Решение № 3588 от 04.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3588 гр. София, 03.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: И.ка И.ова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Теодора М. Петрова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100504501 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение № 20223280 от 16.12.2021г., постановено по гр.д. № 35019/20 20 г. по описа на СРС, 66-ти с-в, е отхвърлен предявеният от „И.“ ООД срещу „Ц.Х.“ ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 3 942,96 лв., представляваща внесен през м. 08.2006 г. и на 27.12.2018г. депозит по чл. 3.5. от договор за наем от 25.08.2006г. и допълнително споразумение към него от 06.07.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба – 03.08.2020г. до погасяване на вземането, като е уважен предявеният от „Ц.Х.“ ЕАД срещу „И.“ ООД насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД, с което ответникът по него е осъден да заплати на ищеца сумата от 2 628, 64 лв., представляваща дължима неустойка по чл. 9.1. от договор за наем от 25.08.2006г. и допълнително споразумение към него от 06.07.2018г.

Със същото решение „И.“ ООД е осъден да заплати на „Ц.Х.“ АД на основание чл.

78, ал. 1 и ал. 3 ГПК сумата от 778,15 лв., представляваща разноски в настоящото производство.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца - „И.“ ООД, чрез процесуалния си представител – адв. Р. Н., с надлежно учредена по делото представителна власт, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че не е възникнало правото за прекратяване на процесния договор поради наличие на непреодолима сила, тъй като били налице всички предвидени в разпоредбата на чл. 306 ТЗ предпоставки. Сочи, че е неправилен извода на съда, че интересът му от изпълнение на договора не бил отпаднал, тъй като изминали само 1

17 дни от обявяване на извънредното положение до едностранното прекратяване на договора. Посочва, че правно ирелевантно за възможността да се извърши позоваване на института на непреодолимата сила е наличието на дългогодишни търговски отношения между страните, до каквито извод неправилно е достигнал съда. Навежда оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като част от решаващите изводи на съда се основавали на неотносими към делото обстоятелства, твърдения и доказателства – обстоятелството, че ответникът е предложил на останалите наематели опрощаване на наемни вноски и други облекчения след прекратяване на процесния договор.

Сочи, че в нарушение на закона съдът е приел, че отправянето на искане до ответника за намаляване или опрощаване на наемната цена е предпоставка за упражняване на правото за прекратяване на договора при позоваване на „непреодолима сила“. Поддържа, че крайните решаващи извод на съда противоречат на събраните по делото доказателства. Моли решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен, а насрещният иск – отхвърлен. Претендира разноски в производството пред СРС и СГС.

Въззиваемият „Ц.Х.“ ЕАД, чрез процесуалния си представител – адв. И. Е., е подал в срока по чл. 263 ГПК отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложени съображения. Посочва, че съдът правилно е съобразил, че към момента на прекратяване на договора ищецът все още не е бил загубил интерес от изпълнението му с оглед на обявеното извънредно положение за срок от един месец. Сочи, че с оглед на характера на задължението на наемателя, а именно парично задължение, то позоваването на непреодолима сила е неотносимо. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна, а по конкретно наведените оплаквания намира следното:

Не е спорно между страните, че помежду им е възникнало облигационно правоотношение по силата на сключен договор за наем от 25.08.2006г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца за временно ползване търговска площ – сектор U12 в търговски център - Ц.Х. за ползване като магазин за сувенири и бижутерия от минерали, като срокът на договора е бил продължаван многократно с допълнителни споразумения, последното от които от 06.07.2018г. и с което срокът на договора е продължен до 30.06.2022г., както и че договорът е бил едностранно прекратен от наемателя с уведомление от 30.03.2020г., получено от наемодателя на 31.03.2020г., считано от 01.04.2020г.

Спорен между страните се явява въпросът за наличието на предпоставките за упражняване на правото за едностранно прекратяване на договора поради непреодолима сила.

Институтът на непреодолимата сила е уреден в разпоредбата на чл. 306 ТЗ.

Непреодолимата сила се изразява в наличието на обстоятелства, възникнали след сключване на договор в резултат на непредвидени или непредотвратими събития от извънреден характер. За да има непреодолима сила е необходимо да бъдат налице кумулативно 2 следните признаци: 1) наличието на обстоятелства, възникнали след сключване на сделката, които да бъдат непредвидени или непредотвратими, или от извънреден характер; 2) да е налице причинна връзка между тях и невъзможността за изпълнение. По общо правило наличието на непреодолима сила освобождава длъжника от отговорност, но въпреки това освобождаването от отговорност не е безусловно - в тежест на длъжника възниква задължение да уведоми другата страна в какво се състои непреодолимата сила и възможните последици от нея за изпълнението на договора. При неуведомяването се дължи обезщетение за вреди.

Съгласно разпоредбата на чл. 306, ал. 4 ТЗ докато трае непреодолимата сила, изпълнението на задълженията и свързаните с тях насрещни задължения се спира.

Изпълнението на тези задължения се отсрочва с времето, в което действа непреодолимата сила. Ако тя трае толкова, че кредиторът вече няма интерес от изпълнението, той има право да прекрати договора, като това право възниква и за длъжника. Всяка от страните обаче може да прекрати договора само ако е изгубил интерес от договора, като в този случай не би могла да се позове на загуба на интерес от насрещната страна.

Ноторно известно е, че през 2020 г. в България с оглед на възникналата епидемичната обстановка, свързана с разпространението на COVID-19, Народното събрание на Република България с Решение от 13.03.2020 г. обяви извънредно положение за цялата територия на държавата. На това основание бе приет специалният Закон за мерките и действията по време на извънредното положение и за преодоляване на последиците (ЗМДВИП) и бе изменен Законът за здравето (ЗЗ). В тази връзка министъра на здравеопазването издаде поредица от заповеди, въвеждащи конкретни и различни противоепидемични мерки за социална дистанция между лицата, пребиваващи в България (вж. Заповед № РД-01-124/13.03.2020 г., изм. и доп. със заповеди № РД-01-131/17.03.2020 г. и др.), сред които мерки бе предвидено и затваряне на обекти, към които принадлежи отдаваният под наем по силата на съществуващото наемно правоотношение между страните по спора.

Безспорно в практиката и теорията е възприето, че непреодолимата сила по смисъла на чл. 306 ТЗ би могла да представлява и акт на държавен орган, каквато хипотеза е налице в случая на обявяване на извънредно положение в страната. Следва обаче да бъде взето предвид, че при съобразяване на сключения между страните договор за наем и поетите по силата на същия задължения, обявяването на извънредното положение в страната и въвеждането на противоепидемични мерки със Заповед № РД-01-124/13.03.2020 г. на практика е осуетило възможността на наемателя да изпълни задължението си по силата на чл. 228 ЗЗД като осигури спокойното ползване на обекта, поради което и правото за позоваване на непреодолима сила е възникнало в неговата полза. В този случай с оглед на специалното правило на чл. 306, ал. 4 ТЗ, наемателят е имал право да откаже плащането на наемна цена поради невъзможност да използва наетия обект.

От друга страна, собственикът на отдадения под наем обект въпреки невъзможността да изпълни задължението да осигури спокойно ползване на обекта не е следвало да носи отговорност пред наемателя, че поради издадената Заповед е било невъзможно да бъде осигурено свободното и безпрепятствено ползване на отдавания под наем търговски обект.

Поради което и следва да бъде прието, че наемателя не би могъл да развали сключения договори за наем, тъй като липсва виновно неизпълнение на задълженията на наемодателя.

По начало възможно е в рамките на свободата на договаряне страните по договорите за наем да са уговорили други последици от настъпването на непреодолима сила – напр. право всяка от тях да прекрати договора едностранно, но доколкото в конкретния случай не се твърди и не се установява от сключения между страните договор за наем това да е така, то приложение намират общите правила.

Следва да бъде посочено, че по начало при хипотеза на удължаване на срока на действие на Заповед № РД-01-124/13.03.2020 г. във времето, когато наемателят или 3 наемодателят изгубят интерес от договора за наем, всеки от тях би разполагал с право да го прекрати на основание чл. 306, ал. 5 ТЗ. От значение с оглед на конкретната фактическа обстановка е, че въпреки това позоваването на непреодолима сила не е приложимо при задължения, които имат родово определена престация. Изпълнението на задължение, което има за предмет родово определена престация е винаги възможно, дори когато вещите, с които длъжникът е смятал да престира са погинали не по негова вина, тъй като в случая действа правилото „родът не погива“ – genus non perit. Това правило на общо основание важи и за паричните задължения, които също са родови и неплащането им никога не може да се обоснове с невъзможност - по аргумент от чл. 81, ал. 2 ЗЗД, съгласно която разпоредба липсата на парични средства не освобождава длъжника от отговорност.

С оглед на изложеното следва да бъде прието, че непреодолимата сила не може да освободи длъжника от изпълнението на парично задължение, каквото в конкретния случай е било задължението на наемателя за заплащане на наемна цена, тъй като при него не би могла да настъпи обективна невъзможност за изпълнение. От друга страна, законодателят е отчел спецификата на паричните задължения и по силата на Закона за действията по време на извънредното положение, обявено на 13 март 2020 г. с Решение на Народното събрание, прието на 20.03.2020 г., е предвидено, че до отмяната на извънредното положение длъжниците, просрочили изпълнението на своите задължения, не следва да търпят негативни последици от своята забава, свързани с начисляването на лихви и неустойки, дори такива да са уговорени, като именно това е защитата, която законодателят е предвидил с оглед запазване на интересите на длъжниците в условията на въведено извънредно положение.

Настоящият състав намира, че дори и да бъде прието, че обявяването на извънредно положение в страната, заедно с въвеждането на противоепидемични мерки отговаря на изискванията на чл. 306 ТЗ и представлява по същността си непреодолима сила, доколкото, от една страна осуетява възможността на наемателя да осигури свободното и безпрепятствено ползване на отдавания под наем търговски обект и в негова ползва се е породило правото за позоваване на непреодолима сила, а от друга страна, не би могло да освободи наемателя от задължението му да заплаща парично задължение, то за последния не е възникнало правото по чл. 306, ал. 5 ТЗ за едностранно прекратяване на договора поради непреодолима сила.