанционният съд. При това изявление, с протоколно определение от 22.02.2023 г., постановено по гр. дело № 2577/ 2022 г. по описа на РС - Благоевград, съдът е прекратил съдебното дирене и е обявил, че ще се произнесе с решение при признание на иска и сторил същото с атакуваното в настоящото производвство решение, намирайки исковете за основателни и е осъдил „***, ЕИК *** да заплати на ЕТ „******“, ЕИК ,,,,,,,,, сумата от 1120. лв. (хиляда сто и двадесет лева), представляваща платена сума при отпаднало основание, както и сумата в размер на 340.04 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 12.11.2019 г. до 08.11.2022 г., ведно със законната лихва от подаване на иска – 09.11.2022 г. до окончателното плащане, както и осъдил „***, ЕИК *** да заплати на ЕТ „******“, ЕИК ,,,,,,,,,, сумата от 1 320.00 лв. (хиляда триста и двадесет лева), представляваща държавна такса по иска и възнаграждение за адвокат.

При така установената фактическа обстановка съдът намира следното от правна страна:

По допустимостта на въззивната жалба:

Депозираната въззивна жалба отговаря на изискванията по чл. 260 и 261 ГПК, депозирана е в срока по закон, от страна в първоинстанционното производство, с интерес от обжалването, респ. е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

По арг. от разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата като следи служебно за спазването на императивните материалноправни норми, по указанията на т. 1 на ТР № 3

1/2013 г. ОСГТК на ВКС.

С оглед горното при извършената служебна проверка на обжалваното решение, съдът счита, че то е валидно и е допустимо в проверяваната част.

По доводите във въззивната жалба:

Въззивникът оспорва решението – предмет на въззивното производство, намирайки, че изводите на районния съд са необосновани, незаконосъобразни и неправилни, тъй като така постановеното решение с осъдителния му диспозитив дава основание на ищеца в първоинстанционното производство да се снабди с изпълнителен лист и да иска събиране на вземане, което вече не му се дължи от ответника, поради направеното плащане в хода на процеса от негова страна.

Посочените оплаквания за необоснованост и неправилност на атакуваното в настоящото производство решение от въззивника, съдът намира за основателни по следните съображения:

При така наведеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, правилно районният съд е счел, че са предявени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, като предвид установеното в хода на производството пред районния съд плащане на сумата в размер на 1460.04 лева от ответника на 05.12.2022г., която представлява сбор от претенцията за главница и обезщетение за забава за периода 12.11.2019г. – 08.11.2022г., съдът е следвало да отхвърли тези два иска, вземайки предвид посоченото плащане на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, доколкото при постановяване на решението съдът следва да вземе предвид и настъпилите след предявяването на иска факти, които са от значение за спорното право (чл. 235, ал. 3 ГПК), било защото го пораждат или защото го погасяват. Това е така, доколкото преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на устните състезания (а не в деня на предявяване на иска), което може да стане, ако съдът вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска (Решение № 61/30.04.2010 г., по т.д. № 741/2009 г., на I т.о.; Решение № 178/13.05.2011 г., по гр.д. № 984/2010 г., на III г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК), а не да постановява решение при признание на иска, след като е било погасено чрез плащане в хода на съдебното производство претендираното от ищеца вземане и такова не съществува към датата на приключване на съдебното дирене пред първата инстанция.

При тези съображения на въззивния съд решението в тази му част следва да се отмени и да се постанови друго, с което предявени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за периода 12.11.2019г. – 08.11.2022г. следва да се отхвърлят, поради погасяване на претендираните вземания чрез плащане.

По въззивната жалба в частта, в която се обжалва решението на първата инстанция в частта за разноските:

Налице е трайно установена съдебна практика, според която задължението за разноски на ответника в хипотезата на отхвърляне на иска, поради плащане на исковите 4 суми е в пряка зависимост от това дали същият е станал причина за завеждане на делото. В настоящия случай исковете е следвало да бъдат отхвърлени, поради извършено след предявяването им плащане на търсената от ищеца сума, без да са налице предпоставките н а чл. 78, ал. 2 ГПК и затова ответникът не се освобождава от отговорност за разноски, доколкото завеждането на делото и извършването на разноски от ищеца се дължи изцяло на неговото поведение, свързано с отричане на претендираното вземане или с отказ същото да бъде изпълнено доброволно. В този смисъл е Определение № 13 от 16.01.2016г. на ВКС по т.д. № 3644/2014г., II т.о. Неоснователни са твърденията на ответника – въззивник обаче за недоказване от страна на ищеца на сторени разноски за адвокатски хонорар, поради непредставяне на формуляр от одобрените трипластови договори, предвид задължителното за съда решение, дадено в т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013г., постановено по ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 6/2012г., съгласно което съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат когато страната е заплатила възнаграждението, като в договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка, както е в настоящия случай. А соченото от процесуалния представител на ответника, че договорът за правна помощ не е пронумерован от съответната АК и не е издаден от одобрените трипластови договори не е основание за недължимост на разноски за адвокатско възнаграждение, доколкото тези обстоятелства касаят само отношенията на адвоката с фиска. В случая съдът намира, че разноски на ищеца се дължат за възнаграждение на адвоката и правилно е районният съд му е присъдил такива в контекста на посоченото по – горе, доколкото в договора за правна помощ, сключен между адвоката на ищеца и ищеца е записано, че възнаграждението в размер на 1 200 лева е заплатено.