Определение № 1563 от 12.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1563 гр. София, 12.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20248002900741 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника „ВИ ЕН ТИЙМ“ ООД, ЕИК: 203706991, против въззивно решение № 351 от 13.12.2023 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д. № 346 по описа на съда за 2023 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение № 159 от 05.04.2023 г., постановено от Окръжен съд – Варна по т.д. № 758 по описа на съда за 2021 г., по същество е прието за установено по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, че касаторът дължи на Изпълнителна Агенция „Военни клубове и военно-почивно дело“, суми по сключен между тях договор за наем № Н1 от 19.01.2018 г. за обект киносалон, находящ се във Военноморски клуб Варна, както следва

/уточнено с нарочна молба пред първоинстанционния Окръжен съд – Варна/: сумата 19958.94 лв.

/деветнадесет хиляди деветстотин петдесет и осем лева и деветдесет и четири стотинки/, представляваща дължима наемна цена за периода от 01.01.2020 г. до 31.01.2021 г., сумата 1256.42 лв. /хиляда двеста петдесет и шест лева и четиридесет и две стотинки/, представляваща дължима сума за консумативи и ТБО за периода м.юни 2020 г. - м.май 2021 г., сумата 38732.66 лв. /тридесет и осем хиляди седемстотин тридесет и два лева и шестдесет и шест стотинки/, представляваща неустойка за 1 неизпълнена инвестиционна програма за 2018 г., 2019 г. и 2020 г., начислена на основание чл. 22, ал. 4 от договора и сумата 10942.06 лв.

/десет хиляди деветстотин четиридесет и два лева и шест стотинки/, представляваща неустойка за забава, начислена на основание чл. 27 от договора върху сумите, дължими за наем, консумативи и ТБО от датата на забавата до 28.06.2021 г., ведно със законна лихва върху сумите, считано от 29.06.2021 г. до окончателното изплащане на задълженията, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.дело № 9520/21 г. по описа на Районен съд – Варна, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за очевидна неправилност и необоснованост на въззивното решение, и за неговата неправилност, като постановено при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон – основания по чл. 281, т. 3 и чл. 280, ал. 2, т. 3 от ГПК.

Критикува се извода на въззивния съд, че кандидат-наемателя, участващ в тръжната процедура за процесния имот, с оглед конкретния начин на провеждането и съпътстващата това документация, е знаел за недостатъците на вещта при сключване на договора за наем, по презумпцията на чл. 302 от ТЗ, като абсолютно неправилен и необоснован. Излага се, че на наемателя е станало известно, че наетият имот е негоден значително по-късно – след приемане държането на имота и след извършена проверка от „Превантивна медицина“ – Варна към ВМА, която е констатирала, че отдаденият под наем киносалон не отговаря на нормативните изисквания за неговата експлоатация по предназначение, съгласно приложимите нормативни актове, а за такава експлоатация се изисква отремонтирането на наличните отоплителни и вентилационни системи, или проектиране и изграждане на нови, докогато ползването на обекта по предназначение е нецелесъобразно.

Опитите на касатора да постигне с противната страна споразумение с предмет поправянето и ползването на вещта останали неуспешни, поради което касаторът – наемател уведомил наемодателя си – ищец, че за него този договор не е съществувал и искал връщане на неоснователно получените суми, поради негодност на имота – предмет на договора за 2 наем. В отговор на поканата на касатора за връщане на сумите, наемодателят прекратил едностранно договора за наем, а помещението му било предадено много преди това.

Отделно изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът не прилага към касационната си жалба, а в отговор на дадената му за това възможност от страна на въззивния съд, е депозирал молба, в която заявява, че подадената касационна жалба е с основания чл. 281, т. 3 ГПК вр. чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК и сочи, че съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се прилага към касационната жалба, когато тя е на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 от с.з., каквото касаторът не е посочвал.

Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба, като подадена от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, е допустима в частта срещу въззивното решение в неговата част, с която на основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК е прието за установено по отношение на касатора, че същият дължи на Изпълнителна Агенция „Военни клубове и военно-почивно дело“, по сключен между тях договор за наем № Н-1 от 19.01.2018 г. за обект киносалон, находящ се във Военноморски клуб Варна, сумата 38732.66 лв., представляваща неустойка за неизпълнена инвестиционна програма за 2018 г., 2019 г. и 2020 г., начислена на основание чл. 22, ал. 4 от договора, ведно със законната лихва върху същата, считано от 29.06.2021 г. до окончателното изплащане.

В останалата ѝ част касационната жалба е недопустима на основание чл.

280, ал. 3, т. 1, предл. 2 от ГПК. Делото е търговско. Останалите, предявени срещу касатора искове, макар и да имат за предмет притезания, намиращи източника си в един и същ договор, но са отделни и самостоятелни, 3 съставляващи отделни съвкупности от фактически твърдения и петитум /чл.

127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК/ - такъв за наемна цена, такъв консумативи и ТБО, такъв за неустойка, различна от тази с цена на иска 38732.66 лв., по отношение на който само въззивното решение подлежи на касационно обжалване. Доколкото цената на всички искове, с изключение на този за неустойка за неизпълнена инвестиционна програма в размер на 38732.66 лв., е под 20000 лв., касационната жалба срещу въззивното решение в частите му по тези искове, като недопустима, следва да бъде оставена без разглеждане.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, в която такова обжалване е допустимо:

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените от касатора искове в частта им – предмет на касационната жалба, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в същата част от мотивите си към обжалваното решение, че не се спори между страните по факта, че през първите две години от договора - 2018 г., 2019 г. и първите два месеца на 2020 г. наемателят /касатор/ е изпълнявал задълженията си за плащане на наемна цена, както и е извършил част от договорените в чл. 22 от процесния наемен договор инвестиции; неизпълнение на задълженията на наемателя по договора настъпва м. март 2020 г. с „Ковид“-кризата и обявеното извънредно положение, а след него извънредна епидемична обстановка, като от м. март 2020 г. наемателят е преустановил извършването на дейност в наетия обект, преустановил е заплащането на наемна цена, консумативни разходи и извършване на инвестиции; наемният договор е прекратен едностранно от наемодателя поради неизпълнение на задълженията на наемателя с писмено изявление, получено от наемателя, считано от 01.01.2022 г.

Въззивният съд сочи, че своевременно въведените защитни възражения на ответното дружество - наемател срещу иска, са за нищожност на сключения между страните договор за наем, на основание чл. 26, ал. 2, предл.

1 от ЗЗД - поради невъзможен предмет, и евентуално възражение за унищожаемост на договора, на основание чл. 28, ал. 1, предл. 1 - поради грешка в предмета. И двете възражения се основават на твърдения за това че след извършена проверка от служители в отделението по „Превантивна медицина“ - Варна към ВМА на 19.02.2021 г. дружеството е узнало, че 4 отдаденият под наем киносалон не отговоря на нормативните изисквания за неговата експлоатация по предназначение, съгласно Наредба № РД-02-20.3 от 21.12.2015 г. на Министъра на РРБ, и наемодателят не извършва необходимото за да стане предметът възможен. По делото е представено писмо от 19.02.2021 г., констатиращо необходимост от ремонт на отоплителната и вентилационна система или проектиране и изграждане на нова, като е препоръчано, че до извършването им ползването на обекта по предназначение е нецелесъобразно, както и че обектът не е вписан в регистъра на обектите с обществено предназначение.

Според съда, установено е от приетите по делото две съдебнотехнически експертизи, кредитирани като обективно и компетентно дадени, че наличната вентилационна инсталация отговаря частично на изискванията на Наредба № РД-02-20.3 от 21.12.2015 г., като са констатирани несъответствия и с изискванията на подзаконовите нормативни актове за осигуряване на правила и норми за пожарна безопасност при експлоатацията на обектите и мерките за поддържане на сградите, системите и средствата, свързани с безопасността при пожар. Установено е че към момента на изготвяне на експертизата, инсталацията работи, но към м. февруари 2021 г. тя не е работила.

Въззивният състав излага, че състоянието на обекта - предмет на наемен договор, като незадоволително, е било ясно на наемодателя преди провеждане на процедурата по отдаване под наем и това е записано в представените по делото книжа, част от тръжната процедура. В представените докладна записка с вх. № 5307 от 05.05.2017 г. изрично е посочена необходимостта наемателят да реализира инвестиционна програма с оглед привеждане на кинокомплекса в подходящи стандарти, отговарящи на идентични помещения, които се отдават под наем в централната част на града. В докладната записка от 21.09.2017 г. е записана необходимост от проектиране и изграждане на система за евакуационно осветление. Наемателят, чрез своя законен представител, при участието си в тръжната процедура е подписал декларация, че е извършил оглед на обекта, запознат е със състоянието му преди провеждане на търга, като същото отговаря на описанието в характеристиката на обекта - неразделна част от тръжната процедура. Собственоръчно в текста на декларацията е добавил, че е наясно със състоянието на обекта, тъй като го е ползвал многократно почасово. Именно съобразно състоянието на обекта е 5 изготвената от него инвестиционната програма за киносалона на обща стойност 158500 лв. без ДДС, за която е постигнато съгласие в сключения договор.

Според въззивния съд по-натам, възражението на касатора за нищожност на договора, поради невъзможен предмет, е неоснователно. Съдът е посочил, че невъзможният предмет е равнозначен на липса на предмет, т.е. същият следва да е неосъществим по обективни или субективни причини и то изначално, а не по причини, настъпили след сключване на сделката. За да има нищожност необходимо е да е налице пълна невъзможност на предмета, какъвто процесният случай не е, доколкото сключеният между страните договор за наем е за съществуващ недвижим имот, публична държавна собственост, представляващ киносалон.

За неоснователно е прието и възражението за унищожаемост, поради грешка в предмета, каквато според съда не е налице. Съдът излага, че грешката, като основание за унищожаемост на сделките е невярната представа за съдържанието на насрещните престации (предмета), като именно въз основа на тази погрешна представа се прави волеизявлението, което иначе не би било извършено и сделката - сключена. Погрешното решение от гледна точка на мотивите за сключване на договора при наличие на адекватна представа на договарящия, не представлява обаче основание за унищожаемост, тъй като би послужило за едностранно освобождаване от облигационната обвързаност и създаване на правна несигурност. В случая предмет на наемния договор е недвижим имот - киносалон. В чл. 1, ал. 2 от договора изрично е посочено предназначението, за което имотът може да бъде ползван от наемателя - за кинокомплекс, за театрални представления и сценични прояви. Това предназначение на обекта съобразно § 1, т. 9, б. „д“ от ДР на Закона за здравето, го квалифицира като обект с обществено предназначение. Незадоволителното състояние на обекта, към момента на сключване на договора за наем е било ясно и за двете страни по договора, като данни за това се съдържат в тръжните документи, както и в предварително изискуемата от наемодателя и изготвена от наемателя инвестиционна програма. Не е спорно между страните, че през 2018 г. и 2019 г. обектът е ползван по предназначение, заплащана е наемна цена, както и са извършени част от договорените ремонтни дейности. При изложеното и съдът е намерил, че наемателят „Ви Ен Тийм“ ООД е нямал грешна представа за 6 действителните качества на отдавания от наем имот и за възможността същия да бъде ползван по предназначение, само след осъществяване на ремонтни дейности. Според съда наемателят е търговец, към който съобразно чл. 302 от ТЗ са поставени по-високи изисквания при изпълнението на търговските сделки, поради което и въззивният съд е намерил, че наемателят, полагайки изискващата се от него квалифицирана грижа на добър търговец, още преди сключване на договора за наем е следвало да е запознат с изискванията, които законът поставя към обект с обществено предназначение, още повече че задължението по чл. 36 от Закона за здравето за уведомление на съответната здравна инспекция за откриване на обект с обществено предназначение е на лицето, което извършва дейността. В обобщение съдът е приел, че към момента на сключване на договора за наем, наемателят е знаел действителното състояние на отдавания под наем обект, поради което и не е налице грешка от негова страна по отношение на съществените качества на обекта и възможността му да се ползва по договорното предназначение, съответно – и възражението за унищожаемост на договора, поради грешка в предмета е неоснователно.