Решение № 238 от 23.07.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 238 гр. Пловдив, 23.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Ж. Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско дело № 20255001000057 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 279 от 18.06.2024 година, постановено по т. дело № 444/2023 година по описа на Окръжен съд – Пловдив, е осъдена Х. А. Е. / H.A.E./, ЛН № **********, родена на ******** г., гражданство - Н., с постоянен адрес: ****** ********** *******, **************************, да заплати на „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ 19, сумата от 78 233,20 лв. представляваща главница - чиста стойност на кредит по Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, сключен между страните на 03.10.2014 г., на основание чл. 79 ЗЗД във връзка с чл. 17 ЗКСД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.04.2023 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 3730,16 лв., представляващи направени по делото разноски по съразмерност.

1

Отхвърлени са предявените искове в частта им за заплащане на сумата от 30 630,86 лева, представляваща главница /капитализирани лихви/ по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД от 03.10.2014 г.; сумата от 11 727,02 лева, представляваща договорна /възнаградителна/ лихва, начислена за периода от 28.10.2021 г. до 11.04.2023 г. вкл., сумата от 848,53 лева, представляваща лихвена надбавка за забава, начислена за периода от 28.10.2021г. до 11.04.2023 г. вкл., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане, като неоснователни.

Срещу така постановеното решение в частта, с която са отхвърлени предявените осъдителни искове за следните суми: сумата от 30630,86 лева капитализирана към главницата договорна лихва, начислена през гратисния период от 03.10.2015 година до 28.09.2021 година; сумата от 11727,02 лева – договорна лихва след изтичане на гратисния период от 28.10.2021 година до 11.04.2023 година и сумата от 848,53 лева – лихвена надбавка за забава за периода от 28.10.2021 година до 11.04.2023 година включително, е подадена въззивна жалба от „Банка ДСК“ АД. Искането е да бъде отменено решението в тези части и да се постанови ново по същество, с което да се уважат исковете до посочените размери, като се присъдят на жалбоподателя разноски за производството по делото и юрисконсултско възнаграждение. Оплакванията са за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност - нарушение на материалния закон и процесуалните правила при постановяване на решението в тези части. Оспорени са изводите на първоинстанционния съд, че договорът за кредит е изцяло недействителен на основание чл. 17, ал. 6 от Закона за кредитиране на студенти и докторанти поради противоречие на договорни клаузи с разпоредбите на този закон. Изложени са подробни доводи в подкрепа на становището на жалбоподателя, че лихвата по чл. 7 е уговорена като фиксиран процент към момента на сключване на договора, спазено е изискването за яснота и разбираемост и тази уговорка като съществен елемент от договора не е неравноправна по смисъла на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП.

Тази лихва се дължала като възнаграждение на банката за предоставените парични средства и през гратисния период, макар че падежът на плащането бил отложен след неговото изтичане. Според жалбоподателя не ставало дума за преструктуриране на съществуващ дълг, а за уредени в Общите условия към 2 договора за кредит и в Типовия договор за кредитиране на студенти и докторанти, утвърден на основание чл. 6, ал. 2 и чл. 7, ал. 1 от ЗКСД условия за капитализиране на начислената, но неизискуема през гратисния период възнаградителна лихва към непадежиралата главница. Според него не се касаело за анатоцизъм и за недействителност на клаузата на чл. 10.2. от ОУ по смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, а уговорката за капитализация, при която към неизискуемата главница се прибавяли лихви, които не са просрочени, имала новативен характер, като се погасявал първоначалният дълг към банката и се формирал нов такъв на годишна база до изтичане на гратисния период по кредита. Ставало дума за създаден специален режим за капитализиране на лихви за банките, отпускащи кредити по ЗКСД, който не противоречал на чл. 24, ал. 1 от ЗКСД. Поради това, според жалбоподателя, изводът на съда за недействителност на договорната клауза, предвиждаща прибавяне на изтеклите през гратисния период възнаградителни лихви към главницата, а оттам за недействителност и на целия договор, бил неправилен.

Оспорени са и изводите, че потребителят не е бил наясно с тази клауза, поради което били нарушени чл. 18, ал. 3 и на чл. 17, ал. 4 от ЗКСД, водещи до недействителност на целия договор.

Поддържа се освен това, че дори да се приеме, че става дума за анатоцизъм, това не води до недействителност на целия договор, както неправилно е приел първоинстанционният съд, а е нищожна съгласно чл. 20, ал. 2 от ЗКСД само клаузата, която го предвижда – чл. 10.2 от Общите условия. В този случай следвало да се приеме, че кредитополучателят дължи договорения конкретен размер на възнаградителната лихва от 7% годишно върху реално усвоената сума по кредита.

С жалбата са оспорени и изводите на съда, че банката не е уведомила кредитополучателя за всички условия на кредита съгласно чл. 18, ал. 3 от ЗКСД. Липсата на погасителен план също не водела до недействителност на договора, не била сред основанията, предвидени в чл. 17, ал. 6 от ЗКСД.

Същественото процесуално нарушение, на което се позовава жалбоподателят, е свързано с неуведомяване на страните от съда за произнасяне по нищожността на определени клаузи от договора за кредит и неосигуряване на възможност да изразят становище и да сочат доказателства.

По този начин жалбоподателят е обосновал искането си за изслушване на 3 допълнителна съдебносчетоводна експертиза по задачи, касаещи изчисления на размерите на възнаградителната лихва през гратисния период и след изтичането му, както и на обезщетението за забава, без включване на капитализираните лихви.

Ответницата не е подала отговор на въззивната жалба, не се е явила и в насрочените по делото открити съдебни заседания, редовно призована, съгласно чл. 33 от Кодекса за международно частно право във връзка с чл. 40, ал. 2 от ГПК, по реда на Конвенцията за връчване в чужбина на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела, подписана в Хага на 15.11.1965 година.

Въззивният съд, при упражняване на правомощията си по чл. 269 от ГПК, съобразявайки конкретните оплакванията във въззивната жалба и събраните доказателства, намира следното:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части.

По т. дело № 444/2023 година на ПОС са предявени осъдителни искове от „Банка ДСК“АД срещу Х. А. Е., с постоянен адрес в *****, ***********.

Изложени са обстоятелства за сключен между страните на 03.10.2014 година договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, по силата на който банката предоставила на ответницата кредит в размер на 78233,20 лева за заплащане на семестриални такси за обучение в Медицински университет, гр. Пловдив. Неразделна част от договора били приетите и подписани от кредитополучателя Общи условия за предоставяне на целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД. Срокът на издължаване на кредита бил 120 месеца, считано от датата на изтичане на гратисния период, обхващащ времето от датата на първото усвояване до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност и образователноквалификационна степен. Кредитът бил усвояван на части, чрез преводи по банковата сметка на висшето училище в началото на всеки семестър на сума, равна на дължимата такса за обучение за съответния семестър. Той бил предоставен при фиксирана годишна лихва от 7 %, която се начислявала върху 4 усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, като се капитализирала годишно / т. 10.2. от ОУ към договора/.

Първата дата за полагане на последния държавен изпит по специалността „Медицина“, в която се обучавала ответницата, била

30.09.2020 г., т.е. на 30.09.2021 г. изтекъл гратисният период и първата дата за плащане на погасителната вноска била 28.10.2021 г. От тази дата кредитът следвало да се погаси на 120 равни месечни вноски, всяка в размер на 1263,94 лева, но липсвали плащания. Към момента на предявяване на иска /13.04.2023 година/ били просрочени 18 вноски / от 28.10.2021 година до 28.03.2023 година/ на обща стойност 22751,94 лева, от които просрочена договорна лихва 11430,67 лева и просрочена главница 11321,27 лева.

Ищецът се позовава на клаузата на чл. 17.1 от ОУ към договора, според която при забава в плащането на месечната вноската за главница, тя се олихвява с договорния лихвен процент и с надбавка за забава в размер на 10 пункта от деня, следващ датата на падежа.

Съгласно чл. 17.2. от Общите условия, при забава в плащанията на главница и/или лихви над 90 дни, целият остатък от кредита ставал предсрочно изискуем и се олихвявал с договорения лихвен процент и надбавка от 10 пункта до предявяване на иска за събирането му пред съда, а след това – със законната лихва по чл. 86 от ЗЗД.

В исковата молба се съдържа изявление, че от датата на получаване на препис от исковата молба, банката счита целият непогасен остатък от задължението на ответницата по процесния договор за предсрочно изискуем.

Въз основа на така изложените обстоятелства е формулирано искане да се осъди ответницата да заплати на „Банка ДСК“ АД следните суми:

108864,06 лв. изискуема главница /включваща усвоената сума от 78233,20 лева и капитализираните лихви през гратисния период в размер на 30630,86 лева/, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 13.04.2023 година; 11727,02 лева договорна /възнаградителна/ лихва, дължима на основание чл. 7 от договора, начислена за периода от 28.10. 2021 г. до 11.04.2023 г. вкл. и 848,53 лв. изискуема лихвена надбавка за забава по чл.

17.1 от ОУ, начислена за периода от 28. 10. 2021 г. до 11.04.2023 г. вкл.

Ответницата не е подала отговор на исковата молба и не е изразила становище по исковете.

5

Първоинстанционният съд е уважил предявените осъдителни искове само до размера на усвоената сума 78233,20 лева. Приел е, че сключеният между страните договор е недействителен изцяло, поради което кредитополучателят е длъжен да върне само реално усвоената сума по него, съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 7 от ЗКСД. В решението е прието, че договорът е недействителен, тъй като не отговаря на изискванията за необходимо съдържание. В него не бил уговорен фиксираният процент на възнаградителната лихва, който ще бъде прилаган, нито общият размер на лихвата към датата на сключване на договора, а само максималния праг от 7%, посочен в закона. В договора не бил посочен и ГПР, липсвал изготвен погасителен план, предвиден в чл. 5. Т.е. не били спазени изискванията за задължителни реквизити, предвидени в типовия договор по чл. 7 от ЗКСД.

Първоинстанционният съд е приел, че по този начин за потребителя е създадена неяснота относно икономическата тежест на поетото задължение, което нарушавало изискването преди сключване на договора кредитополучателят да бъде уведомен за всички условия на кредита.

Прието е също, че е нарушена забраната кредитополучателят да не бъде задължаван да извършва плащания, които не са включени в условията на сключения договор. Този извод на съда е мотивиран с разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ОУ, предвиждаща натрупаната през гратисния период възнаградителна лихва да се капитализира годишно. Посочено е, че така тя става част от задължението за заплащане на главница и върху нея се начислявала договорната възнаградителна лихва в размер на 7 %.